Краката му докоснаха земята, но той не укроти магията си. Вместо това се завъртя веднъж и я отприщи по палубата.

Магията се завихри около сестра му и я лашна към него. Тя обаче просто се усмихна и се спусна грациозно до брат си.

- Излъга ме - изръмжа той и дръпна ядно ветроочилата си - за вида на миниатюрата.

- А ти ме излъга за местоположението ѝ.

Мерик долови смътно, че моряците бяха побягнали -сякаш към него се носеше огромна вълна. Магията на Вивия обаче беше бавна, а неговият гняв - всепоглъщащ. Той извади пистолета си и го опря в главата ѝ.

- Не би посмял - изсъска му тя. Чу се плясък и тя се отказа от вълната. - Аз съм ти сестра, както и твоя бъдеща кралица.

- Все още не си кралица. Върни хората на кораба им.

- Не - думата почти се загуби сред вятъра и глъчката. - Нубревна се нуждае от оръжия, Мери.

- Нубревна се нуждае от храна.

Вивия просто се изсмя - грачещ смях, който цял живот му се беше подигравал.

- Задава се война. Престани с тази наивност и помисли за своите сънарод...

Гласът ѝ утихна, щом той зареди пистолета и задейства огневещерското заклинание в него.

- Никога не казвай - изсъска той, - че не ме е грижа за сънародниците ми. Боря се, за да запазя живота им. Ти обаче... Ти ще навлечеш марстошките огньове на главите ни. Постъпката ти е в нарушение на Двайсетгодишната спогодба. Ще те изправя пред визерите и пред крал Серафин за наказание...

- Само дето не нарушавам нищо - тросна му се Вивия и оголи зъби, - затова престани с тези формалности, Мери. Никой не е ранен. Екипажът ми преведе миролюбиво марсточаните на моя кораб - от който ще се откажа в стремежа си да не престъпя Спогодбата.

- Екипажът ти незабавно ще ги преведе обратно. Напускаме този кораб, Вивия, заедно с товара му.

Със сетно усилие на мускули и магия той се завъртя на пети, готов да сложи край на този „миролюбив ескорт“.

- Значи ще кажеш на татко? - викна Вивия. - Ще му кажеш, че си загубил кораба, който той търсеше?

Той се закова на място и се извърна към сестра си. Очите ѝ - тъмни, същите като неговите - блестяха.

- Какво каза?

Тя разкри зъби в широка усмивка.

- Кой според теб поръча миниатюрата, Мери? Всичко това беше по идея и по заповед на татко...

- Лъжи.

Той се хвърли напред и вдигна пистолета...

Въздушната вълна го блъсна. Той залитна, едва не падна, а после си помисли замаяно: „Кълен“.

Втората вълна възстанови равновесието му - както и здравия му разум. Нишкобрат му - където и да беше в момента - най-сетне беше решил да сложи край на нещо, което Мерик изобщо не биваше да подхваща. И никога не би подхванал, ако залогът не беше толкова висок. Това беше сестра му, в името на Ноден.

Кълен изплува на пътя му, изблещил очи на зачервеното си лице.

- Имаме проблем - рече той задъхано. - Сериозен.

Той посочи немощно бизанмачтата на галерата и се отдалечи на бегом.

Мерик се втурна след него. Вивия и баща им излязоха от ума му, погълнати от нов прилив на страх.

- Стори ми се... странно - извика Кълен между глътките въздух, - че екипажът е съвсем малко. Няма начин... този кораб да прекоси Яданско море... с толкова малък екипаж. Затова проверих под палубата - той заобиколи стълбата и я посочи. - Долу имате още хора.

- Не разбирам - надвика Мерик кънтежа на стъпките си. - Какво мислиш? Че част от екипажа е напуснал?

- Именно.

Кълен спря до пречупената бизанмачта. Гърдите му направо се тресяха, но той продължи:

- Мисля... че повечето моряци са се качили... на други кораби. А после тези тук... Ами, виж сам.

Той посочи мачтата, пречупена на нивото на гърдите му, а после - и още нещо: два предмета, облегнати на парапета на няколко стъпки от тях.

Брадви.

Стомахът на Мерик се превърна в стомана.

- Прерязали са мачтите сами. Мамка му. Мамка му. Вивия е попаднала в засада, Къл...

- Адмирале! - гласът на Райбър разцепи притихналия въздух. - Адмирале!

При втория ѝ вик той си даде сметка, че титлата доста му беше втръснала. Всеки път, щом някой я употребеше, върху него се стоварваше огромен товар.

Той се опули и погледна Кълен само веднъж. После се хвърли обратно на главната палуба, към сестра си - която продължаваше да ескортира марсточаните на нейния кораб.

Принцът обаче не намери време за гняв или за нови заповеди, тъй като в същия момент Хермин се облегна на парапета на „Жана“ и изрева през шепи:

- Марсточаните са, адмирале! Настояват незабавно да им предадете годеницата на император Хенрик. В противен случай ще ни потопят!

Мерик се спусна към парапета.

- Кого да предам?

- Искат годеницата на императора! - Хермин замълча, в очите му проблесна розовото на магията му, а той добави: -Сафия фон Хастрел!

Целият свят сякаш забави хода си. Вселената сякаш си пое дъх и го задържа. Вълните се движеха бавно като гъста кал, а поклащането на кораба беше наполовина по-бавно.

Внезапно всичко, абсолютно всичко се изясни - защо беше избягала от Веняса, защо сигурността ѝ струваше колкото цял договор с Хастрел, защо я преследваше кръвовещ.

Въпреки това умът му не можеше да го побере. Ако тя беше годеница на Хенрик, значи беше и бъдещата императрица на Картора. Както и собственост на Хенрик.

Защо обаче дробовете му се стегнаха от тази мисъл?

По дъските проехтяха стъпки. Появи се Кълен, с огненочервени бузи, на ръба на пристъпа на задух. Ужасяващото прозрение върна нормалния ход на нещата. Мерик го стисна за ръката.

- Добре ли си?

- Бивам - отсече Кълен. - Какво ти трябва?

- Искам да си на „Жана“, за да можем...

Той се поколеба и думите на следващата му заповед внезапно изчезнаха в облака на съмнението.

- За да можем... ? - попита Кълен.

- Да предадем домната - довърши Мерик най-сетне. Не му се нравеше, но с нейния живот щеше да спаси този на мнозина. - Изведи Сафия навън и я предай на марсточаните.

Кълен стисна челюсти. Погледът му потъмня, но не последва спор. Може и да не беше съгласен, но все пак козирува и се зае с изпълнението на заповедта. След миг го нямаше на палубата на марсточаните.

Мерик се завъртя, готов да зареди заповеди за Вивия и за екипажа ѝ, но думите угаснаха на върха на езика му. Нубревненските моряци се спускаха под палубата на марстошката галера; шест вещери се бяха строили в редица, приковали очи във Вивия.

Сред тях бяха и приливовещите на Мерик.

- Съберете ветровете и водите си! - изкрещя Вивия.

Той се понесе напред и с помощта на вятъра си прекоси кораба на един дъх. Стовари се грубо до сестра си.

- Какво, по дяволите, правиш? Като твой адмирал ти заповядах да освободиш марсточаните и да се върнеш на кораба си!

Вивия се изсмя.

- Да, но всички знаем, че за адмирал трябваше да бъда провъзгласена аз. Огледай се, Мери - тя махна към приливовещите. - Изгуби хората на татко, а аз му спечелих цял арсенал.

При тези думи дъхът на Мерик заседна в гърдите му -при прозрението, че наистина беше така. Корабът му, командването му, всичко, към което се беше стремил, се разпадаше пред очите му. Беше му отнето от същата сестра, която винаги го беше мачкала под тока на ботуша си.

- Ще има последствия - каза той тихо, но с отчаяние в гласа, Дори молба. - Някой, някъде ще поиска кръвнина за действията ти.

- Може би - тя повдигна рамене толкова небрежно, че жестът разкри истинските ѝ чувства далеч по-ясно от каквито и да било думи. - Поне аз ще съм защитила народа ни, а също така аз ще бъда онази, която ще постави империите на колене - тя му обърна гръб. - Подгответе прилива, мъже! Отплаваме към Пазачите на Ноден, за да доставим новите оръжия!