Как беше възможно трима души да чувстват толкова много, я удивяваше и уморяваше.

Тя се приведе, грабна една обвивка на цикада от клона на земята и я сложи в нарастващата купчинка подпалки. Мерик настояваше стъкнатият огън да бъде малък, така че беше събрала достатъчно дърва, но не беше готова да се върне при останалите. Имаше нужда от време, за да овладее мислите си. За да постигне нишковещерския мир.

Накрая обаче тя се застави да се върне и помогна на Иврен да развие постелките под една огромна скална козирка. Сигналният камък, поставен отгоре ѝ, сияеше в тъмнолилаво на залеза.

Когато най-сетне подредиха всичко и изгълтаха горещата овесена каша за вечеря, Изьолт се мушна в постелката си и склопи уморени очи, жадуваща за съвършеното чувство на принадлежност, което беше усетила в хладните, бурни води на Кладенеца на произхода. Въпреки това - макар че си спомняше как се беше почувствала - не успя да го изпита отново.

Унесена в мисли, въпроси и разсъждения, тя задряма.

Сянката я чакаше.

- Ето те! При това си съвсем здрава.

Звучеше искрено щастлива от това и Изьолт си представи, че в действителността е плеснала с ръце. Беше сигурна, че тя съществува в действителност; този глас не беше просто налудничаво продължение на най-скритите ѝ страхове.

- Права си - изгука сянката. - Истинска съм като теб. Ето, виж... Ще ти позволя за миг да погледнеш през моите очи - само за да те убедя.

Обзе я усещане, сякаш изплуваше от дълбоко под водата. Пред очите ѝ заигра светлина, последваха цветове -сиво и зелено - и неясни форми... докато накрая всичко не потъна в тъмнина, сякаш сянката затвори клепачи за дълго и светът не се материализира пред нея. Пред очите ѝ изникнаха сиви, изтрити и очукани камъни. Тоест пред очите на сянката, през които тя гледаше в момента.

Гледката напомняше стария фар във Веняса, но вместо мокрия морски плаж местността беше покрита е тучно зелено. По стените се виеха бръшляни. В основата на сградата никнеха туфи трева.

- Последвай ме, последвай ме - пееше сянката, макар че Изьолт всъщност не можеше нито да я последва, нито да мръдне. Тя гледаше през очите ѝ, тоест движеше се с нейните движения.

- Къде сме? - попита тя.

Искаше ѝ се да извърне главата на сянката и да види още нещо, не само сводестия вход на кръгло помещение.

Вечерното слънце нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Беше по-ярко от това в Нубревна. Сянката се насочи към витото стълбище в дъното. Движеше се със странна, пружинираща походка, сякаш стъпваше само на предната част на стъпалата. И сякаш всеки момент щеше да заподскача.

Щом стигна стълбите, тя действително заподскача. Нагоре, нагоре, нагоре, заковала очи в стъпалата, с притихнали мисли. Щом стигна втория етаж, претича до прозореца, от чиято желязна рамка все още висяха парчета стъкло.

- Намираме се в Познин - обясни тя най-сетне. - Чувала ли си за него? Столицата на някога великата Република Аритва. Всеки народ обаче преживява възход и падение, Изьолт. Но накрая всеки народ отново подема възхода си. Скоро тези руини ще се превърнат в градове и този път други народи ще загинат.

Докато говореше, сянката се облегна на перваза и пред очите ѝ изплува широка улица - пълна със стотици... не, със стотици стотици хора.

Изьолт се сепна. Мъжете и жените стояха в редици и дори на тъмночервената светлина на залеза сажденият цвят на кожата им личеше. Както и чисто черните им очи.

И трите скъсани нишки, повяващи се над главите на всеки.

- Кукловода... - прошепна Изьолт.

Момичето сянка застина неподвижно, сякаш беше затаило дъх. После кимна отсечено и картината се размести.

- Да, казват ми „Кукловода“, макар че на мен не ми харесва. На теб би ли ти харесало, Изьолт? Звучи толкова... хм, знам ли. Толкова лекомислено. Сякаш заниманията ми са детска игра. А те не са - изсъска тя. - Това е изкуство. Шедьовър на тъкачеството. Никой обаче не благоволява да ме нарече становеща. Дори кралят! Именно той пръв ме обяви за становеща, а сега отказва да ме нарича с истинското ми звание.

- Хм-м-м... - пророни Изьолт.

Почти не слушаше мрънкането на момичето. Трябваше да извлече възможно най-много при всяко завъртане на очите ѝ към пръснатите. А и явно момичето не можеше да прочете мислите ѝ, докато беше потънала в своите собствени.

Във всяка редица имаше по десет души. Мъже, жени... дори и по някоя по-дребна фигура като поотраснало дете. Очите на Кукловода обаче никога не се спираха на отделните хора, а и Изьолт беше твърде заета да прецени размерите на армията, за да се съсредоточава върху подробностите, които забелязваше.

Беше преброила петдесетина редици - а не беше и преполовила улицата, - когато думите на Кукловода отново привлякоха вниманието й:

- И ти си становеща, Изьолт, и щом се научиш да тъчеш, двете заедно ще променим званието си.

- За-заедно?

- Не си като другите нишковещи - обясни Кукловода. -Заредена си с потребността да променяш нещата, както и с ненавистта, за да го направиш. С гнева, за да разбиеш света. Скоро ще го прозреш. Ще приемеш истинската си същност, а когато това стане, ще дойдеш при мен. В Познин.

В гърдите на Изьолт се надигна горещ, потрисащ пристъп, толкова силен, че тя едва успя да го прикрие. Затова изтърси най-убедителната лъжа, която ѝ хрумна:

- Из-изглеждаш уморена. Съжалявам много. Тъкането изтощително ли е?

Кукловода явно се усмихна.

- Знаеш ли - заяви тя мило, - ти си първият човек, който ме пита подобно нещо. Разкъсването на нишките е уморително, но най-много ме изтощава разговорът с теб. И въпреки това...

Тя замлъкна и затвори очи. После наведе глава и облегна чело в желязната решетка на нивото на очите, а умората ѝ стана осезаема. Тя въздъхна, сякаш металът я успокои.

- Изтощението от разговорите с теб си струва. Напоследък кралят толкова често ми се гневи, а аз правя всичко, което пожелае. Разговорите с теб са единственият лъч светлина в дните ми. Никога досега не съм имала приятелка.

Изьолт не реагира. И най-малката мисъл или движение щяха да издадат онова, което се надигна дълбоко в нея: ужас.

И още по-лошо: смътна следа от съжаление.

За щастие, момичето сянка не забеляза мълчанието ѝ, тъй като словесният ѝ поток не спираше:

- Следващите няколко дни ще отсъствам, Изьолт. Кралят ми даде задача, която ще изцеди силите ми. Навярно след това ще бъда твърде уморена, за да те открия. Но... - в гласа ѝ се прокрадна обещание, - щом се възстановя напълно, пак ще те навестя.

Тя млъкна и зейна в широка прозявка.

- Преди да те оставя, искам да ти благодаря. Всички тези планове и места, скътани в ума ти, много зарадваха Краля на обирджиите. Именно затова той ми повери великата мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко се случи благодарение на теб. Сега трябва да си почина, за да мога да пръсна всички, както ми заповяда кралят.

„Какви хора? И какви планове и места? - понечи да попита Изьолт. - Какво си взела от ума ми?”

Думите ѝ обаче останаха неизречени. Владееше я единствено трескав, буен пламък - в ума ѝ, на езика ѝ, в дробовете... Като жилките на светкавица.

После гледката на Познин изгасна като фенер, също толкова внезапно, колкото се беше появила, а Изьолт се върна в собствената си кожа. Потъна в собствените си сънища, в плен на собствения си ужас.

Никога през живота си Едуан не беше следил някого с толкова сили и внимание. Със Сафия беше лесно - той успяваше да надуши кръвта ѝ без усилие, докато кръвта на този човек, с аромата на бистра езерна вода и снежни зими, му убягваше. Едуан го улавяше, но двайсет крачки по-късно го губеше и успяваше да го открие чак след известно време в гората.

Това беше необяснимо и щом изгуби мириса за стотен път, той почти се отказа от принца. Така или иначе, беше намислил да го измами и да задържи веровещицата за нуждите на баща си. И въпреки това всеки път, щом се замислеше дали да не го остави на невидимия си враг, необичайна неохота сковаваше раменете му. И врата. Сякаш...