Затова тя стисна очи, за да забрави за бурята, и потърси нишките. Ето. От другата страна на най-близката уличка грееха нечии ужасени бели нишки, примесени със сиво от болка. Със сиво от много болка.
Тя тръгна срещу вятъра, стиснала здраво наметалото на Едуан. Кръвовещият ѝ беше казал истината: пръснатите явно не можеха да я подушат.
Стигна до пресечка с редичка тесни къщи. Виещата се по земята кървава следа от Иврен вече беше започнала да се размива на дъжда.
Изьолт ускори ход и я последва докъдето можа, само че пороят бързо отмиваше кръвта. Дори усилията да долови нишките на монахинята скоро се оказаха безплодни. Движеха се твърде бързо. Далеч по-бързо, отколкото можеше да върви тя в бурята.
Тя се мушна в една позната тясна уличка и зърна блъсканото от вълни пристанище на няколко пресечки по-надолу. Намираше се в западния край на града, откъдето беше влязла в началото. Вятърът я засипваше с пясък и солени пръски, а бурята се усилваше. Дъските скърцаха; сградите се рушаха.
Изьолт вдигна ръка пред лицето си и трескаво се огледа за следи от Иврен - бяло петно сред бурята или проблясване на нишките ѝ. Обаче не забеляза нищо. Бурята поглъщаше всичко. Тя едва долавяше дори присъствието на пръснатите. Всъщност те като че бяха започнали да напускат града, насочвайки се в северна посока.
Блесна светкавица. Светлината и горещината я накараха да затвори очи. Засипа я вълна от магия, която заигра по кожата ѝ и в дробовете ѝ. Тя се добра до най-близката стена и се сви в наметалото.
За половин дъх - който обаче ѝ се стори безкраен - се остави на смазващото чувство за вина. И на ненавистта към самата себе си, към магията си и към Кукловода.
След това обаче бурята утихна. Грохотът, напорът и безмилостният дъжд намаляха...
В съзнанието ѝ блеснаха нишки. Живи нишки, наблизо. Тя скочи на крака и отметна наметалото. Циклонът се отдалечаваше в спирала над морето като виеща се черна змия.
'Изьолт изкуцука до една порутена уличка в търсене на живите нишки. Стъпките ѝ захрущяха по стъклото, докато най-сетне не откри принца на Нубревна: охлузен, окървавен, заклещен под останките на една сграда.
И все пак жив. Слава на боговете, тя също беше жива и щеше да го спаси.
Сафи се втренчи във Ванес, а в гърлото ѝ се надигна смях. Разбира се, императрицата на Марсток. Кой друг би имал куража да се бие с млатило? Или да е достатъчно откачен, за да се изправи срещу нея сам?
Все още валеше. Духаше злостен вятър - с волска сила, която при това се ускоряваше, - а вълните всеки миг щяха да залеят цялата улица. В другия край на града боботеше ураган, но тя и за миг не отлепи очи от императрица Ванес. Ако се пръснеше...
Обаче, подземни богове, Сафи беше ли в състояние да убие императрица?
Очите ѝ отскочиха към млатилото, на една ръка разстояние от Ванес, сякаш забравено. Ако пръсването на императрицата започнеше, това оръжие беше единственият ѝ шанс...
Ванес притихна. Спря да чеше ръце и застина напълно неподвижно. Беше приковала очи зад Сафи.
- Дванайсетте да ме пазят - възкликна тя.
„Щом говори, значи не се пръсва“, каза си Сафи наум.
Каквато и покварена магия да се беше надигнала у Ванес, императрицата не ѝ се беше поддала.
След това обаче Сафи направи грешката да проследи погледа ѝ. Бурята се отдалечаваше, а в центъра ѝ стоеше човек. По черния му силует пращяха светкавици, докато той се виеше и мяташе тичешком към морето.
Кълен.
О, богове. Сафи залитна, но задържа главата си изправена, за да огледа улицата. Не забеляза следи от Мерик. Невъзможно беше да е загинал. Преди обаче тя да тръгне нататък, Ванес извика:
- Предай се, веровещице.
По дяволите. Сафи се извърна изключително бавно към нея. Онази беше вдигнала млатилото.
Сафи облиза устни. Усети вкуса на кръв и сол. Нямаше ли да успее да отвлече вниманието на Ванес и да ѝ избяга?
- Защо вие? - попита тя. - Защо не изпратихте войниците си да ме убият? Защо поемате сама този риск?
- Защото аз служа на народа си. Ако се наложи нечии ръце да се изцапат, винаги цапам своите собствени.
Сафи премигна. А после се разсмя - накъсано, с изненада. Току-виж се окажеше, че в това отношение Ванес беше досущ като Мерик. И все пак...
- Това е далеч повече от... оцапване на ръцете, императрице. Едва не загинахте в урагана. И едва не се пръснахте.
- Ако враговете ми се бяха докопали първи до теб, щеше да ме свалиш от власт. А в мои ръце можеш да спасиш едно кралство. Моето. За мен това е достатъчна причина да умра.
Ех. Думите накараха Сафи да въздъхне и в основата на гръбнака ѝ се разшава нещо изконно и древно. „Един в името на мнозина!“ Сега го проумя.
- Предай се - Ванес махна с ръка и бодливата топка на млатилото се заклати. - Нямаш избор.
Лъжа, зашептя магията на Сафи и приливът на енергия накара всичко от последните няколко дни да я връхлети. Потоп от думи и лъжи, които хората вярваха за нея.
„...да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила... вече не става дума само за теб... Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство... Нямаш избор...“
След което една мисъл се открои ясно в съзнанието й: „Ако беше пожелала, Сафия, можеше да определиш облика на света“.
Думите принадлежаха на чичо ѝ Ерон. Сафия осъзна -почти през смях, - че беше прав. Не беше в плен на собствената си кожа или на грешките си и нямаше нужда да се променя. Носеше в себе си всичко, от което имаше нужда: наученото от Матю и Хабим... дори от чичо Ерон, заедно с непоколебимата, непреклонна любов на нишкосестра си.
Сафи действително можеше да определи облика на света.
И беше време да го направи.
С едно рязко, гладко движение тя заклещи пета зад глезена на Ванес и фрасна императрицата в носа. Ванес падна по гръб на улицата.
А Сафи побягна... затича се бясно към третия кей. Без да поглежда назад, без да мисли. Това беше тя, такава искаше да бъде. Мислеше със стъпалата на краката си, усещаше с дланите на ръцете си. Кълбо мускули и магия, обучени да се борят в името на хората, които обичаше, и на каузите, в които вярваше. Животът ѝ не я беше водил към Веняса или към бягството от бала. Беше я водил към този галоп към последния кей.
Не искаше свобода. Искаше вяра в нещо - а подобна награда беше достатъчна, за да си заслужава да се спусне в бяг или в битка и да не се отказва, независимо от обстоятелствата.
Сега имаше такава награда. Тичаше за Нубревна. За Мерик. За Изьолт. За Кълен, за Райбър, за Матю и Хабим, а най-вече - за самата себе си.
Отвсякъде в периферното ѝ зрение се материализираха войници. Поток от зелени униформи, стичащ се по улиците на Лейна. Те обаче не можеха да я застигнат - поне не и преди да стигне до целта си.
Усещаше го със самото сърце на вещерството си и с всеки мощен, гръмовен писък в гърдите си: истина-истина-истина, Сафи ускоряваше все повече.
Вече беше на десет крачки от кея.
Пет.
Нещо малко и здраво - може би дръжката на млатило -се вряза в коляното ѝ. Тя падна, но инстинктите ѝ се включиха. Претърколи се с елегантно кълбо... и поднови спринта си.
После стъпи на първата дъска на кея и болката я прониза.
Яростна болка, от която ослепя.
Зашеметяваща болка, от която слухът ѝ отказа.
Сафи изкрещя и падна напред. Ръцете ѝ се сгънаха под тялото ѝ.
Левия ѝ крак... Покритата с шипове топка на млатилото я беше ударила. Костите ѝ бяха натрошени. Кръвта ѝ бликаше.
Тя обаче беше на кея и независимо дали беше проляла кръв, или не, договорът трябваше да бъде спазен. Трябваше.
Черните ботуши запълниха всичко пред очите ѝ. След секунди двама от Усойниците я дръпнаха на крака и я оковаха.
Императрицата се приближи, крещейки заповеди на марстошки. Бяха твърде трудни за Сафи, но тя самодоволно забеляза синината, оформила се под окото на Ванес. Охо, и колко кръв беше шурнала от носа ѝ!
