Тези думи на мига накараха и последната следа от благонамереност да се изпари от ума на Едуан. Принцът щеше да го забави. И да му пречи. Преди да успее да се възпротиви обаче, Хенрик кимна отсечено.

- Да, тръгвай с пустовещия. И го дръж изкъсо.

Императорът измери Едуан с презрение с явната надежда да предизвика някаква дръзка реакция.

Поради което той не реагира.

След това Леополд му даде знак да го последва и прекоси помещението. Той тръгна след него, въртейки китки, с кипнала от досада кръв в жилите си.

Поне никой не беше споменал, че Сафия е веровещица. След като получеше възнаграждението за неволите си по улова на момичето, все пак можеше да я предаде на баща си.

Така де, карторците се бяха съгласили да му платят да намери Сафия фон Хастрел, но никой не беше споменал нищо за връщането ѝ.

Бяха изминали два часа, откакто Мерик отведе Сафи обратно в каютата и ѝ нареди да остане под палубата за по-сигурно. Оттогава насам в главата ѝ се лутаха едни и същи мисли.

И въпроси - толкова много въпроси. От плановете на чичо ѝ за годежа с Хенрик през всички събития нататък, до неизменния страх за съдбата на Изьолт.

Чуваха се и стъпки - кънтяха без прекъсване. И пронизваха черепа ѝ, докато накрая ѝ идваше да се разкрещи. Тя взе да обикаля из тясната каюта, докато Иврен се грижеше за раната на Изьолт.

- Престани - тросна ѝ се монахинята накрая. - Или излез. Разсейваш ме.

Сафи предпочете да излезе - особено след като имаше нечие разрешение да го стори. Така ѝ се удаваше възможност да разгледа главното помещение под палубата. Да обмисли как щеше да докара Изьолт до спечелената с толкова трудности свобода. Чуваше поученията на Хабим толкова ясно, сякаш той беше до нея и каканижеше за стратегии и бойни полета.

Вътрешността на кораба се оказа сумрачно пространство, натъпкано със сандъци, мрежи, чували и бурета. Във всяко кътче, в което надникнеше, имаше нещо - включително и моряци, - а единствената светлина идваше от квадратния отвор на върха на стълбата към палубата.

Навсякъде миришеше на пот и некъпани тела, а от палубата за добитъка се носеше кисела воня на кокоша тор. Сафи се поблагодари, че не чува поне кокошките - или пък другите животни. И без това беше твърде шумно и спокойствието ѝ беше подложено на изпитание.

Макар че повечето моряци явно бяха горе, тя преброи двайсет и седем мъже, свити по щайгите и облегнати на буретата. Явно нямаше каюти за екипажа. Реши да обмисли това по-късно.

От двайсет и седемте моряци, покрай които мина, деветнайсет ухапаха палец или изсъскаха „гнусна ‘матсолюбка“. Тя се престори, че не забелязва, и дори стигна дотам, че им кимна приятелски. Въпреки това се постара да запомни изпечените им от слънцето лица в сумрака. И ненавистните им гласове.

По стълбата отгоре се спусна длъгнесто, чернокожо момче с плитки до раменете. Магията на Сафи пошепна, че той е надежден, и щом мина покрай нея, тя го стисна за рамото.

- Екипажът би ли сторил нещо на една номатка?

Момчето премигна и разтърси плитки, след което отвърна:

- Не и ако адмиралът не ги подкрепи... а не мисля, че би го направил. Той не мрази ‘матсите като нас.

Гласът му определено беше женски.

- Нас?

- Не и аз! - вдигна ръце момичето. - Кълна се, честно. Нямам проблем с ‘матсите. Имах предвид екипажа.

Истина. Сафи разтри очи с кокалчетата на ръцете си. Над нея хората тътреха пети, дрънкаха с мечове, лаеха команди. Искаше ѝ се да престанат, каквато и подготовка да упражняваха в момента.

Тя възобнови краченето. Два пъти по-бързо от бавния ритъм на барабана. Три пъти. Защо не можеше да измисли план? За Изьолт изглеждаше толкова лесно, но всеки път, когато Сафи опиташе да организира мислите си, те се разпадаха като утайка в поток.

- Не бива да ходиш толкова - рече момичето, което все още следеше стъпките ѝ. - Моряците ще се оплачат и адмиралът може да те заключи.

Това я накара да се замисли. Ако я заключеха, шансовете ѝ да се отбранява или да избяга - ако се наложеше - намаляваха сериозно.

- Горе имам удобно местенце - предложи ѝ онази и посочи стълбата. - Не става за разходки, но може да гледаш подготовката.

Ноздрите на Сафи потръпнаха. Тя претича до долния край на стълбата и се взря в яркото слънце навън. Мерик беше горе. Както и Кълен, който щеше да я обезвреди и при най-малката следа от непокорство.

Ако излезете горе обаче, действително щеше да успее да огледа по-добре кораба, екипажа и разположението им. Може би ако научеше повече, щеше да успее да измъдри стратегия.

- Някой няма ли да ни види? - попита тя момичето, спомняйки си заповедта на Мерик да остане долу.

- Няма, заклевам се.

- Тогава води.

Момичето се ухили доволно отново и се покатери по стълбата. Сафи се заизкачва след нея и не след дълго се озова сред моряците, които ситняха на криволици през клатещата се палуба, вдигнали високо саби. Повечето я измериха с очи при преминаването ѝ, но не чу някой да дюдюка, не усети и враждебност. Изглежда, хората с предразсъдъците бяха главно долу.

Което означаваше, че нямаше да се задържа дълго тук. Щеше да събере каквото ѝ беше нужно и щеше да се върне до Изьолт.

Тя последва момичето, като преброи петнайсет стъпки от стълбата до сенчестия бак. Момичето се шмугна зад четири бъчви, които воняха на умряла риба, и се снижи. Сафи приклекна до нея и със задоволство забеляза, че действително беше скрита добре. Освен това от мястото си виждаше отлично упражняващите се моряци - а те, даде си сметка тя покрусено, бяха много.

При вида на целия екипаж, строен в редици, вместо да тича нагоре-надолу по въжетата или да бърше палубата, тя прецени, че са около петдесет души. Може и да бяха двойно повече - мозъкът ѝ се превръщаше в курешки от чайка, когато трябваше да смята.

Тя изви врат, докато не видя Мерик, Кълен и още трима души до руля. Всички бяха с ветроочила, а устните им се движеха едновременно.

Зад тях тя забеляза източника на непрекъснатия бумтеж.

Един младеж - с плитки като на момичето - блъскаше по огромен плосък барабан.

Идеше ѝ да строши чука му на две.

Повече обаче жадуваше за глътка свеж въздух.

- Подземни богове - обърна се тя с ругатня към момичето, - що за воня?!

- От каците е. Събираме дребната риба.

То посочи с блеснали очи най-близката каца. Сафи се загледа по дъските около себе си... действително: имаше доста люспи. Капаците и стените на каците бяха покрити с тях.

- За морските лисици са - добави момичето. - Трябва да ги храним, когато минаваме покрай тях, иначе ще ни нападнат.

- Морските... лисици - повтори Сафи с равен глас. - Говориш за митичните змии, които се хранят с човешко месо?

- Аха - момичето отново се ухили.

- Не ми казвай, че вярваш в тях. Това са просто приказки за сплашване на децата - като планинските прилепи. Или Дванайсетте храбреци.

- Които също съществуват - възпротиви ѝ се момичето.

Сякаш за да докаже думите си, тя измъкна тесте карти за таро с позлатени гърбове от джоба си и обърна най-горната.

Беше Храбрецът на лисиците, с космата синьо-зелена змия, увита около меч. Тя гледаше Сафи с лисичето си лице.

- Чуден номер - промърмори Сафи.

Пръстите я засърбяха - беше виждала много карти за таро през живота си, но никога не се беше натъквала на такива с морски лисици, вместо с червени лисици. Зачуди се какви ли са илюстрациите на другите пет бои.

- Не е номер - сопна ѝ се момичето. - Просто ти показвам как изглеждат морските лисици. Огромни морски змии, разбираш ли? Само че на няколко десетилетия сменят кожата си и излизат на брега, преобразени като красиви жени, които съблазняват мъжете.. .

- И ги завличат към смъртта им - довърши Сафи. - Легендата за планинските прилепи е същата. Интересно обаче ти всъщност виждала ли си жива морска лисица?