- Кой знае, монах Едуан, току-виж ви изненадам.

Едуан загуби няколко ценни часа заради принца. Първо, Леополд прекара цяла вечност в опаковането на едно торбенце и запасването на безполезната си сабя на колана. После той и командирът на ад-бардовете подхванаха шепнешком някакъв съзаклятнически разговор, който само Кладенците можеха да обяснят.

През цялото време Едуан стоеше на квартердека, кършеше китки и пръсти и се гневеше заради моткането на принца.

Щом ветровещите най-сетне вдигнаха всички над катера, Едуан си каза, че навярно ще ускорят ход. Уви, остана излъган. Щом стъпиха на най-близките скали, Леополд изгуби още време, за да уведоми ветровещите за същите заповеди, които беше дал току-що на капитана. Нещо за думовещерски свитък, който щял да извести ад-бардовете кога и къде да идат да приберат него и годеницата на чичо му.

Затова той изостави принца за няколко минути и се отдалечи сред избелелите борови стъбла. Сребърните талери в желязното ковчеже тежаха твърде много и щяха да му попречат да поддържа максималната си бързина, затова реши да използва и без това пропиляното време, за да ги скрие някъде.

Тук нямаше миризми и звуци. Усещането беше, сякаш беше сам в морето и единствено солта изпълваше ноздрите му, а вятърът галеше ушите му. Долавяше миризмите на преминалите оттук хора, но в момента наблизо нямаше никого.

Тази празнота го накара да се почувства... неудобно. Оголен, като човек, подложил врат на дръвника. Дори в Манастира, високо в планината, в небето все пак летяха птици. Все пак имаше признаци на живот.

Неволно в ума му изплува разказът на някогашната му наставница. Разказ за отрова, магия и война. Той обаче си беше представял нещата другояче. Беше си представял изпепелена пустош като тази от неговото детство. Като пустошта, останала след марстошките пламъци.

Тази тиха пустиня по някакъв начин въздействаше по-ужасяващо от изпепелените домове. В обгорената земя и порутените села все пак личаха следите от човешка ръка. Нубревна обаче изглеждаше така, сякаш боговете просто се бяха отказали от нея. Сякаш бяха решили, че тази земя не заслужава вниманието им и я бяха изоставили.

Е, поне в свят без богове нямаше кой да види къде щеше да скрие талерите си.

Той откри един кух дънер и положи ковчежето вътре. Беше невидимо - човек трябваше да се приближи и да надникне вътре в дънера, за да го забележи.

Едуан опря ножа до лявата си китка и разряза кожата. Шепата му се напълни с кръв, тя потече по ръката му и накрая покапа по метала.

Сега парите бяха белязани. Можеше да ги намери, дори и да забравеше къде ги е скрил. Или по-лошото - дори някой да се опиташе да ги отмъкне.

Връхлетя го порив на вятъра. Ветровещите се издигнаха над дърветата.

- Монах Едуан? - надвика Леополд вятъра. - Къде си?

Едуан пое дъх и от пръстите на краката му нагоре запълзя неуправляем гняв. Той закипя в жилите му. Империята на Леополд беше съсипала това място. Тя беше сложила край на живота тук - не само на хората, а и на самата земя. А сега принцът се мотаеше наоколо без капка уважение или разкаяние.

Той се озова до него за секунди и изсъска през стиснати зъби:

- Тишина. Без повече разговори по време на пътуването.

Принцът сведе глава. Раменете му се отпуснаха, а в кръвта му навлезе муден студ.

Леополд знаеше какво бяха сторили хората им тук и се срамуваше. И по-важното - не изпитваше нужда да крие срама си от Едуан.

Последният обаче нямаше време за подобни размишления.

- Задават се хора - рече той с ниско ръмжене и грабна чантата на Леополд. - Миришат на войници, така че не се отдалечавайте и мълчете.

Известно време напредваха добре. Движеха се през все по-жив пейзаж. Жужаха насекоми, обаждаха се птици, а малките туфи зелени листа шумоляха на яданския бриз. Крайморските скали ставаха все по-високи, а накрая мирисът на Сафия се насочи навътре в сушата - към една низина.

Имаше войнишки патрули, но Едуан ги избягваше с лекота. Надушваше ги далеч преди двамата с Леополд да ги наближат. Отклоненията обаче забавяха напредъка им и забелязаха следи от човешки живот едва към средата на следобеда, когато слънцето вече беше започнало да се спуска.

Първо бяха димът в далечината и пътеките. Последваха гласове - основно жени и деца. Двамата наближиха река, а пътеката изглеждаше доста отъпкана, така че беше време да станат по-предпазливи. Едуан намисли да иде на оглед напред сам - щеше да остави принца за кратко.

Почти веднага се натъкна на повален дъб - беше добре скрит от пътеката и не излъчваше мириса на минаващите патрули. Дървото беше паднало скоро и нямаше почти никакви мъхове и храсталаци - макар че той беше убеден, че Леополд щеше да се размрънка независимо от това.

Когато обаче му нареди да залегне под дъба, принцът нито се оплака, нито се възпротиви. Всъщност пропълзя под дънера с неочаквана ловкост.

По гръбнака на Едуан пропълзя ледено опасение. Спътникът му беше станал твърде сговорчив и учудващо предпазлив, откакто бяха навлезли в сушата. Той го изчака да се скрие и прогони мислите за него. Сега го интересуваше единствено Сафия.

Той запълзя към грохота на реката, а магията му долови много миризми - твърде много. Наоколо имаше доста хора и беше изключено той или Леополд да преминат незабелязано. Реката също беше проблем. Щеше лесно да я прекоси сам, но не можеше да издърпа и принца след себе си.

Налагаше се да потърсят друг път с надеждата отново да уловят дирята на Сафия по-нататък.

Той запълзя обратно към принца, обмисляйки най-подходящата посока, в която да продължат... както и на каква скорост можеше да се надява дори и Леополд да забързаше ход доброволно.

Клекна до дънера, готов да му подаде ръка...

Принцът не беше отдолу.

Едуан мигновено подуши въздуха за мириса му - търсеше новата кожа и задимените огнища.

Обаче не успя да улови и него. От мириса му се долавяше съвсем блед оттенък. Той застана на четири крака и бръкна под падналото дърво, в случай че някоя чаровеща го подлъгваше или отдолу имаше скрит проход.

Нито едното, нито другото; принц Леополд беше избягал.

Едуан изпълзя отпред, претърколи се и се изправи. Сърцето му ускори ударите си, а тялото му се изпълни с гневен страх. Трябваше ли да потърси принца, или можеше да го изостави?

През дърветата задуха вятър, подгони мислите му, а после ги изпъди окончателно. Тук имаше и друг кръвомирис. Който беше надушвал и преди.

Чисти езера и ледени ветрове.

Ръката му мигновено сграбчи дръжката на меча. Той огледа гората и вещерските му способности трескаво се опитаха да усвоят мириса. Да го разпознаят и запомнят.

Когато прозрението най-сетне дойде, Едуан едва не падна. Беше усетил мириса на кея във Веняса.

Тоест някой го беше проследил до Нубревна. И беше отвлякъл Леополд, принца на Картора.

Мерик не беше очаквал ездата да бъде толкова противоречива смесица от мъка и наслада.

Следобедното слънце пробиваше през сухите клони на дъбовете и тъчеше дантела от сенки по прашната пътека. На трийсет левги източно от Дара на Ноден животът отново изчезна. Яздеха през тихо гробище, където се чуваха единствено тропотът на дорестата кобила на Мерик, потракването на сбруята ѝ и копитата на пъстрия кон на Иврен и Изьолт на двайсет крачки зад тях.

Иорис му беше отстъпил най-добрите си коне и им беше дал храна, вода, постелки и сигнален камък - ефировещерско парче кристал, което пламваше ярко, ако към лагера се зададеше опасност. Той щеше да им позволи да се наспят тази нощ, без да се налага да стоят на стража.

Мерик жадуваше за сън. Не беше спал от доста време насам.

Мирисът на сол нахлу в носа му - беше долетял с нов порив на вятъра. Яданско море оставаше скрито зад избелялата от слънцето гора, но пътеката никога не се отдалечаваше твърде много от бриза.