Двамата Усойници я стиснаха за раменете, въпреки че не би могла да им избяга - дори ходом - независимо колко упорито опитваше. Всъщност ако не бяха ръцете на раменете ѝ, не беше сигурна дали би успяла изобщо да се задържи на крака, докато императрицата се приближаваше.

И макар че Сафи не копнееше за нищо повече от това да мигне, да заплаче, да се помоли някой да се погрижи за крака ѝ, тя впи очи във Ванес, без да отклонява поглед.

Накрая императрицата се усмихна. Ужасяваща усмивка с цялата кръв, която се процеждаше между зъбите ѝ.

- Вече не можеш да ми избягаш.

- Аз... не съм и опитвала - изхриптя Сафи, макар че всъщност искаше просто да изкрещи. Насили се да се засмее дрезгаво. - Ако искате магията ми, императрице - ако смятате, че съм толкова могъща... сте в заблуда. Мога да различавам истината от лъжата, но това е всичко. А и дори когато знам истината... невинаги я казвам.

Ванес стисна челюсти. Наведе се към нея, сякаш се опитваше да разчете тайните в очите ѝ.

- Как мога да спечеля верността ти тогава? Как да гарантирам, че ще ми кажеш истините, от които се нуждая и които ще ми помогнат да спася кралството си? Кажи цената си.

Сафи се взря в подутото ѝ, полилавяло лице и пусна магията си в търсене на признаци за искреност у Ванес. Звучеше невъзможно тя да ѝ предложи нещо толкова сериозно... Обаче въпреки изпепеляващата болка Сафи долови положителното трептене на магията си.

На устните ѝ заигра триумфална усмивка - макар че изражението ѝ спокойно би могло да бъде гримаса от болка. В този момент беше трудно да се прецени.

- Искам търговия с Нубревна - рече тя. - Искам да изпратите конвой до Ловац и да договорите износ на храна в замяна на... в замяна на нещо, което могат да ви предложат нубревненците.

Ванес повдигна окървавена вежда, а бризът развя мократа коса пред лицето ѝ.

- Защо ти е да искаш това?

- По същите причини като вас.

Сафи наклони глава към града, но мигом се разкая. Резките движения ѝ костваха твърде много кръв. Всъщност всички движения.

- Готова съм да изцапам ръцете си за хората, които са важни за мен. Готова съм да стигна, докъдето трябва, и да се боря, колкото е нужно. Ако това е цената, за да им помогна, тогава ще го направя.

За нейно учудване в отговор Ванес се усмихна лекичко, но искрено.

- Значи се разбрахме, веровещице.

- Значи способностите ми са на ваше разположение.

Тялото ѝ потръпна с облекчение... или като предупреждение, че беше загубила твърде много кръв.

Тя премести поглед към улицата, по която смяташе, че е изчезнал Мерик - беше близо до мястото, на което беше видяла за последно и Изьолт. Мигът се разтегна във времето; тя чуваше единствено плискането на водата по дока. Усещаше единствено нежния, измиващ дъжд по бузите си. Мислеше единствено за семейството си.

Тя кимна към приятелите си и се сбогува наум с тях. С надеждата да са добре... и с увереността, че ще дойдат да я потърсят.

След това кухо шляпащите нови стъпки разпръснаха мислите ѝ и донесоха със себе си разкъсваща болка.

- Време е да полетим - рече Ванес и даде знак на най-ниския моряк от множеството, с татуировка на ветровещ на ръката. - Флотата ни не е далеч. Ще се справиш ли, веровещице?

- Да - прошепна Сафи и залитна към един от мъжете, които я подкрепяха. После му се ухили и рече: - Аз съм Сафия фон Хастрел и мога да направя каквото пожелая.

Думите се откъснаха от езика ѝ, а магията ѝ се наежи... след което замърка като лъв на припек.

Истина, говореше тя. Истина вечно и завинаги.

Щом съзря пръснатите, нападнали наставницата му, Едуан се спусна на помощ, без да се замисля - гмурна се сред тях, за да вземе окървавеното ѝ тяло. Сечейки, режейки и мушкайки всичко по пътя си.

Той стигна до нея, взе отпуснатото ѝ тяло в ръце и овладя кръвта ѝ, за да попречи тя да изтече през раната на шията ѝ.

После се отдалечи от Лейна с всички сили на крилете на магията си. Щеше да отнесе Иврен до Кладенеца на произхода, за друго не се сещаше. Ако водите му действително бяха потекли отново, може би щеше да успее да я спаси от раната на шията.

Когато не му останаха повече сили да спринтира, той премина в лек бяг.

Когато се умори и от това, продължи ходом, без да отпуска хватката на магията си върху кръвта на Иврен. Бегло осъзнаваше, че е изпуснал шанса да хване веровещицата, но това не го интересуваше. Не и в момента.

Носеше Иврен левга след левга, скала през скала, стъпка след уморена стъпка и за пръв път от години го обзе страх.

Беше му нужен половин ден, за да осъзнае чувството. Празнината в гърдите му, безкрайния кръг на мисълта... „Не умирай. Не умирай.“

Ясно му беше, че това не беше просто отплата за спасен живот. Противно на всичко, което копнееше да бъде той, противно на всичко, което смяташе, че е, Едуан се страхуваше.

Още преди да види реката, чу ромона ѝ през жужащите в следобеда насекоми и цвъртенето на птиците. Усети изпаренията над бързеите, които се смесваха с влагата на деня. Надуши и осемте войници, чакащи край стъпалата към Кладенеца. Някой явно беше открил принц Леополд и смяташе, че Едуан ще се върне.

Затова той прибягна до малкото си останала магия и задави войниците. Беше му нужна цяла вечност. Беше отслабнал; те - не. Вятърът поклащаше тялото му досущ като дърветата наоколо. Ако се наложеше да остане прав още дълго, щеше да изпусне Иврен.

Накрая войниците се строполиха на земята и той ги подмина. После се закатери по изтърканите стъпала към Кладенеца на произхода - бавно, но решително.

Мина по плочите към рампата. Влезе във водата и отпусна Иврен по гръб.

Тя започна да се оправя.

Едуан по-скоро го почувства, отколкото видя. Каквато и да беше силата на Кладенеца, тя действаше толкова постепенно, че щяха да бъдат нужни дни, докато тялото ѝ се възстанови напълно. И все пак той усети как кръвта ѝ тръгна по жилите без чужда помощ. Почувства как на мястото на прореза в гърлото ѝ изниква нова плът.

Въпреки това задържа кръвта ѝ под своя власт, докато гърлото ѝ не заздравя достатъчно, за да може тя да си поеме дъх. И докато сърцето ѝ не събра сили да забие самостоятелно.

После той внимателно избута Иврен до рампата по повърхността и я изнесе на плочите. Остави краката ѝ потопени донякъде, за да продължи изцерението, след което излезе от Кладенеца, ръсейки вода по плочите. Въпреки тежестта на прогизналите си дрехи, установи с изненада, че гърбът му е изправен. Вещерството му беше изцяло възстановено...

А умът му не можеше да отрече очевидното: Кладенецът на произхода се беше съживил. Дори и да не беше видял магията в действие, беше усетил присъствие, когато беше навлязъл във водата.

Единност.

Завършеност.

Кладенецът отваряше сънливо единственото си око и не след дълго щеше да се пробуди напълно.

Тоест... колкото и невъзможно му беше да го приеме... веровещицата беше едната половина от Каар Ауен, а Изьолт...

Тази номатска нишковеща без кръвомирис... както и поредната ефировеща...

Тя беше другата половина. Двете бяха двойката, за чиято защита Едуан се беше заклел в живота си. Обетът, който беше дал на тринайсет - преди баща му отново да се появи в живота му, - сега изискваше да бъде спазен, а той не знаеше как да постъпи.

Никога не беше вярвал, че този ден ще дойде - денят, в който щеше да отдаде цялото си обучение и бъдещето си на митичните, древни Каар Ауен.

За Иврен беше лесно. Тя беше прекарала целия си живот с вяра. Завръщането на Каар Ауен доизграждаше целостта ѝ.

За него обаче то беше пречка. Беше попаднал в Манастира, принуден от обстоятелствата, и беше останал там, просто защото нямаше къде другаде да иде... другаде, където не убиваха кръвовещите, още щом ги зърнеха. Сега обаче той имаше планове. За себе си. За баща си.