Особено ако беше научил каква е Сафи... и можеше да я продаде на човека, предложил най-висока цена.

Сафи имаше умението да различава истината от лъжата и действителното от измамата, когато някой застанеше пред нея. Доколкото Изьолт помнеше от обучението си при Матю, последната известна веровещица беше издъхнала преди столетие - обезглавена от един марстошки император, задето се съюзила с кралицата на Картора.

Ако магията на Сафи станеше обществено достояние, щяха да я използват като политическо средство...

...или да я премахнат като политическа заплаха.

Способностите ѝ бяха изключително ценни и изключително редки. Именно затова тя беше държала магията си в тайна цял живот. Подобно на Изьолт, тя също беше еретичка: нерегистрирана веща. Не носеше знака на опакото на дясната си длан - нямаше вещерска татуировка, която да оповести способностите ѝ. И въпреки това рано или късно все някой - не от най-близките ѝ приятели - щеше да се досети каква е. А когато този ден настъпеше, войниците щяха да нахлуят в стаята за гости на Гилдмайстора на коприната и да отведат Сафи, окована във вериги.

Скоро оръжията на момичетата бяха почистени и прибрани в ножниците. Сафи беше заковала един от строгите си, по-умислени погледи в Изьолт.

- Изплюй камъчето - нареди Изьолт.

- Може да се наложи да напуснем града, Из. И дори цялата Далмотска империя.

Изьолт стисна солените си устни и си наложи да не повдига вежди. Наложи си да не чувства нищо.

Мисълта да напуснат Веняса... Не можеше да го направи. Столицата на Далмотската империя беше нейният дом. Хората от Северния пристанищен район бяха свикнали с бледата ѝ номатска кожа, както и с извитите ѝ номатски очи.

А и беше отнело шест и половина години да се впише в това място.

- Нека засега се тревожим за това как да проникнем в града незабелязано - изрече тя тихо, - както и да се молим, че кръвовещият не е успял да подуши кръвта ти.

„Или магията ти.“

Сафи изпъшка уморено и се сгуши под един слънчев лъч. Кожата ѝ грейна, а косата засия.

- На кого да се моля?

Изьолт се почеса по носа, благодарна, че промениха темата.

- Едва не бяхме убити от карауенски монах, така че защо да не се помолим на Кладенците на произхода?

Сафи потръпна леко.

- Ако онзи се моли на Кладенците на произхода, аз не искам да го правя. Какво ще кажеш за онзи, нубревненския бог? Как Му беше името?

- Ноден.

- Точно той.

Сафи долепи ръце пред гърдите си и закова поглед в тавана.

- О, Ноден, боже на нубревненските вълни...

- Мисля, че е бог на всички вълни, Сафи. И на всичко останало.

Сафи завъртя очи.

- Боже на всички вълни и на всичко останало, моля те, погрижи се никой да не ни преследва. И особено... той. Просто дръж него настрана. А ако успееш да задържиш и стражарите на Веняса настрана, би било просто прекрасно.

- Това май е най-плачевната молитва, която съм чувала - заяви Изьолт.

- Да те опикаят невестулките, Из. Още не съм свършила. - Сафи въздъхна през нос и поднови молитвата. - Моля те, върни всичките ни пари у мен, преди той или Хабим да се завърнат от пътуването си. И... това е всичко. Благодаря ти много, о, свещени Ноден. - След което побърза да добави: - А, моля те още да се погрижиш оня шлифован измамник да си получи заслуженото.

Изьолт почти изгрухтя от смях при последната ѝ молба... само че една вълна връхлетя върху каменния фар с неочаквана сила. Водата плисна по лицето ѝ. Беше топла, не студена.

- Моля те, Ноден - прошепна тя и изтри морската пяна от лицето си. - Моля те да ни преведеш през това живи.

Сафи се изненада колко трудно се оказа да стигнат до кафенето на Матю, над което живееше Изьолт. Двете бяха изтощени, гладни и охлузени, сякаш бяха минали през адските огньове, така че дори обикновено действие като ходенето я изпълваше с желание да застене. Или да седне. Или поне да облекчи болежките си с една гореща вана и купа сладки.

Ваните и сладките обаче трябваше да почакат. Стражарите бяха плъзнали из цяла Веняса и момичетата успяха да се доберат до Северния пристанищен район едва призори. Първата половина от нощта уморено се бяха прокрадвали по пътя от фара до столицата, а втората прекараха в криене по малките улички, прескачайки оградите между дворовете.

Всеки път, щом зърнеше нещо бяло - всяко простряно пране, всяко прокъсано платно или опърпана завеса, -Сафи имаше чувството, че стомахът ѝ ще изскочи през устата. Нито веднъж обаче не се сблъскаха с кръвовещия -слава на боговете - и щом нощта започна да изсветлява с наближаването на зората, табелата на кафенето на Матю изплува пред очите им. Стърчеше над тясна уличка, пресечка на главния път покрай пристана.

Всъщност кафето не беше марстошко - и самият Матю не беше от империята Марсток. Беше филтрирано и промито, нагодено към „безчувственото небце на западняците“, както имаше навика да се изразява Хабим.

Освен това кафето на Матю не беше и най-доброто в града. Той сам е готовност признаваше, че в една съмнителна дупка в Южния пристанищен район го правеха далеч по-добре. Хората в северните предели на столицата обаче не влизаха тук заради кафето. Идваха, за да вършат сделки.

Сделки, в които думовещи като Матю нямаха равни - търговия със слухове и тайни, планиране на обири и измами. Той държеше кафенета навред из Вещерия и всяка новина - за каквото и да се отнасяше - стигаше първо до него.

Именно думовещерската природа на Матю го превърна в очевидния избор за възпитател на Сафи, тъй като благодарение на природата си умееше да говори всички езици.

По-важното обаче беше, че неговата сърценишка, Хабим, беше работил цял живот за чичото на Сафи - като боец, но и като вечно недоволен учител. Така че с изпращането ѝ на юг решението Матю да поеме нещата оттам, докъдето ги беше докарал Хабим, беше съвсем разумно.

Не че Хабим се отказа изцяло от обучението ѝ. При всяко от честите си посещения при своята сърценишка във Веняса той с хъс се заемаше да вгорчи живота на Сафи с допълнителни часове тренировки по бързина или древни бойни стратегии.

Сафи стигна до кафенето първа, подрипна през локва нечистотии с плашещо оранжев оттенък и взе да почуква заклинанието ключ по входната врата - нововъведение след инцидента с откраднатите прибори. Вярно, че Хабим беше надул главата на Матю с опяването си за цената на заклинание-ключ от ефировещите, но на Сафи ѝ се струваше, че си заслужава парите. Престъпността във Веняса процъфтяваше - първо, защото градът беше пристанище, второ, защото богатите гилдмайстори бяха стра-а-ашно апетитни за жадните за пиестри отрепки.

Разбира се, именно тези гилдмайстори-избраници плащаха за могъщата, наглед безбройна армия от градски стражари... един от които току-що беше забавил крачка на ъгъла на уличката. Той се обърна с гръб към тях и взе да оглежда корабите, закотвени в Северния пристанищен район.

- По-бързо - пошушна Изьолт и я мушна в гърба. -Стражарят се обръща... обръща...

Вратата зейна широко, Изьолт я блъсна и тя влетя в тъмния дюкян.

- Ама че грубиянщина! - изсъска тя и се врътна към нишкосестра си. - Стражарите наоколо ни познават!

- Именно - засече я Изьолт, затвори вратата и пусна резетата. - Само дето отдалеч приличаме на две селянки, опитващи да проникнат в затворено кафене.

- Права си - измърмори Сафи неохотно.

Изьолт пристъпи напред и прошепна:

- Светлик.

На мига двайсет и шест омагьосани фитила пламнаха и разкриха яркия, завъртян марстошки рисунък по стените, тавана, пода. Беше прекалено - хаосът от безбройните килими с различни десени зашемети Сафи, - но западняците държаха на представата си за изгледа на един марстошки дюкян - както беше и със самото кафе.