Проехтя далечен гръм. Мерик се врътна към хоризонта - към точката, откъдето се задаваха четирите марстошки бойни галери. И откъдето към „Жана“ летяха гюлета. Той едва успя трескаво да запрати ветровете си напред.

Гюлетата цамбурнаха в морето.

Той скочи във въздуха над марстошкия кораб и отлетя на главната палуба на „Жана“. Коленете му пукаха; укроти силата си с едно претъркулване, след което скочи на крака и се развика на Хермин:

- Кажи на марсточаните, че се предаваме! Кажи им да прекратят огъня и ще им предадем домната!

Гласовещият изкуцука на главната палуба, очите му се обагриха в розово и той размърда диво устни.

Мерик огледа кораба и екипажа си и духът му се ободри при вида на липсите. Не всички хора на баща му го бяха изоставили. Собственият му екипаж също беше останал.

Проехтя нов гърмеж. Той се извъртя в паника и опита да събере достатъчно магия, за да възпре залпа на оръдията.

Излезе вятър - но не от него... от Кълен. Помощник-капитанът застана със залитане до него и изстреля магията си навън. Мерик нямаше време да му благодари, нито пък да се тревожи за дробовете му.

- Защо не спират с обстрела? - изрева той на Хермин. -Кажи им, че ще получат момичето!

Хермин заклати глава.

- Казват, че момичето вече не е достатъчно. Искат обратно и кораба си, адмирале.

Хермин посочи марстошката галера с разтреперана ръка.

Въпреки счупените мачти тя се носеше към Нубревна на вълните на приливовещите... А Мерик беше останал без вещери и щеше да се наложи той да плати за всичко.

Изьолт се опомни замаяно с въпроса защо светът вонеше на умряла риба, защо на мястото на тавана имаше облачни лилави небеса и защо ръката ѝ гореше.

От гърлото ѝ се откъсна стон. Тя отвори очи - и на мига изкрещя.

Над нея се беше надвесил мъж, чиято огромна къдрава брада се беше разстлала чак по корема ѝ. Той беше сложил ръце на ранената ѝ мишница. Изьолт не разбра какво прави, но болеше като адските двери.

Тя отново писна и се опита да се измъкне.

- Тихо - прошепна Сафи, стиснала я здраво за рамото. - Той ще те излекува.

- Мускулът се лекува - промърмори Иврен от другата ѝ страна. - Но преди да започне да оздравява, ще се влоши.

Изьолт преглътна едва - гърлото ѝ беше съвсем пресъхнало, - после върна очи на брадатия лечител. В нишките му светеше зелена съсредоточеност, макар че от време на време се долавяха и червените проблясъци на отегчението.

Да, наистина я лекуваше, но не му беше приятно.

В същия момент тя забеляза въжетата около китките му - бяха останали скрити под широките му ръкави. Мъжът беше пленник. Тя се огледа наоколо. Да, още нишки, грейнали от отегчение, с по някой яркочервен оттенък на яд тук-там. Под нишките стояха мъже в редици с униформи като тази на лечителя.

Тя се обърна към Сафи.

- Това корабът на принца ли е?

- Не. Всъщност е този на сестра му...

В далечината проехтя гръм.

- Какво беше това? - изхриптя Изьолт.

Нишките на Сафи се обагриха в ръждива вина.

- Ами... хм... нападнати сме от бойната флота на Марсток.

- Оказва се - рече Иврен със стоманена нотка в гласа, -че приятелката ти е сгодена за императора на Картора, затова марсточаните я преследват.

Нов гръмовен трясък нахлу в ушите на Изьолт. Сафи хвърли трескав поглед в морето.

- Приближават бързо - тя премина на марстошки и се обърна към лечителя. - Побързай, или ще опиташ карауенския ми меч...

- Определено няма да я опита - прекъсна я Иврен.

- ...и карауенската ми камичка.

- Нито пък нея, но... - Иврен също премина на марстошки, - всички ще се издавим, ако не приключиш по-бързо.

Мъжът изсумтя.

- Не мога да работя по-бързо. Проклетото номатче има плът на демонско изчадие.

С ловко движение, твърде бързо, за да бъде предотвратено, Сафи измъкна един нож от ремъка на Иврен и го опря в гърлото му.

- Повториш ли го, си мъртъв.

Очите на мъжа проблеснаха още по-гневно, но той продължи работа с повече старание. Проехтяха нови залпове, но сякаш идваха от хиляди километри. Както и с вонята на мъртва риба и гъделичкането на брадата на лечителя.

Накрая гласът на Сафи надви болката ѝ.

- Приключи ли? Раната излекувана ли е?

- Да, но ще ѝ бъде нужно време, за да се възстанови.

- Но няма да умре ?

- Не. За съжаление. ‘Матска измет...

Гласът му секна и беше заместен от вой. Изьолт усети, че брадата му се вдига от стомаха ѝ.

Зрението ѝ отново се фокусира и разкри Сафи, която блъсна лечителя към останалите моряци.

- Проклет да си - изсъска тя след него. - Пустовещерска гад. Дано пропаднеш през адските двери...

- Достатъчно - намеси се Изьолт.

Тя опита да стане. Иврен клекна ниско и ѝ подаде ръка... не, подаде ѝ нещо в ръката си. Тънка връв с малък болкокамък.

- Това ще притъпи сетивата ти, докато магията на лечителя подейства.

Тя нахлузи връвчицата на дясната ѝ китка. Камъкът оживя и блесна - а болката изчезна. Прилив на сили заля тялото ѝ, тя се изправи и дори успя да се усмихне на монахинята.

Щом обаче се наведе към стъпалата си, в очите ѝ нахлу ярка светлина.

Сребристото лъчение я заслепи напълно - пулсираше и се завихряше наоколо. В него проблясваха жилките на виолетов глад и черна смърт...

„Нишки“, осъзна Изьолт със смесица от страх и удивление. Не беше виждала по-големи - бяха дълги поне колкото половината кораб. А най-странното беше, че сякаш идваха изпод него. Под водата.

- Нещо идва - прошепна тя. - Нещо огромно и... гладно.

Иврен застина. После я стисна за рамото.

- Ти виждаш ли животински нишки?

- Не.

Яркото сребристо-черно се движеше светкавично.

- Но какво друго може да има под кораба?

- Ноден да ни е на помощ - въздъхна Иврен. - Морските лисици са ту...

Последните ѝ думи бяха погълнати от взрив от вода и звук. Корабът се наклони назад, а от морето изригна нещо огромно... направо чудовищно.

Всичко плувна във вода, а завързаните марсточани се разкрещяха от ужас.

Изьолт обаче почти не ги забелязваше - вниманието ѝ беше приковано в създанието пред нея. Змия, дебела колкото мачтата, която се виеше по вълните към носа отдясно на борд. Вместо с люспи тя беше покрита с гъста сребриста козина, а главата ѝ беше лисича - само че десет... двайсет пъти по-голяма от тази на нормална лисица.

Създанието затрака с челюсти и заизвива тяло към кораба. В устата си имаше далеч повече зъби от което и да било нормално същество.

При това остри. Зъбите му определено бяха остри.

Онова, което стресна Изьолт най-много обаче, беше яркият, кръвожаден блясък на нишките му - както и широко отворената му паст...

Съществото изпищя.

При описанието на морските лисици на Райбър Сафи не си беше представила това.

Както не си беше представила, че писъкът на създанието ще бъде като душите на обречените. От гърлото на чудовището изскочиха хиляди пронизителни нотки, към които се включи и крясъкът на второ чудовище, надвесило се над „Жана“ до тях.

Тъпанчетата ѝ едва не се пръснаха и тя отнесено си даде сметка, че сърцето ѝ е учестило ударите си. Хвърли поглед към другия кораб, търсейки Мерик през разпененото море, но го отмести в мига, в който близката лисица нададе писък.

Чудовището си беше намерило жертва - марсточанина, седящ най-близо до парапета на кораба. Мъжът се опита да събере магията си и по ръцете му запращяха искри, но с вързани китки му беше трудно да се отбранява.

Сафи се изправи на крака, вдигна ножа си и изрева:

- Остави го на мира!

Морската лисица изви шия към нея.

По дяволите. За миг леденосините очи на чудовището -носещи се стремително към нея - я изпълниха с удивление, след което тя хвърли един от ножовете си. Той се заби в черната зеница, морската лисица изметна тяло с писък и се скри под вълните. Корабът се заклати мощно, но създанието не изплува повече.