Едуан стрелна с очи Леополд с надежда да разгадае как ще постъпи принцът. Той самият беше чувал за морските лисици, но доколкото знаеше, от десетилетия никой не ги беше виждал. Както никога обаче Леополд замълча и остана непроницаем.

Затова Ванес продължи:

- Налага се да пристигна в Азмир, Ваше Височество, но се опасявам, че времето, нужно на екипажа ми, за да поправи щетите на флотата ни, е твърде много. Моля ви да ни заемете приливовещите от своя екипаж. Ние вече не разполагаме с такива.

„Тогава защо - замисли се сухо Едуан - долавям мириса на поне трима приливовещи под палубата?“

Нямаше как да се е объркал - миришеха на линията на прилива и на речни бързеи.

Докато той обмисляше как най-удачно да уведоми принца, че императрицата лъже, Леополд махна с ръце и пророни:

- Ваше Имперско Съвършенство, нямаше как да не забележа, че един от корабите ви е непокътнат. И не прилича на останалите. Всъщност изглежда... как го казахме? - той изгледа многозначително Едуан, като ясно показа, че не очаква да получи отговор от него, а после щракна с пръсти. - Изглежда нубревненски. Точно така. Чудя се, Ваше Имперско Съвършенство, как се е озовал във ваше владение?

- Натъкнахме се на него по случайност - отвърна Ванес равно. - Явно и той е бил нападнат от морските лисици.

- В такъв случай - Леополд облегна лакти на коленете си - мъртвият му екипаж надали би имал нещо против да стигнете до брега с кораба им.

За половин дъх Ванес замръзна. Не заговори, не мигна, дори дишането ѝ престана. След това скочи на крака, гривните ѝ зазвъняха, а тя сложи на лицето си нова маска: на гнева. А може би не беше маска, защото, когато вдъхна дълбоко, Едуан усети, че ударите на сърцето ѝ се бяха ускорили. И сгорещили.

- Каните се да ми откажете помощ? - рече тя тихо. - На мен, Императрицата на огнените деца, Избраната дъщеря на Кладенеца на огъня, Най-обожаваната сред марсточаните?

Тя протегна двете си ръце на масата толкова уверено, че и една от железните ѝ гривни не дрънна.

- На мен, Унищожителката на прохода Кендура? Отказът ви е равносилен на факла в собствената ви погребална клада, принц Леополд. Не ви съветвам да ме печелите като враг.

- Не знаех, че сме съюзници.

Ванес изпъна тяло като дебнеща змия, а Едуан инстинктивно призова магията си - съвсем малка частичка, за да не се напълнят очите му с червено. Ако напрежението се покачеше, щеше да обезвреди императрицата за един удар на сърцето.

Леополд вдигна пръст пред нея.

- Ето как виждам положението аз, Най-височайша сред височайшите. Първо, мисля, че преследвате годеницата на чичо ми - защо иначе бихте напуснали мирни преговори, на които се очаква да присъствате?

- Второ - той изправи още един пръст, - мисля, че тук сте се сблъскали с похитителите на Сафия и сте подхванали битка, която някак е минала през цепнатините в Спогодбата - той изпъна трети пръст и повдигна вежди. - Не мога обаче да разгадая третия пръст, който е причината за всичко това. Изключено е Сафия да представлява някакъв интерес за вас, Най-обичана.

Атмосферата в каютата стана още по-напрегната. Ванес изду гърди... но след това Едуан почувства, че кръвта ѝ се охлажда и тя озапти яростта си.

- Не търся годеницата на чичо ви, принц Леополд - пророни тя.

- А аз - Леополд се изправи и се извиси с цяла глава и половина над нея - не ви вярвам, императрица Ванес.

Изплющя магия - по-бързо, отколкото Едуан би могъл да си представи. Силата изтръгна три ножа от ремъка му, пренесе ги над пейката и ги насочи към врата, сърцето и стомаха на Леополд.

Силата на Едуан се пробуди с рев. Кръвта му се пресегна към Ванес. Тялото му се стегна за бой. В същия миг обаче шестима от Усойниците извадиха тръбичките си с тихо прошумоляване и ги насочиха към Едуан и Леополд.

Едуан трескаво огледа каютата за втори път, като пресмяташе възможните пътища за бягство наум. Можеше да овладее Ванес, но, така или иначе, щеше да приключи с гърди, пълни с отрова или с метал - а макар че той щеше да оцелее, Леополд нямаше да има този късмет.

Принцът вдигна хладно ръка и заговори без помен от страх в гласа - а за учудване на Едуан, страх нямаше и в кръвта му.

- Ако намерите Сафия фон Хастрел преди мен, императрице, ще ми я доведете незабавно или ще понесете последствията.

- Толкова много ли обичате играчката на чичо си? - Ванес обърна длан нагоре и ножът над врата на Леополд се отдръпна на няколко сантиметра. - Толкова ли я цените, че сте готов да поемете риска да ме разгневите?

Устните на принца се кривнаха нагоре, но в усмивката му нямаше и следа от веселост.

- Познавам Сафия фон Хастрел, откакто се помня, Ваше Кралско Съвършенство. Когато му дойде времето, от нея ще стане отличен предводител. От типа, който поставя своя народ пред себе си - той стрелна многозначително с очи гривните на Ванес. - Така че запомнете думите ми, Избрана щерко на Кладенеца на огъня, ако не ми доведете бъдещата императрица, ще дойда в Марсток и сам ще си я взема. Сега свалете остриетата, преди неволно да се намушкам на някое. Това би изтрило името ви от Двайсетгодишната спогодба, повярвайте.

В каютата се възцари Напрегнато мълчание, а Едуан задържа вещерските си способности на пълни обороти. Готов... готов...

Остриетата се извъртяха мазно. После се отдръпнаха и паднаха.

Той улови най-близкото във въздуха, но другите две паднаха на масата. И на пейката. Той ги вдигна, а Леополд протегна ръка и взе нов захаросан плод.

- Благодаря за лакомствата, Велика разрушителко - той се усмихна ласкаво. - Винаги е огромно удоволствие да ви видя.

Без да казва и думичка повече, изпънал рамене като човек, който владее положението, Леополд Четвърти закрачи към вратата.

- Хайде, монахо - рече. - Загубихме време, трябва да наваксаме.

Едуан тръгна след него, но магията му не изпускаше Императрицата и Усойниците ѝ. Никой обаче не направи опит да ги възпре и след няколко мига мъжете се отдалечаваха от очуканата марстошка галера.

Щом стъпиха здраво на борда на катера си - а Леополд се развика на командир Фиц Григ да му донесе чисти бричове, - Едуан изгледа принца недоверчиво през присвити очи.

- Императрицата излъга, че на борда няма приливовещи - рече той, щом командирът изчезна под палубата.

- Предположих - Леополд се втренчи в невидимо петънце на ръкавела си. - Излъга също, че не се интересува от Сафия фон Хастрел. Само че - той вдигна очи - аз имам едно предимство пред Императрицата на Марсток.

Едуан повдигна вежди.

- Имам теб, монах Едуан, а това - не се съмнявай - определено я е изплашило.

- Дръжте фенерите стабилно! - изрева Мерик от руля.

Двамата моряци насочиха фенерите на „Жана“ към вълните. Луната им осигуряваше някаква светлина, когато облаците благоволяха да се разнесат, но не беше достатъчно... особено с неумолимия дъжд.

Без Кълен, който да издуе платната на „Жана“, или вещиците на Мерик, които да понесат коритото, той трябваше да натисне здраво екипажа - както и самия себе си.

Обаче нямаше друг избор, а времето течеше.

Трябваше да открие самотния, назъбен връх - Самотното копеле, както му казваха двамата с Кълен, - преди приливът съвсем да го покрие. Зад него имаше скрит залив. Семейна тайна, която щеше да позволи на екипажа му да си отдъхне в безопасност.

Ако „Жана“ изпуснеше прилива обаче, щеше да му се наложи да чака до следобед на следващия ден... което щеше да позволи на марсточаните или на морските лисици да ги настигнат.

Погледът му се премести върху домната и Иврен, все още в окови. Мокрите златни коси на Сафия висяха тежко, а бялото наметало на леля му беше посивяло от водата. Както никога, от Изьолт нямаше и следа. Тя беше проверила Сафия и Иврен сто пъти през първите четири часа от наказанието. От два удара насам обаче момичето стоеше под палубата. Вероятно спеше.