Сякаш дължеше на принца живота си и се чувстваше длъжен да му се отплати.

Слънцето вече се снижаваше към хоризонта, когато следата изстина съвсем. Едуан стоеше пред черна, усойна скала, по чиято снага се изкачваха стръмни стъпала. Реката тук беше почти оглушителна, а над главата му се носеха тлъсти прилепи.

Веровещицата беше минала оттук по-рано - той долови следи от мириса ѝ, - но не се беше задържала дълго. Тоест, и той самият нямаше да се бави. Принц Леополд не беше негова грижа. За разлика от Сафия. Време беше да се откаже от търсенето му.

Да, но той тъкмо се извърна, готов да поднови смисления лов, когато един повей на бриза над скалите донесе ухание до носа му... и в кръвта му.

Леополд.

Едуан се втурна нагоре по изтърканите стъпала. Летеше нагоре през две, после и през три наведнъж, докато най-сетне не стигна върха. Над леките вълнички блестеше розовеещо слънце. Вятърът шумолеше през обраслите в зелено клони на шест кипариса, а в далечината громолеше гръмотевица.

Намираше се пред Кладенец на произхода. Кладенецът на водата във Вещерия. Трябваше да се досети, че е тук, че това е той. Старата му наставница непрекъснато разказваше за него, когато Едуан беше малък.

Мястото обаче не отговаряше на описанията ѝ. Тук имаше живот. Дърветата бяха зелени, водата се къдреше. Изглеждаше почти сякаш Кладенецът беше жив... което обаче беше невъзможно.

Той пропъди мислите си. Нямаше време да огледа околността, а и тя не го интересуваше.

Вирнал високо нос, той се прокрадна отдясно на Кладенеца. Направи дванайсет стъпки, преди кръвомирисът на врага му да се появи отново. Във въздуха се разнесе бавно ръкопляскане.

Леополд излезе иззад най-близкия кипарис, пляскайки с ръце.

- Намери ме, монахо - принцът се усмихна безсърдечно. - По-бързо, отколкото се надявах.

Едуан сви ноздри и посегна към ножа за хвърляне.

- Планирали сте го.

- Така е - въздъхна Леополд. - Но преди да ме намушкаш, бих искал да отбележа, че трябваше да те убия, а предпочетох да не го правя.

- Да ме убиете... - повтори Едуан.

Преди следващия удар на сърцето си вече беше извадил ножа и беше протегнал ръка зад гърба си.

- По чия заповед?

Леополд просто се усмихна отново. С кухата си, плоска усмивка, която Едуан ненавиждаше.

Затова монахът вдигна лявата си ръка...

...и овладя кръвта му.

Стисна новата кожа и задимените огнища.

- Мога да изтръгна отговора от гърлото ви - рече равно, - затова ми кажете кой ви заповядва.

Соленият бриз развя косата на принца, а просветналата на хоризонта мълния оттук заприлича на венец върху застиналата му глава.

- Никой не ми заповядва - отвърна той накрая. - Както и никой не е с мен.

Едуан стегна хватката си върху кръвта му. Зениците на принца се уголемиха, уголемиха... но не достатъчно. Беше стреснат, но не и ужасен.

В този миг Едуан прозря.

„Именно това иска.“

Искаше Едуан да измъкне истината от него с мъчения.

„Защото така ще изгубя време.“

Принцът умишлено беше пропилял възможно най-голяма част от Деня. Целта му от Веняса насам беше да забави Едуан.

- Досетил си се - рече той. - Виждам го в очите ти, монахо.

- Наричайте ме „демон“, както всички останали.

Едуан стисна кръвта му още по-силно - така че да го заболи.

Леополд обаче просто го гледаше непоколебимо, след което заяви дрезгаво:

- Не мога... да допусна да намериш Сафия, преди тя да достигне до Лейна. Вече е почти там, а скоро съвсем ще се изплъзне от хватката ти.

- Откъде знаете? Кой ви заповядва?

В мига, в който въпросът се изтърколи между устните му, отговорът сам дойде при Едуан... Да потъне в Кладенците, що за идиот беше, че не се беше сетил по-рано?

Леополд беше част от заговора за отвличането на Сафия.

В черепа му се надигна ярост - изпепеляваща и всепоглъщаща. Тя плъзна по врата и по раменете му. Мразеше Леополд, задето го беше измамил. Мразеше и себе си_, задето не беше прозрял измамата.

Въпреки че логиката му убягваше, вече му беше ясно, че принцът работеше с нубревненците, с марстошкия огневещ, чаровещия и... кой друг? Мрежата от похитители на веровещицата беше огромна и Едуан действително се изкуши да изтръгне отговорите, от които се нуждаеше, с мъчения.

Ако обаче Сафия наистина беше близо до Лейна и ако това наистина щеше да я направи недостижима за него, както претендираше Леополд, то той нямаше повече време за губене.

Отпусна хватката си над дробовете и гърлото на принца, но нищо повече. Щеше да го задържи под властта си, докато стигнеше твърде далеч, за да може той да го настигне.

И въпреки това, още щом се обърна, за да се впусне в омагьосан бяг, Леополд прошепна:

- Не си демонът, който баща ти иска да бъдеш.

Едуан се закова на място. И се обърна изключително бавно.

- Какво казахте?

- Не си демонът...

- След това! - той се върна до Леополд и навря лицето си в неговото. - Аз нямам баща.

- Напротив - изхриптя принцът. - Онзи, който се нарича...

В този миг Едуан впи с всичка сила нокти в кръвта му. Спря всички процеси в тялото му - дишане, пулс, зрение.

Но не и слуха му. Или мислите му.

- Аз - прошепна Едуан - съм демонът, за когото ме мислят. А вие, Ваше Височество, трябваше да ме убиете, когато имахте възможност.

Той стегна хватката си. По-здраво, по-здраво... докато не усети, че кръвта в мозъка на Леополд е твърде рядка, за да поддържа мислите му. И съзнанието му.

Той го отпусна. Принцът се стовари на плочите, вдървен като камък. Като мъртвец. Вече не усещаше дори буреносния повей на вятъра.

Едуан вдиша няколко дълбоки глътки солен въздух, без да отлепя очи от тялото му. Беше открил него, но не и втората миризма. Онази кръв беше изчезнала. Чиято и да беше, несъмнено работеше заедно с принца. И вероятно също знаеше за бащата на Едуан.

Трябваше да убие Леополд. Баща му би го посъветвал да го направи. Да, но така никога нямаше да научи чий беше кръвомирисът на бистри езера и мразовити зими. И кой

беше наредил на Леополд да го убие... и защо.

Какво пък, не можеше ли да излъже баща си и да направи свое собствено разследване?

Той кимна удовлетворено. Щеше да остави Леополд жив и да го издири по-нататък. За отговорите.

Затова без да поглежда повече назад, Едуан изостави принца на Карторската империя и Кладенеца на произхода и се втурна напред. Залязващото слънце грейна на гърба му, а вятърът зад него набра сила.

Мерик се събуди стреснато от далечна гръмотевица - и от допира на пръсти до ключицата му. Ако не беше потънал в толкова дълбок сън, щеше да се замисли кои трима души биха дръзнали да го докоснат по този начин.

Той обаче все още беше в плен на съня и съзнанието се задейства доста след инстинктите. Той сграбчи пръстите на гърдите си, вирна единия си крак и преметна нападателя... После отвори клепачи задъхано, но всяка частица от тялото му беше в готовност.

Пред погледа му изплуваха сини очи, които изглеждаха почти черни на засенчената от облаци луна.

- Домна...

Той заби ръка в земята до главата ѝ. С другата я стисна за китката.

Тя сви пръсти и стегна китката си в хватката му. Стори му се, че усеща ударите на сърцето ѝ под гърдите си. Че го чува как блъска въпреки буреносния вятър и неспирната песен на гората... макар че може и да беше неговото собствено сърце.

Сафи облиза устни.

- Какво правиш?

Шепотът погъделичка брадичката му. По врата му пробягаха тръпки.

- Какво правиш mук? - прошепна той в отговор. - Тършуваш по джобовете ми?

- Хъркаше.

- А на теб ти течеше слюнка - тросна ѝ се той, малко сприхаво. Действително му бяха споменавали, че хърка.

Той плъзна свободната си ръка под главата ѝ и сведе своята, така че да засенчи напълно лицето ѝ от лъчите на луната. Накрая пред погледа му останаха единствено блесналите ѝ очи.