Изьолт стигна до края на къщата на майка си - Гречя обаче не беше наоколо.

- Изьолт!

Тя врътна очи наляво. Алма се носеше към нея на неоседлана кобила. Кафеникавата козина и черните крака бяха почти невидими в мрака - както и черната рокля на Алма.

Момичето спря кобилата с юзди и издърпа Изьолт пред себе си. На гърба си беше преметнала традиционен номатски щит - дървен квадрат, предназначен да пази носителя при бягство.

Алма пришпори кобилата в галоп към портата. Разочарованието в нишките на хората ги изпъна още по-рязко. Те запулсираха още по-бързо. Бяха осъзнали, че са ги измамили.

Именно затова към момичетата полетяха камъни, затова във въздуха проехтя непогрешимото „пжиу!“ на летящите стрели, следвано от рева на Корлант:

- Спрете ги! Убийте ги!

Изьолт и Алма обаче вече бяха достигнали до дъбовете край оградата. Камъните затрополиха по стволовете им; стрелите тракаха между клоните... и се забиваха в щита на Алма.

- Къде е майка ми? - извика Изьолт.

Носеха се стремително към портата... която беше затворена.

Не. Не затворена. Открехната. И се разтваряше все повече.

Алма насочи кобилата към разширяващата се пролука. Животното промени посоката на галопа си и за миг разкри дясната страна на момичетата. Нещо се удари в дясната мишница на Изьолт.

Силата на удара я тласна встрани и тя се опря в ръцете на Алма. Не знаеше какво я беше ударило - може би камък... Болката обаче пулсираше. Тя обърна очи надолу с тревога и съзря тънкия връх на стрела, който стърчеше от кожата над лакътя ѝ. Дългата кедрова дръжка с черни и бели кокоши пера се подаваше от другия край.

Тя хвърли един поглед назад и забеляза Корлант, който тъкмо беше отпуснал лъка с доволна усмивка на осветеното си от луната лице. После гласът на Алма прониза тъпанчетата й:

- Дръж се!

Изьолт се извърна, хвана се здраво и двете препуснаха по поляната под лунните лъчи... Портата за кратко заглуши виковете на селяните. Изьолт стисна здраво бедра и изправи пръстите на краката си нагоре, както я беше учила майка ѝ.

Майка ѝ.

Тя присви очи: стори ѝ се, че различава нечий силует на гърба на друг кон, който подскачаше през тревата, следван плътно от по-дребен силует. Мърльо. Гречя явно беше отворила портата и се беше спуснала да бяга, уверена, че Алма ще изведе Изьолт.

„Корлант явно знае за плана ни с Алма”.

Това бяха думите на Гречя... План. План срещу Корлант, който явно искаше да отнеме живота на Изьолт - макар че тя самата нямаше никаква представа защо.

За половин дъх Изьолт си каза, че би предпочела да се изправи пред кръвовещия, отколкото пред Корлант. И пред племето. Мисълта обаче изчезна почти на мига, тъй като сега поне беше жива. Съмняваше се, че кръвовещият не би улучил, ако се беше опитал да я простреля.

Корлант обаче насмалко да успее. Ако стрелата беше минала четири пръста вляво, щеше да прониже гърдите ѝ. А един пръст вдясно - тя щеше да разкъса жизненоважна артерия.

Така че тя отправи мълчаливо благодарността си към луната, под която препускаха сега - заедно с молитвата Сафи все още да я чака...

А кръвовещият - не.

Кръвовещият на име Едуан беше отегчен. Раздвижването на китките, изпъването на пръстите, въртенето на глезените, за да поддържа мускулите си в идеална форма за боя, си имаха край... Както и способността му да сдържа нрава си.

Камбаните бяха ударили четири пъти, откакто се изтегна на гредата под тавана на двореца на Дожа; доста време беше минало и откакто си беше свалил качулката и дори беше разкопчал токите на яката на наметалото си. Предвид че единствените хора, които можеха да го видят, бяха останалите шестнайсет наемни охранители по гредите - заедно със семейството гълъби, които не бяха престанали да гукат, откакто се беше опънал на гредата до гнездото им, - не се тревожеше особено, че вестта за нарушението на карауенските протоколи би стигнала до Манастира.

Дори да станеше, старите монаси се интересуваха повече от наемническите мисии, отколкото от почитането на Каар Ауен. В крайна сметка Каар Ауен бяха просто мит, докато бронзовите пиестри бяха действителни.

И въпреки това все се изплъзваха на Едуан. Йотилуци беше обявил награда за главите на двете момичета, които бяха опитали да оберат каретата му. Едуан искаше да получи тази награда. Отчаяно. Затова беше проследил веровещицата до Южния пристанищен район, където... неочаквано беше изгубил следата ѝ.

Малко по-късно по чиста случайност се беше натъкнал на номатското момиче покрай каналите - само че тя също му се беше изплъзнала. По-лошото беше, че той не беше успял да я проследи, защото кръвта ѝ нямаше мирис.

За двайсетте си години живот не беше срещал човек, чиято кръв да не може да надуши.

Никога.

Изненадата го беше... разстроила. Беше го накарала да изскърца със зъби по-силно, отколкото когато изгуби ценната веровещица. И така, ето го тук, като наказан под тавана, вместо да гони двете момичета.

Едуан долепи тънкия си бронзов далекоглед до око и надникна през шпионката, издълбана в тавана. Хората обикаляха по мраморните подове. Ярки нюанси на оранжево, зелено и синьо кадифе, увити в пастелна коприна. Каква загуба на време. На бала на дипломатите нямаше да се случи нищо - както имаше навика да казва бащата на Едуан, Двайсетгодишната спогодба беше направила хората лениви и непредприемчиви.

Когато ушите му доловиха първите звучни тонове на нубревненската четиристъпка и потракването с токове, той реши да смени обстановката. Промуши се като крокодил през тясното пространство и стигна до една стълба. Подмина други двама наемници, които го измериха смутено с очи и прошепнаха:

- Демон от Пустотата.

Той се престори, че не ги е чул. Тези слухове му харесваха. В крайна сметка страхът на хората си имаше предимствата, например той можеше да си избира най-добрите точки за наблюдение. Дори карторските ад-бардове и марстошките Усойници - личната гвардия на императрица Ванес - му бяха позволили първи да влезе зад стените на двореца.

Едуан бутна тавана в ъгъла и пред него зейна отвор - водеше към тайниците зад стените на балната зала. До пода на петдесет стъпки под него се беше проточила абсолютно долнопробна и непотребна при спешност въжена стълба. Поредният пример за нарастващата немарливост на далмотийците (както и на всички останали). Ако се наложеше охранителите да напуснат тавана, слизането щеше да отнеме цяла вечност.

Четиристъпката тъкмо навлизаше във второто си движение, когато ботушите му докоснаха пода. Цигулките пееха в сумрака зад стената и раздвижваха прахоляка и дъските с вибриращия си звук. Над тях се открояваше лекото потропване с токове, което Едуан определи като танца на лозата.

Да, знаеше нубревненската четиристъпка. Не добре, а и по-скоро би се намушил сам с шиш за печене, отколкото да я подхване. И все пак знаеше стъпките. Наставникът му го беше задължил да ги научи през първите му години в Манастира.

Той тъкмо се канеше да завие наляво, когато в ноздрите му нахлу познат кръвомирис. „Пропити с отрова тайни и безкрайни лъжи.“ Едуан не знаеше дали слуховете бяха верни - дали кръвта на марстошките Усойници наистина съдържаше киселина, - но знаеше, че беше най-разумно да се държи настрана от телохранителите отрововещи - ако не за друго, то заради болезнения досег на миризмата им е носа му.

Затова той се отказа от маршрута наляво и тръгна надясно. Когато най-сетне намери една шпионка, по-малка от тези в тавана, и долепи око до нея, вече беше започнало третото движение от танца.

А неговите вежди подскочиха рязко.

Имаше само двама танцьори и носовете и токовете на обувките им тракаха по мрамора със скорост, каквато не беше виждал дотогава - а още по-впечатляващото беше, че около тях се беше извил вятър. Очевидно единият носеше някаква въздушна магия.