Въпреки отколешното недоверие на Йорис към Иврен, лицето му омекна. Дори той не можеше да отрече, че Иврен Нихар обичаше тази земя.

- Реката е чиста - рече той с дрезгав, но приятелски тон. - Не знаем защо, но го открихме - заедно с изникналата млада гора наоколо, - когато намерихме кораба. Не след дълго вече бяхме изградили новото селище. Всяка седмица идват нови и нови семейства.

Семейства. За миг значението на думата убягна на Мерик... Семейства. Жени и деца. Нима беше възможно?

Внезапно го осени ново прозрение, което направо изкара въздуха от дробовете му. Щом Йорис беше постигнал това за няколко месеца, какво можеше да съградят с постоянен приток на храна? Колко още можеха да построят и засеят?

Пръстите му се плъзнаха по редингота, към споразумението. Той погледна Сафия. Тя отвърна на погледа му и се усмихна още по-широко.

А той съвсем забрави да диша.

Щом Сафи се отдалечи, за да помогне на Изьолт да изкачи остатъка от склона, дробовете му отново заработиха. Умът му си върна остротата и след като подръпна силно яка, той протегна ръка към Иврен.

- Хайде, лельо. Почти стигнахме.

Тя подсуши бузи, макар че по-скоро размаза прахоляка и сълзите, отколкото ги избърса. После се усмихна колебливо, сякаш беше забравила как да го прави.

Всъщност Мерик не си спомняше последния път, в който беше виждал леля си да се усмихва.

- Не просто „почти стигнахме“, Мерик - тя улови ръката му и се изправи на крака. - Скъпи, мили племеннико, почти стигнахме у дома.

Дарът на Ноден спокойно можеше да се нарече „най-щастливото“ село, което беше виждала Сафи. Двете с Изьолт последваха Йорис, Мерик и Иврен по паянтов мост над реката, която се плискаше сред жълтеникавите прашни брегове долу. Мостът ги отведе до първата групичка дървени колиби; кръглите им покриви бяха сламени, а дъсчените стени бяха избелели като дърветата, от които бяха направени. Къщите ѝ се сториха ужасно крехки - една силна буря беше достатъчна, за да ги събори в бързеите на реката.

Обаче нубревненците явно бяха жилаво племе. Ако някой ураган отнесеше домовете им, те просто щяха да започнат отначало. И пак, и пак.

Над моста прелетя врабче, от един покрив изграчи гарван, а над стръмните речни брегове се заклатиха тучните листа на папрат.

И всички... всички, с които се разминаваше Сафи, се усмихваха.

Не на нея - нея просто я гледаха с любопитство. Със сигурност не и на Изьолт, която я беше хванала под ръка, свита дълбоко под наметалото на Иврен. Обаче Мерик... Щом хората забележеха принца си... Сафи не беше виждала толкова щастливи усмивки. Не беше усещала магията си да пари толкова от истината, която стоеше зад тях.

Тези хора го обожаваха.

- Впечатлена си - рече Изьолт.

Беше спуснала ниско качулката, за да не се забелязва бледият цвят на кожата ѝ или черната ѝ коса. Крачеше бавно, дишаше тежко над ръката на Сафи, но явно беше решила, че ще стигне до базата на Йорис, преди да признае, че усеща болка или умора.

- Нишките ти греят толкова ярко, че и слепец би ги видял - продължи тя. - Би ли ги озаптила малко? Току-виж получа грешна представа.

- Грешна представа? - изпуфтя Сафи. - В какъв смисъл? Ти не си ли впечатлена?

Тя посочи с брадичка сбръчкана старица на прага на един навес без прозорци.

- Онази жена направо се разплака при вида на принца.

- Ей онова бебе също плаче - Изьолт посочи жена с широка талия, сложила на коляно малко бебе. - Явно и младежта на Нубревна обожава принца си.

- Ха-ха - подметна Сафи сухо. - Говоря сериозно, Изьолт. Някога да си виждала хората да посрещат така гилдмайсторите в Далмотия? Защото аз не съм. А и в Прага никой не се прехласва особено по карторските домове и домни.

Тя тръсна глава, за да прогони спомените за собственото си имение, където никой - абсолютно никой - не беше поглеждал чичо Ерон по този начин.

Нито пък нея. Цял живот си беше повтаряла, че това не ѝ пречи. Че не държи селяните и земеделците да я харесват... дори да я забелязват. И какво, като обвиняваха нея за пияния ѝ чичо, сякаш тя би могла някак да сложи край на своеволията му?

Радостта на хората от земите на Нихар при вида на Мерик обаче... До този момент не беше ставала свидетел на подобна преданост... Може би с право казваха, че човек трябва да се отдаде на своя народ.

Разбира се, тя вече нямаше народ. Завръщането в Картора би било самоубийство... или поне гарантирано поробване като личната веровещица на Хенрик.

Мерик беше спрял при градината и около него се бяха насъбрали посрещани. Сафи забави крачка и също спря.

До нея Изьолт изпусна уморена, благодарна въздишка и се обърна към реката.

- Виж, строят воденица.

Действително, от другата страна на бързеите група мъже с викове издигаха, ковяха и укрепваха скелето на нова постройка. Бяха облечени като войниците отпреди малко, а зад тях бризът поклащаше боровете... живите борове.

- Явно и тези са от хората на Йорис - обяви Сафи и потропа с пети в прахоляка. - Май са доста, а? Тази сутрин ни обградиха поне двайсетина, при това те са само от поста край залива. Тук са повече - тя посочи двама войници, които пресичаха реката по моста. - Изключено е всички да са войници на Нихар. Хабим ми е разказвал, че дори когато родителите ми били живи и земите на Хастрел били в разцвета си, нямало повече от петдесет войници.

- Намираме се на самата граница с Далмотия - Изьолт почеса брадичка замислено. - Тоест това със сигурност е бойна зона.

Сафи кимна бавно.

- И тъй като вече е пострадала, е идеалното бойно поле след възобновяването на военните действия.

- Възобновяване? - Изьолт присви очи към нея. - Знаеш със сигурност, че Спогодбата няма да бъде продължена?

- Не... но съм почти сигурна.

Сафи проследи разсеяно едно куче, което подтичваше покрай строежа. То носеше нещо малко и космато в уста -и изглеждаше доволно от улова си.

- Когато бях във Веняса - продължи тя внимателно, -чичо Ерон каза, че се задавала война, но той се надявал да я спре. А Матю спомена, че Спогодбата щяла да се разпадне преждевременно.

- Защо тогава са организирали Срещата за Спогодбата, ако никой не възнамерява да преговаря за мир?

- Не съм сигурна... макар че знам, че Хенрик е искал да използва Срещата като трибуна, от която да обяви... годежа си с мен - тя едва успя да изговори думата. - Обявление, което се оказа пречка за плана на чичо Ерон.

- Хм-м-м... - Изьолт се раздвижи и наметалото ѝ прошумоли. - Е, предвид че марсточаните знаят, че си с принц Мерик, император Хенрик вероятно също ще научи. С други думи, има голяма вероятност и двете империи да се появят тук всеки момент.

Кожата на ръцете на Сафи настръхна и тя промърмори:

- Права си.

Нямаше как да потисне каменната хватка, в която страхът скова гръбнака ѝ, както и свиването на стомаха си при мисълта, че Картора и Марсток действително щяха да дойдат тук. И че изобщо нямаше да се притеснят да нарушат Спогодбата, ако това беше цената, за да си осигурят една веровещица.

- Трябва да побързаме - рече Сафи на Мерик, който се беше привел над картата на Стоостровието.

Двамата стояха на няколко крачки един от друг в каюта с люкове, подобна на каютата на Мерик на „Жана“... само че всичко беше наопаки. Стените се разтваряха нагоре, вместо надолу, а вратата беше на една стъпка над пода и за да влезе, човек трябваше да прекрачи високо.

Сафи беше накарала Мерик и Йорис да преминат по-бързо през Дара на Ноден - Мерик можеше да поздрави хората си по-късно - и Йорис беше отвел всички в галерата, която беше предизвикала усмивка дори у Изьолт.

Корабът лежеше върху квартердека си и беше подпрян под мостика за стабилност. През средата му минаваше път тека, подслонена под главната палуба, която играеше ролята на таван. Отгоре висяха стълби, които даваха достъп до трюма, а към някогашната капитанска каюта беше построено грубо стълбище.