- Не.

Той поклати глава веднъж, но думата - и движението му - погъделичкаха магията ѝ. Лъжа.

- Ще се погрижа да сте в безопасност - добави той след кратък размисъл.

Истина, измърка магията ѝ.

Тя повдигна вежди и сръбна от супата. Беше отвратителна - въпреки че тя беше много гладна. Блудкава до степен на безвкусност, изстинала до степен на студ.

- Не ме гледай как ям - изфъфли тя. - Няма да убивам никого с лъжицата.

- Слава на Ноден - устните му се извиха нагоре. - Разтревожих се за целия екипаж.

Той замълча, после тръсна отсечено глава, сякаш за да прогони някакъв мрачен облак, който го тормозеше.

После върна очи върху Сафи; проницателният му поглед - не го беше виждала толкова проницателен досега - я изпълни с неприятното чувство, че той я вижда. Не само повърхността, а цялата, с всичките ѝ тайни.

- Ако трябва да бъда искрен - продума най-сетне, - ти действително си заплаха, домна. Затова се налага да стоиш в окови. Готова си на всичко за нишкосестра си, а аз съм готов на всичко за Кълен.

Истина.

Сафи не издаде нито звук - с изключение на сърбането, затова той продължи:

- Двамата с Кълен се познаваме от малки - откакто отидох в имението на Нихар, където работи майка му. Ти кога се запозна с Изьолт ?

Тя преглътна, едва не се задави с хляба, след което изхъхри:

- За какво ти е да знаеш?

- Благонамерено любопитство - рече с въздишка той.

Истина.

Сафи изви устни встрани. Мерик се държеше необичайно дружелюбно с нея - определено не беше длъжен да го прави, - а и тя си каза, че разкритието как се бяха сприятелили с Изьолт надали ще му даде някакво тактическо предимство.

- Запознахме се преди шест години - отвърна накрая. -Тя работи... по-точно работеше, за моя възпитател във Веняса. Заварвах я у дома му на всеки урок. Аз... отначало не я харесвах.

Мерик кимна.

- И аз не харесвах Кълен. Беше напрегнат и груб.

- Все още е такъв.

Той се разсмя - искрен, гръмогласен смях, който разля топлина в стомаха ѝ. Когато присвиеше очи и отпуснеше лице, беше хубав. Очарователно хубав. Противно на разума и дори на най-силните пориви на волята си, Сафи усети, че се отпуска.

- И аз мислех, че Изьолт е напрегната - изрече тя бавно. - Тогава не разбирах нишковещиците... нито пък номатците. Просто мислех, че е странна. И студена.

Мерик се почеса по наболите по брадичката косми.

- И какво стана?

- Спаси живота ми от един пръснат.

Тя хвърли поглед на Изьолт, която лежеше сковано на сламеника. Беше твърде бледа.

- Бяхме само на дванайсет, а тя ме спаси, без дори да се замисли за собствената си сигурност.

Близо до кафенето на Матю се беше появила землевеща. Сафи беше едва на няколко крачки от нея, когато беше започнало пръсването. Щом онази се хвърли към нея, Сафи реши, че всичко е свършено. Адски огньове или ноденски миноги, убедена беше, че животът ѝ ще приключи.

Докато внезапно отнякъде не изникна Изьолт. Тя скочи на гърба на жената и взе да се бие с нея, сякаш нейният живот беше заложен на карта.

Разбира се, Изьолт нямаше достатъчно сили, за да спре землевещата, така че слава на боговете, че Хабим се беше появил миг по-късно.

Това беше първият ден от обучението по самоотбрана на Изьолт заедно със Сафи при Хабим. И още по-важно -първият ден, в който Сафи беше погледнала на нея като на приятел.

А ето как ѝ се отплащаше тя сега - беше направила живота и на двете им на пух и прах.

Сафи разбърка супата и се загледа във въртящия се отгоре хляб.

- Вие с Кълен как се сближихте?

- Нещо подобно - Мерик облиза устни - с прекалена нехайност, и продължи: - Кълен има проблем с дробовете. Не... не знам дали си забелязала. Доста иронично - въздуховещ, който може да овладее нечии чужди дробове, но не и своите собствени - той се изсмя сухо. - Получи първия си наистина жесток пристъп на задушаване на осемгодишна възраст. Съживих го с помощта на ветровете си. Това е -Мерик кимна към супата. - Как е вечерята?

- Яла съм и по-гадни неща.

Той сведе глава.

- Ще го приема за комплимент. Правим каквото можем с малкото, с което разполагаме.

Той повдигна вежди, сякаш в думите му имаше скрит смисъл.

Сафи не успя да го открие.

- Какво искаш да кажеш?

- Че според мен и ти правиш същото - справяш се с онова, което имаш. Ще помогна на Изьолт, когато имам възможност.

- Не мога да си позволя да чакам толкова дълго. Нито пък Изьолт.

Той повдигна едното си рамо.

- Да, но нямаш избор. Окована си във вериги.

Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Пусна лъжицата и блъсна купата встрани. Бульонът плисна навън.

Нека се подиграва на безпомощността ѝ. Нека се смее на оковите ѝ. Тя беше запалила тази клада; и тя щеше да я изгаси... при това нямаше нужда от разрешение, нито неговото, нито на когото и да било другиго.

- Има ужасяващ вкус - рече тя.

- Така е - Мерик кимна в съгласие, което само я подразни още повече. - Но поне сега и аз ще успея да хапна нещо.

Той взе купата и излезе от стаята - небрежно, както се беше появил.

Изьолт отново беше в плен на просъницата. Гласовете се плъзгаха по ръба на съзнанието ѝ, а зад тях дебнеха сънищата. Тук имаше някого.

Не хората в каютата на кораба, чийто гласове Изьолт долавяше неясно. Това присъствие беше нещо като сянка -някой, който се виеше и шаваше в дъното на ума ѝ.

„Събуди се“, каза си тя.

- Остани заспала - пророни сянката.

Гласът ѝ беше познат: беше нейният собствен.

- Остани заспала, но отвори очи...

Гласът беше по-силен от нея. Обви ума ѝ в лепкав, непроницаем сироп и колкото и да крещеше сама на себе си да се събуди, успя да направи единствено това, което искаше гласът.

Тя отвори очи и съзря насмоления параван на каютата.

- Кораб - пророни сянката. - А сега кажи, нишковеща, как е името ти?

Сянката продължаваше да говори с гласа на Изьолт, макар че думите ѝ долитаха някак изкривено, сякаш тя непрекъснато се усмихваше.

- И с друго момиче ли пътуваш? С веровещица? Така трябва да е, защото в момента нишковещиците в морето не са много - само три, ако трябва да бъдем точни, а от тях само една е на нужната възраст.

- Кой... - понечи да каже Изьолт, макар че успя да изтръгне самотната дума от устните си с огромно усилие.

Гласът ѝ прозвуча като от хиляди километри и тя се зачуди проговорила ли беше всъщност в действителния свят... и затова ли гърлото ѝ пареше от усилието.

- Кой е там?

Задоволството на сянката нарасна, а по гръбнака на Изьолт пропълзя ледена тръпка;

- Ти си първият човек, който ме усеща! Никой досега не е чувал думите и заповедите ми. Просто следват нарежданията. Как така ти разбра, че съм тук?

Изьолт не отговори. При изричането на въпроса цялото ѝ тяло се беше разтърсило от нажежена до бяло болка.

- Бре, бре - обяви сянката, - тежко болна си, а ако умреш, аз няма да науча нищичко.

Тя се приближи и пръстите ѝ зашариха из мислите на Изьолт.

- Между другото, хич не е лесно да те разчета - доста си затворена. Казвали ли са ти го досега?

Тя не дочака отговора ѝ. Вместо това в ума на Изьолт прогърмя въпрос:

Стомахът ѝ се сви. Ледът по гръбнака ѝ плъзна и по кожата. Тя напрегна цялата си сила и всичко, което беше научила, за да смаже чувствата си, мислите си, всяка частица знание, която заплашваше да излезе на повърхността.

Обаче беше твърде бавна. Сянката долови страха ѝ и се вкопчи в него.

- Така е! Така е! Трябва да е така, за да реагираш толкова остро. О, днес Съдбата е благосклонна към мен. А и беше далеч по-лесно, отколкото очаквах.

От сянката струеше щастие. Изьолт си я представи как пляска с ръце от радост.

- А сега се постарай да оцелееш, мила нишковещичке, нали така? Нали ще се справиш? Ще ми потрябваш пак, когато му дойде времето.