Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад.

- Радвам се, че не си пострадала.

Отсечените му думи я накараха да изпусне дъха си и тя преметна ръце през врата му.

- Съжалявам - измърмори в ревера му, на който беше бродиран проклетият планински прилеп на Хастрел. - Съжалявам за кафенето.

- Поне си жива и невредима.

Тя се отдръпна. Де да можеше и Хабим да вижда нещата по този начин.

- Чичо ти има нужда от теб тази вечер.

С тези думи Матю закрачи към леглото. Грабна една от роклите от покривката и пастеленозелената коприна засия на следобедното слънце.

Сафи впи очи в роклята. Колкото и да ѝ беше досадно, трябваше да признае, че е изключително красива и беше точно каквото би избрала сама за себе си.

- Нуждае се от мен или от вещерските ми способности?

- От теб - отговори Матю. - Довечера има бал по случай откриването на Срещата за Спогодбата. Хенрик изрично е настоял да присъстваш.

Стомахът на Сафи се сви.

- Защо? Не съм готова да бъда пълноправна домна, нито пък да оглавя земите на Хастрел...

- Не става дума за това - прекъсна я Матю и отново насочи вниманието си към роклята в ръцете си... след което поклати глава решително и отново я разстла на леглото. -Това твое качество не представлява интерес.

Истина.

- Всъщност не знаем защо Хенрик иска да си там, но Ерон не би могъл да откаже.

Магията пробяга по кожата на Сафи.

Лъжа.

- Не ме лъжи - рече тя тихо. И убийствено.

Вместо отговор Матю взе нова рокля - тази беше по-плътна, в бледорозово. Сафи оголи зъби.

- Не може да отпратиш нишкосестра ми, без да ми обясниш защо, Матю.

Той впи очи в нейните, вдиша бавно няколко пъти и както никога изглеждаше не по-малко непоклатим от сърценишката си. След това позата му се отпусна и раменете му увиснаха извинително. Той пусна роклята на куп.

- Завъртели са се сериозни колела, Сафи. Колела, които чичо ти и много други хора с години се опитват да поставят на правилното място. Спогодбата приключва след осем месеца и Великата война ще продължи хода си. Не... не може да позволим това да стане.

Сафи изви глава - не беше очаквала да чуе това.

- И как бихте могли ти или чичо ми да повлияете на хода на Великата война?

- Съвсем скоро ще научиш - отговори Матю. - Сега се измий, а довечера сложи тази рокля.

Думите му бяха поръсени с фината пудра на авторитета. Той ѝ подаде сребристобяла рокля и вещерският знак на опакото на дланта му - кръг, изобразяващ Ефира, и изписано „Д“ за „думовещ“ - сякаш засия.

Ноздрите ѝ потръпнаха. Тя грабна мъглоцветната рокля и тъканта се плъзна между пръстите ѝ подобно на морска пяна.

- Недей да хабиш магията си върху мен.

Способностите ѝ на веровещица някак обезвреждаха убедителността на Матю.

Той обаче отвърна единствено „Хм-м-м“, сякаш знаеше далеч повече, отколкото би могла да си представи тя. После се насочи елегантно към вратата.

- След малко ще дойде прислужница, за да ти помогне с ваната. Не забравяй да се измиеш зад ушите и под ноктите.

Тя захапа палец зад гърба на Матю... но предизвикателният ѝ жест беше безсмислен. И имаше вкус на пепел. Гневът, обзел я в каретата, вече се беше разсеял и се пропиваше в дъските на пода подобно на почернялата гъста течност, в която се беше превърнала кръвта на пръснатия мъж.

Сафи метна роклята на леглото. Очите ѝ се спряха на ръбчето на карауенската книга. Щеше да оправи кашата, която беше забъркала. Щом разгадаеше посланието на Изьолт, щеше да обмисли противниците си - чичо ѝ, кръвовещият, градската стража - и щеше да прецени релефа - Веняса и бала на Срещата за спогодбата.

А после щеше да оправи това.

Изьолт се мушна в уличката зад кея, както ѝ бе наредил V I Хабим. Свита ниско под грубата качулка, тя се запровира между коне и каруци, търговци и лакеи на гилдиите, между нишки във всички възможни нюанси и яркост. Накрая забеляза боядисана дървена табела, чийто надпис гласеше: „Канала на глогинките“.

Разпозна мястото - Сафи беше играла таро тук няколко месеца по-рано. За разлика от миналата нощ обаче тогава беше спечелила.

Погледа ѝ привлече бяло петно под табелата - грееше ярко на фона на пъстрата какофония на оживената веняска улица.

Карауенски монах без нишки. Без нито една.

Изьолт се смръзна отвътре. Застина посред пътя си и проследи монаха с очи надолу по улицата... отдалечаваше се. Очевидно беше тръгнал на лов. На всеки няколко стъпки спираше и върхът на качулката му се килваше, докато той душеше въздуха.

Онова, от което Изьолт наистина се смръзна обаче, беше липсата на нишки у кръвовещия. Първоначално беше решила, че просто не ги е доловила в суматохата на битката на предишния ден, но не - нишките му все така отсъстваха.

Което това не беше възможно.

Всички имаха нишки. Точка.

- Търсиш килим? - обади се един търговец-килимар и се лепна за нея с покритите си с петна от пот дрехи и тежък дъх. - Внасям директно от Азмир, но ще ти направя отстъпка.

Изьолт врътна към него изпъната длан.

- Разкарай се, или ще ти отрежа ушите и ще нахраня плъховете с тях.

По принцип заплахата ѝ вършеше добра работа. Обаче по принцип тя се въртеше в Северния пристанищен район, където номатската ѝ кожа оставаше, общо взето, незабелязана. И по принцип Сафи беше до нея, за да се озъби със задоволително стряскащ вид.

Днес нищо от горното не важеше и за разлика от Сафи -чиито светкавични реакции биха я накарали да побегне в мига, щом бе зърнала монаха, - Изьолт просто изгуби още време в преценка на релефа.

Търговецът на килими се възползва от нужните ѝ за това два дъха време, за да се намуши още по-близо и да надникне под качулката ѝ.

Нишките му грейнаха в сив страх и черна омраза.

- ‘Матско лайно - изсъска той и прокара пръсти пред очите си, а после се хвърли напред, смъкна качулката на Изьолт и извиси глас: - Разкарай се, ‘матско лайно! Разкарай се!

Второто предупреждение далеч не беше нужно - Изьолт най-сетне беше направила онова, което Сафи би сторила още в самото начало - беше се спуснала да бяга.

Или поне се опита. Тълпата обаче спря и се опули в нея. И я заобиколи. Тя се завъртя и замята наоколо, но отвсякъде срещаше погледи, впити в лицето ѝ, в кожата и в косата ѝ. Подскачаше при вида на сивкавите нишки на страха и стоманеносивата агресия.

Оживлението привлече вниманието на карауенина. Той преустанови движението си напред. Завъртя се към все по-силните викове на тълпата...

И впи очи право в нея.

Времето забави ход, а тълпата се смали, размаза се в обща тъкан от нишки и звук. Разстоянието между два удара на сърцето се стори като цяла вечност на Изьолт, втренчена в очите на младия монах. Не беше виждала по-светлосини ириси. Около тях в момента се завихряше червено - подобно на кръв, която топеше лед. Или на сърценишка, оплела се в сините нишки на разбирането. Мъгляво осъзна някакво недоумение защо не беше забелязала това съвършено синьо по време на обира.

Докато тези мисли препускаха в съзнанието ѝ с хиляда левги в секунда, тя се зачуди дали този монах действително би ѝ сторил зло, както се опасяваха всички...

Внезапно той изви устни нагоре. Оголи зъби и застиналият свят се разпадна. Времето се втурна напред и възстанови обичайната си скорост.

А Изьолт най-сетне побягна и скочи зад един сив кон. После заби лакът - здравата - ниско долу в хълбока му. Животното се вдигна на задни крака, младата жена на гърба му изпищя и пронизителният писък, съчетан с внезапното бясно цвилене на коня, накара всички да се дръпнат от улицата.

Около Изьолт заблестяха трескави оранжеви нишки... тя обаче дори не ги забеляза. Вече препускаше с блъскане към първата пресечка назад по пътя си. Там над най-близкия канал се простираше мост. Може би ако успееше да го пресече, щеше да се измъкне на кръвовещия.