А след това Мерик Нихар, принц на Нубревна, вдигна глава и се помоли.

За всичко, което беше обичал, за всичко, което беше загубил, и за всичко, което той и страната му - все пак можеше да спечелят.

Сафия фон Хастрел се облегна на фалшборда на личната галера на императрица Ванес, стиснала патерица в ръка. Тучното крайбрежие на земите, владение на далмотийците, се носеше покрай тях, а Сафи се преструваше, че не завира на пладнешкото слънце.

Това бяха земи на палми и джунгли, с начесто разположени рибарски селища и с толкова влажен въздух, че в него можеше да се плува. Тя искаше да се наслаждава на красотата около себе си, а не да се разтапя на противната жега.

Преди стотици години тези земи бяха принадлежали на народа на билянците. Поне така си спомняше Сафи от уроците си. Вече знаеше, че не може да има вяра на учебниците по история.

Поне бялата ѝ памучна рокля пазеше известен хлад въпреки жегата, за разлика от неудобния железен колан, препасан през талията ѝ. Желязото беше изключително модерно в Азмир - без съмнение по внушение на Ванес. В крайна сметка така тя имаше власт над всекиго, който носеше нещо желязно.

Въпреки колана обаче Ванес беше настояла Сафи да си сложи и стоманена огърлица. Накитът представляваше тънка, елегантна верижка, която обаче нямаше начало и край. Императрицата я беше запоила около шията ѝ и въпреки упоритите си, сумтящи опити, Сафи не беше успяла да я махне.

Слава на боговете, Ванес беше преценила, че нишкокамъкът ѝ е безвреден.

Сафи се усмихна криво на пейзажа и облегна тежестта си на патерицата. Левият ѝ крак беше превързан и оздравяваше благодарение на усърдните грижи на шест вещицилечителки от флотилията на Ванес. Явно - както я уверяваше самата тя непрекъснато - не беше целила да нанесе такива рани на Сафи. Тя просто беше твърде ценна (както се изрази Ванес) за подобно „грубо отношение“, така че животът ѝ не беше попадал под заплаха в Лейна.

Вещерските ѝ умения бяха показали, че това не беше истина, но тя беше приела лъжата.

Зад нея се дочуха стъпки и императрицата на Марсток се изправи до нея. Черната ѝ памучна рокля се развяваше на вятъра - знак на почит към осемнайсетте Усойници и моряци, които се бяха пръснали в Лейна. Щом стигнеха в двореца ѝ в Азмир, Ванес щеше да отслужи помен.

- Имам новини за теб - рече тя на марстошки. - Двайсетгодишната спогодба изтече - и добави безчувствено: -Картора вече се готви за първата атака в опит да те върне. Така че да се надяваме - тя повдигна едната си вежда хладно, - че си заслужаваш, веровещице.

Тя я озари с безизразна, каменна усмивка. После се обърна и я остави сама без нито дума повече.

Сафи пък се отпусна замаяно на патерицата си. Беше объркана. Не знаеше дали да се разсмее с глас, или да избухне в истеричен плач, защото се случваше именно онова, което чичо Ерон - и всички участници в плана му - се бяха опитали да предотвратят. Нали? Спогодбата се беше разпаднала преждевременно; сега вече нямаше мир.

А тя определено не помагаше на намеренията на чичо Ерон със съюза си с Ванес - а оттам и с цялата империя на Марсток. Въпреки това отказа да се почувства гузна или да съжали за последните си решения. За пръв път в живота си беше начертала сама пътя си. Беше изиграла собствените си карти, без никой друг да напътства хода на играта.

„Игра, която включва Императрицата и Вещицата“, помисли си тя на шега... макар че мисълта за таро я подсещаше за шлифования измамник... което просто я влудяваше. Един ден щеше да си вземе парите от него.

Смръщила чело, Сафи извади нишкокамъка си. Рубинът проблесна на слънцето и при вида на омотаните около камъка коралови нишки чувството ѝ за самота отслабна. Харесваше ѝ да си мисли, че Изьолт - където и да се намираше - също държеше своя камък.

Сафи може и да не беше с нишкосестра си, може и да не търсеше ново жилище във Веняса, технически може и да се водеше затворничка, но всъщност не изпитваше страх за бъдещето.

„Физически тренировки - беше казал Мерик - в съчетание с вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш. Помисли каква можеш да станеш“

Тя въздъхна - изпразни дробовете си, изкара тежестта от гърдите си, сърцето ѝ заби както никога досега и успокои треперенето на краката ѝ. Напълно.

Защото сега тя знаеше какво можеше да направи... каква можеше да стане. Беше осигурила договора за Мерик, беше му спечелила и преговори с Марсток. Можеше да определи облика на света и да го превърне в по-добро място.

Магията ѝ зажужа, доволна и затоплена от тази истина, и след като пусна нишкокамъка си под роклята, тя разтвори ръце. И отпусна глава назад.

Сафия фон Хастрел усети слънцето на бузите си. И морските пръски по ръцете си. И бъдещето, което я чакаше в Марсток.