- А Изьолт е от селището на миденците? - Иврен положи новата превръзка на ръката на нишкосестра ѝ и почти болезнено бавно я омота около мускула ѝ. - Сега си спомням.

Гърдите на Сафи се свиха. Сребриста коса. Монахиня-лечителка.

- Вие... - издиша тя. - Вие сте монахинята, която я е открила.

- Аха - отвърна Иврен простичко. - А това е изключително важно - тя я стрелна косо с мрачен поглед. - Знаеш ли защо?

Сафи поклати глава бавно.

- Защото е... невероятно съвпадение?

- Не е съвпадение, домна, а е дело на Съдбата. Чувала ли си „Скръбта на Еридиси“ ?

- Имате предвид песента, която пеят пияните моряци?

Иврен се изхихика тихичко.

- Именно нея, макар че тя всъщност е част от доста по-дълга поема. Цял епос, който карауените смятат... - тя замълча и погледът ѝ се размаза, сякаш търсеше правилната дума. - ...за предсказание - довърши накрая и кимна, - тъй като Еридиси била видевеща, а много от виденията ѝ се сбъднали.

- Още от постъпването си в Манастира, домна, нося усещането, че и аз съм част от тази Скръб.

Сафи я измери недоверчиво с очи. Доколкото знаеше, в текста на песента се говореше само за предателство, смърт и вечна загуба. Определено не беше нещо, което човек би пожелал да се сбъдне - камо ли като негова лична съдба.

Когато обаче Иврен заговори отново, не беше за Съдбата или за предсказанията - вниманието ѝ отново се беше насочило към нежното лице на Изьолт.

- Изьолт е много болна - промърмори тя, - но се кълна в Кладенците на произхода, че няма да умре. По-скоро ще умра аз, отколкото да го допусна.

Думите ѝ разтърсиха Сафи толкова силно с наситената си истинност, че в отговор тя успя единствено да кимне. Защото тя самата беше готова на същото за Изьолт, точно както знаеше, че и Изьолт би го сторила за нея.

Мерик се беше втренчил в масата с картите пред себе си... в ефировещерската миниатюра, дадена му от Вивия. Кълен се беше облегнал на близката стена, скован и безизразен. Студът наоколо беше единственият признак, че е разтревожен.

Слънцето надничаше между облаците над „Жана“, която се повдигаше и спускаше по морските вълни. Макетът ѝ на картата се носеше гладко напред... За разлика от далмотския търговски кораб. Той беше забавил значително ход и скоро щеше да се озове точно където Мерик беше казал на Вивия, че се намира... точно в мига, в който ѝ беше казал.

Пред очите му лъжите му се превръщаха в истина.

Вероятно можеше да опита да попречи на сестра си с някоя нова измислица за рязка промяна в курса на търговския кораб... Но се съмняваше, че би му повярвала. Най-вероятно вече беше на позиция и очакваше нищо неподозиращата си жертва да премине покрай нея.

- Май ни изкопах доста дълбок гроб - обяви Мерик дрезгаво.

- Да, но после ще ни откопаеш - разпери ръце Кълен. - Винаги успяваш.

Принцът подръпна яката си.

- Бях невнимателен. Вълнението около този трижди проклет договор ме заслепи, а сега... - той издиша рязко и се обърна към Кълен. - Сега трябва да знам дали можеш да направиш необходимото.

- Ако имаш предвид състоянието на дробовете ми -подметна Кълен нетърпеливо, - те са в отлично здраве.

Стана още по-студено; около главата на Кълен проблеснаха снежинки.

- Не съм имал проблеми с тях от няколко седмици. Така че съм готов да се закълна - той сложи юмрук над сърцето си, - че мога да прелетя до кораба на Вивия и да възпра пиратския ѝ план. Поне докато не пристигнеш и ти.

- Благодаря ти.

- Не благодари на мен - поклати глава Кълен. - По чиста случайност се намираме тук, а не във Веняса. Ако все още бяхме в другия край на морето, изобщо нямаше да сме в състояние да се намесим - той замълча, след което въздухът леко се затопли. - Преди да тръгна, трябва да обсъдим още нещо.

Това не звучеше добре.

- ‘Матското момиче долу - продължи Кълен. - Имаш ли план за нея?

Мерик пое въздух уморено и провери ризата си - все още беше загащена.

- Работя по въпроса, Кълен. Няма да позволя да умре, повярвай. „Жана“ и народът ни обаче трябва да стоят на първо място.

Кълен кимна, очевидно удовлетворен.

- Тогава ще направя каквото трябва.

- Както и аз - рече Мерик. - Сега събери екипажа и призови приливовещите. Време е да уловим вятъра.

Наближаваше залез слънце. Иврен беше излязла да потърси храна и беше оставила Сафи на размишленията за Изьолт и за Съдбата. Вярно беше, че шансовете Изьолт да срещне монахинята, която ѝ беше помогнала преди, не бяха малки - в крайна сметка колко карауенски монаси можеше да има на континента?

Също така вярно беше, че срещата им по-скоро се дължеше на шанса и вероятността - както това, че Райбър беше изтеглила Храбреца на лисиците от тестето с таро, - отколкото на някаква стара поема, напътстваща живота на монахинята.

Звукът от приближаващи се стъпки разпръсна мислите на Сафи. Вратата на каютата се открехна и зад нея изникна Мерик с дървена купа в ръка.

Той се ухили.

- Пак ли си дошъл да се бием?

Забележката беше груба, но силите на Сафи не ѝ стигнаха, за да се сдържи.

- Нужно ли е? - той влезе в каютата и бутна вратата с крак. - Май се държиш прилично.

- Така е - изсумтя тя.

Вярно беше. Въпреки че ѝ се щеше да заръмжи, да закрещи и да го накара да съжалява, че изобщо е доближил желязо до кожата ѝ, Сафи имаше достатъчно ум, че да пилее силите си за подобно нещо. Сега повече отвсякога се нуждаеше от план.

- Браво.

Той се приближи и сложи купата така, че да може да я достигне... макар че самият той остана по-назад.

С подрънкване на веригите тя надникна в купата. Блудкава супа, на чиято повърхност се поклащаше сухо хлебче.

- Какво е това?

- Каквото ядем винаги.

Той клекна и кръстоса очи с нейните. Бяха наситено тъмнокафяви. Той обаче изглеждаше отнесен, а бръчките на челото му бяха смръщени.

- В общи линии костен бульон, с всичко, което съберем за казана.

- Звучи... апетитно.

- Не е - повдигна рамене той. - Но гледай - дори ще ти начупя хляба.

Той улови хлебчето в купата и с почти извинителна усмивка го разчупи и пусна хапките в бульона.

Сафи го следеше през полуспуснати клепки.

- Това някакъв номер ли е? Защо се държиш добре с мен?

- Няма номер - в купата цопнаха нови парченца. - Искам да знаеш, че разбирам защо... ме нападна.

Той бавно върна очи на нея. Бяха станали сериозни. Дори сурови.

- И аз щях да постъпя така на твое място.

- Тогава защо не спрем? Щом разбираш, защо не отведеш Изьолт на брега?

Единственият му отговор беше да изсумти неопределено и да пусне последната хапка в купата. Сафи се загледа как тя подскача в бульона. По раменете ѝ плъзна раздразнение и тя поде тихо:

- Ако очакваш да бъда благодарна за супата...

- Очаквам - прекъсна я той. - На кораба нямаме много храна, домна, така че получи дажбата ми за вечеря. Така че да, малко благодарност не би била излишна.

Сафи нямаше какво да отвърне на това. Всъщност направо остана без думи - а предпазливостта ѝ внезапно се удвои. Какво искаше Мерик от нея? Магията ѝ не долавяше измама.

Принцът побутна купата.

- Яж, домна... о, чакай! За малко да забравя! - той извади лъжица от палтото си. - Какво ще кажеш за обслужването? Знаеш ли колко от моряците са готови да убият някого, за да получат лъжица?

- А ти знаеш ли - пресече го тя - колко моряци мога да убия аз с лъжица?

Думите ѝ предизвикаха ленива усмивка, но когато тя посегна към лъжицата, Мерик не я пусна. Пръстите им се докоснаха...

И по кожата на Сафи пробяга топлина. Тя потръпна и дръпна ръка назад, с лъжицата в нея.

- Скоро ще спрем - рече Мерик, очевидно не осъзнал реакцията ѝ. - Може да последва битка и... исках да те предупредя.

- Битка с кого? - гласът ѝ звучеше странно високо, а пръстите, в които стискаше лъжицата, все още тръпнеха. -Двете с Изьолт в опасност ли сме?