Първата лисица пусна кораба. Съдът се стовари в морето, а Сафи и Изьолт едва успяха да се вкопчат в парапета, преди да бъдат изхвърлени зад борда* Пръсна солена вода, навсякъде се търкаляха и залитаха хора, но те двете се държаха здраво.

Накрая корабът се успокои. Сафи успя да се вдигне на крака и издърпа и нишкосестра си до себе си.

- Как си? Къде те боли?

- Навсякъде - ухили се Изьолт. - Болкокамъкът не е особено силен.

Преди Сафи да успее да извика Иврен на помощ, Мерик изрева:

- Още е рано за празнуване!

Стъпките му прокънтяха по палубата, а около него се завихри все по-шеметен вятър. Иврен тичаше след него.

- Животното още не е мъртво.

Той достигна до Сафи и вятърът се заигра с дрехите и с косите ѝ.

- Ще се върне.

- А и марстошката флота все още се носи насам - вметна Иврен и посочи хоризонта.

- Да не говорим за втората морска лисица - Изьолт сграбчи Сафи за ръкава и я дръпна от парапета. - Плува стремително към нас, този път към носа.

- Дръжте се - изрева Мерик. - Ще използвам магия, за дани...

Морската лисица удари. Корабът подскочи във въздуха. Краката на Сафи се отлепиха от палубата и тя видя единствено ярките облаци и лилавото сияние - вятърът на Мерик ги обгърна. Въздушният вихър отнесе и четиримата на „Жана“. Те се сринаха до бака тежко и изключително болезнено. Сафи обаче нямаше време да провери дали е ранена. Докато се оглеждаше за Изьолт - и я откри стиснала ръката си на няколко крачки, - тя забеляза отблясъците от огън.

Не, от четири огъня. Каците с риба се бяха издигнали във въздуха и горяха. От тях лъхаха топли вълни - заедно с миризмата на препечена риба. Край тях стоеше Кълен. Дъхът му излизаше насечено, а очите се бяха изцъклили на лицето му. Той обаче успяваше да задържи ръце напред, вдигнал каците във въздуха, без магията му да отслабва.

- Кълен - извика Мерик, вече скочил на крака, и се втурна към барабана. - Закарай първата каца на място!

Той вдигна чука и зачака най-близката горяща каца да се обърне и да се плъзне пред барабана.

После стовари чука. Въздухът изскочи от барабана и застигна кацата, тя се понесе над водата, а пламъците се разгоряха бясно. После тя цопна във водата пред най-близката марстошка галера.

- Следващата! - викна Мерик и след миг и втората каца полетя.

Последваха третата и четвъртата. Всяка падаше пред марсточаните.

- Отдалечава се - рече Изьолт.

Очите ѝ бродеха във водата под кораба и взеха да се отдалечават - към падналата във водата риба.

- Спусна се след каците.

- Кръвожадни създания... - чу се Иврен.

Сафи подскочи - беше забравила за монахинята, свила се уморено край тях.

- Обичат пърлена риба.

Сафи закова очи във водата и проследи двете тъмни сенки, които се отдалечиха от кораба, след което изскочиха изпод вълните в далечината. Нападнаха горящите каци; усукаха тела и се сбиха за рибата.

В същото време марстошките галери се носеха право към морските лисици. За части от секундата Сафи почти съжали марсточаните - съмняваше се, че разполагат с каци с риба, които да изстрелят в морето за отвличане на вниманието.

След миг обаче се опомни - Изьолт се беше изпотила и трепереше. Сафи тръгна да ѝ помогне, а вятърът - омагьосаният вятър - подухна над „Жана“ и изду платната ѝ.

Бойният кораб изстена измъчено, след което пое на изток.

Въпреки малкия болкокамък и свършеното от огневещия, в ръката на Изьолт пулсираше тъпа, упорита болка. Тя все по-трудно успяваше да я пренебрегне, докато сивото Яданско море и далечният бряг се носеха стремително край нея. Омагьосаният вятър на адмирала и помощник-капитана направо беше вдигнал „Жана“ над водата в опита им да отдалечат кораба от марсточаните.

Изьолт и Сафи седяха на бака; гърдите им се повдигаха често, а Изьолт непрекъснато стрелкаше с очи Иврен до тях. Не можеше да се сдържи. Преди шест години и половина жената я беше напътствала, направо я беше спасила. Изьолт имаше чувството, че знае едновременно всичко и нищо за нея.

В спомените ѝ Иврен наподобяваше ангел. И беше по-висока. В действителност тялото ѝ беше покрито с белези, със загрубели черти, остаряло... да не говорим, че беше с половин глава по-ниска от Изьолт.

Косата ѝ обаче... тя беше все така лъскава и бляскава, каквато си я спомняше Изьолт. Ореол, достоен и за Луната майка.

Тя отклони любопитните си очи - беше ѝ трудно да задържа погледа си твърде дълго. Нишките на Иврен, Сафи и всички останали грееха в хиляди ярки нюанси. Те се набиваха в очите на Изьолт, независимо накъде ги насочеше. Към моряците, ужасени или в триумф, замаяни от развоя на събитията или на път да се сринат от изтощение.

Внезапно няколко нишки край нея засияха с отвращение. Собствениците им бяха забелязали кожата и очите ѝ. Никой обаче не изглеждаше враждебен, така че тя просто забрави за тях.

След часове - а може би само минути - „Жана“ взе да забавя ход. Омагьосаният вятър утихна съвсем и в привикналите с воя му уши на Изьолт остана единствено тишина. Кожата ѝ, която беше опъвал доскоро, сега се отпусна. Естественият бриз сам тласкаше кораба, а над главите им грееше пълна луна.

- Добре дошли в Нубревна - промърмори Иврен.

Изьолт се изправи и болкокамъкът просветна за миг. Тя се насочи към фалшборда. Сафи и Иврен я последваха.

Брегът не се различаваше кой знае колко от този северно от Веняса - скалист, назъбен, блъскан от бурното море. На мястото на горите по върха на скалите обаче лежаха големи бели камъни.

- Къде са дърветата? - попита Изьолт.

- Там са си - отвърна Иврен уморено, - но вече не приличат на дървета.

Тя откачи рязко ножницата с ятагана от ремъка си, след което извади мазен парцал от наметалото.

Дъхът заседна в гърлото на Сафи.

- Това не са камъни, нали? - обърна се тя към Иврен. - Пънове са.

- Аха - отговори монахинята. - Когато са мъртви, дърветата не могат да устоят дълго на бурите.

- Защо... защо са изсъхнали? - попита Изьолт.

За миг Иврен огледа изненадано и Сафи, и Изьолт, сякаш за да се увери, че въпросът беше искрен. След като установи, че е така, тя повдигна вежди.

- Цялото крайбрежие беше поразено по време на Великата война. Карторските землевещи отровиха почвата от западната граница до устието на река Тимец.

Лед скова дробовете на Изьолт. Тя погледна Сафи, чиито ужасени нишки се бяха свили навътре.

- Защо не сме чували за това досега? - попита монахинята Сафи. - Учили сме за Нубревна, но... в нашите учебници по история страната е описана като тучна и пълна с живот.

- Защото историята се пише от онези, които печелят войните - отговори Иврен.

- И все пак... - продължи нишкосестра ѝ и извиси глас, а нишките ѝ се разтвориха. - Ако всичко беше лъжа, щях да го разбера.

Тя улови Изьолт за ръката и я стисна толкова силно, че Изьолт усети болка въпреки болкокамъка. Раната ѝ затуптя.

Болката обаче беше ободряваща. Тя я пое, доволна, че я накара да изпъне гръб и да отвори уста. Очите ѝ се спряха на благоговейното, съсредоточено лице, с което Иврен чистеше ятагана си - същия, който беше използвала тя самата. По лъскавата стомана все още лепнеше кръвта на морските лисици.

Докато монахинята търкаше с отработени, сигурни движения, Изьолт изведнъж се замисли колко ли ножа беше изчистила през живота си. Беше лечителка, но и боец - при това поне половината ѝ живот беше преминал във Великата война.

Когато те двете със Сафи почистваха своите остриета, бършеха петна от пръсти и пот - пазеха стоманата от всекидневието.

Когато обаче Иврен... а и Хабим и Матю... дори Гречя... лъскаха мечовете си, те чистеха кръвта, смъртта и миналото, което беше невъобразимо за Изьолт.

- Разкажете ни - рече тя тихо - какво се е случило с Нубревна.

- Карторците започнаха всичко - поде Иврен простичко и думите ѝ затанцуваха по вятъра. - Землевещите им раниха почвата. Седмица по-късно Далмотската империя ни изпрати своите водовещи, за да отровят крайбрежието и реките. Накрая - макар и не по важност - марстошките огневещи изпепелиха източната ни граница до земята.