Въпреки всичко наоколо принцът си даде сметка, че все пак се надява да открие някакви признаци на живот. Някой лишей, туфа мъх... би се зарадвал на каквато и да било зеленинка. Въпреки това обаче положението беше точно каквото го беше описал на Кълен... нищо не се беше променило. На изток или на запад, в този свят на смърт и отрова всичко изглеждаше еднакво.

Йорис достигна до едно разклонение на пътеката - десният път продължаваше покрай брега на Яданско море, а левият навлизаше в сушата. В този миг през ума на Мерик премина тревожна мисъл.

- Щом всички са се преместили, майката на Кълен също ли е заминала? Той имаше намерение да я посети.

- Карил остана в имението - отвърна Йорис, - така че Кълен ще я открие точно където я остави. Единствено тя не тръгна с нас. Така или иначе, никога не се почувства у дома си тук. В сърцето си завинаги ще остане аритовка.

Той откачи манерката от колана си, поклати глава и пое по левия път.

Мерик го последва, като забави крачка достатъчно, за да се увери, че Сафия, Изьолт и Иврен също го следват.

- Вода? - предложи Йорис.

- Да, моля.

Устните му бяха станали като хартия, а езикът му - като лепило. Сякаш съсухреният пейзаж изсмукваше влагата направо през порите му.

Той обаче се постара да не пие твърде много. Кой знае колко пречистена вода имаше Йорис напоследък...

- Това ново място - поде и му върна манерката - явно не е близо до имението на Нихар. Струва ли си да бием толкова път?

- Аха - отвърна онзи и му се усмихна. - Но няма да ти казвам нищо повече. Искам сам да видиш Дара на Ноден. Когато старите ми очи го зърнаха за пръв път, се разплаках като бебе.

- Разплакал си се? - повтори Мерик с недоверие.

Вестта, че по лицето на ловеца бяха текли сълзи, звучеше също толкова вероятна, колкото ако по дъбовете и боровете наоколо напъпеха листа.

Йорис вдигна ръката с трите си пръста.

- Кълна се в Кораловия трон на Ноден, направо си изплаках очите, Ваше Височество. Само почакай и ще видим дали и с теб няма да стане същото.

Усмивката му помръкна също толкова бързо, колкото се беше появила.

- Как е кралят със здравето? По тези предели не получаваме вести често, но преди няколко седмици разбрах, че се влошава.

- Държи се - беше единственият отговор на Мерик.

„Държи се, не отговаря на призивите на Хермин и вероятно награждава Вивия за пиратските ѝ набези!“

С няколко резки движения Мерик свали редингота си и избърса потта от челото си. Вреше. Задушаваше се. Искаше му се да беше оставил проклетото палто на „Жана“. Ама че проклета жега. Всеки лъч, отразен от позлатените копчета - същите, които беше лъскал толкова старателно и които бележеха ранга му на командир на кралската флота, - сякаш проблясваше по усмивката на Вивия.

Йорис и Мерик завиха по пътеката и мъртвата гора отстъпи пред голия склон на хълм. Бедрата на Мерик се загряха още с първите десетина крачки, а ботушите му се пързаляха твърде лесно по ситните камъчета. На половината път той спря, за да избърше потта, надвиснала на веждите му, и да провери жените след себе си.

Сафия кръстоса очи с неговите. Устните ѝ се отвориха, тя вдигна ръка и размърда пръсти в поздрав.

Той се направи, че не е забелязал, и премести поглед на Изьолт, която беше стиснала челюсти* приковала вниманието си в земята. По лицето ѝ се стичаше пот, а под черната си рокля на нишковеща вероятно беше опасно прегряла.

Накрая той насочи вниманието си към Иврен. Подобно на него, тя беше свалила наметалото си и го носеше на вързоп под едната си ръка. Той си каза, че това вероятно не отговаря на манастирските правила, но не я винеше.

Тъкмо отвори уста, за да обяви кратка почивка, когато Иврен забави крачка. Тя изрече нещо неразбираемо и посочи на изток. Сафия и Изьолт също спряха и проследиха пръста ѝ. После на лицата им изгряха усмивки.

Той обърна очи наляво... и усети как и собствените му устни се отпускат. Съсредоточен върху движението напред, не беше поглеждал на изток, за да види далечния, черен връх, очертан на фона на оранжевото утринно небе. Двата хребета от двете му страни го оприличаваха на лисича глава.

Това беше Кладенецът на водата във Вещерия - нубревненския Кладенец на произхода. Преди векове беше повод за гордост за народа му и най-могъщите водовещи произлизаха от Нубревна. После обаче хората се бяха преместили и Кладенецът беше пресъхнал. Ако на Континента изобщо бяха останали някакви водовещи, те определено не бяха в Нубревна.

- По-бързо, Височество!

Викът на Йорис пресече мислите му и го подтикна да продължи. Петите му се захлъзгаха по камъните, коленете му запукаха... Но накрая той стигна горе, изплезил език, с омекнали крака. Наложи се да стисне Йорис за рамото, за да се задържи прав.

Зелено, зелено и пак зелено.

Гората беше жива - една огромна ивица от нея в подножието на хълма, тучно разлистена, все още дишаше и се виеше в света от бяло и сиво. Следваше реката до...

Очите на Мерик спряха на ливадите с пасящи овце.

Овце.

В гърлото му заклокочи смях. Той премигна, после пак. Това беше земята от детството му. Гора, живот, движение. Това беше домът му.

- Реката не е отровена.

Йорис посочи виещия се през гората поток, около който летяха и подскачаха птици - живи птици.

- Минава точно покрай селището ни, ето там. Виждаш ли? В онази пролука между дърветата.

Мерик присви очи и накрая забеляза дупката между дърветата, южно от пасящото стадо. На поляната се виждаха покриви и... кораб.

Обърнат наопаки кораб.

Той измъкна далекогледа и го вдигна пред окото си. Да, в средата на селището се мъдреше извитото, обло корито на избелял от слънцето товарен кораб.

- Откъде се взе корабът? - попита той изумено.

Преди Йорис да отвърне, зад него се чуха стъпки и задъхано дишане. После Сафия застана до него, пое си въздух и извика на Изьолт да я почака да иде да ѝ помогне.

Той стисна пръсти около далекогледа. Домната съсипваше всичко, както обикновено. Обърна се към нея, готов да изиска примирие.

Само че Сафия се усмихваше.

- Това е домът ти - каза тя нежно. И добави: - Твоят бог те е послушал.

Устата му пресъхна. Бризът, потропването на клоните, хрущящите стъпки на Иврен и Изьолт... всичко се превърна в далечен, глух фон.

Сафия отклони лице и гласът ѝ премина в шепот, почти сякаш говореше на себе си, а не на него.

- Не мога да повярвам, но е пред очите ми. Твоят бог наистина те е чул.

- Той е такъв - обади се Йорис.

Мерик се стресна - беше забравил за присъствието му. Беше забравил, че Иврен и Изьолт се катерят към тях. Всичко вътре беше потънало в усмивката на Сафия. В истината в думите ѝ. Ноден действително го беше чул.

- Този кораб - продължи Йорис - падна от небето преди близо година. Незнайно как, но една буря го донесе. Когато падна, земята направо се разтърси. Падна с дъното нагоре, както го виждате, а от прозорците рукна храна.

Мерик поклати глава и се насили да върне мислите си в настоящето.

- А... ами моряците?

- На борда нямаше никого - отговори Йорис. - Но имаше следи от пръсване. Няколко черни петна, които почистихме, както и следи по коритото, вероятно от морските лисици. Но това беше всичко.

Зад Мерик проехтя вик и той извърна тяло. Иврен беше стигнала билото и беше видяла гората и живота в нея.

Преди да успее да я достигне, тя се свлече на земята и удари длани в прашната пръст. После просто му махна с ръка, от устата ѝ се зареди молитва, очите ѝ плувнаха в сълзи и те потекоха по мръсните ѝ бузи.

Неговите очи също взеха да парят, защото именно за това беше работил - за това бяха работили и той, и Иврен, и Кълен, и Йорис, и всички останали от детството му, бяха се потили за него, бяха се борили.

- Как? - пророни Иврен, стисна свитото на топка наметало пред гърдите си и поклати глава. - Как?