Иврен влезе със залитане. Двама моряци я побутваха в гърба. Монахинята тресна вратата в лицето им, после се дотътри до момичетата... а Сафи не пропусна да забележи, че гръбнакът на Изьолт се изправи на мига. А раменете ѝ се изпънаха.

- Трябва да те прегледам - изграчи Иврен и се отпусна на пода до Сафи. - Имаш синини, домна.

- Дреболия - Сафи прибра крака.

- Синините може и да не болят, но вече не става дума само за теб.

Иврен погледна към люка - движеха се покрай огрения от луната бряг.

- Синината издава пролята кръв под кожата. Не бива да подценяваме условията на договора.

Сафи изпусна дълга въздишка и умът ѝ отново се насочи към Мерик. Принц. Адмирал. Той никога не напускаше изцяло мислите ѝ, а през дългите часове в железата почти не беше мислила за друго. Почти не беше гледала друго освен слепналата му от дъжда коса и решителния поглед, с който направляваше „Жана“ към дома си.

След като Иврен явно прецени, че здравето на Сафи е непокътнато, тя прегледа ръката на Изьолт, а Сафи застана до прозореца и се загледа в приближаващия бряг. Мускулите я заболяха от движението, от усилието просто да стои права. Това обаче ѝ харесваше. Болката пропъждаше студа, мислите за Мерик, ужаса, преживян от Изьолт при племето, както и всичко останало, което беше по-добре да стане забравено.

Навън обаче нямаше кой знае какво. Скални отвеси и пръски от морските вълни, които замъгляваха стъклото. Ако извиеше шия, тя успяваше едва-едва да различи бледата зора в небето.

- Къде сме? - попита тя Иврен.

- В залив, който принадлежи на рода на Нихар - отвърна монахинята. - Държим го в тайна от векове. До днес.

Говореше с леден тон и когато извърна поглед, Сафи установи, че се беше смръщила, докато увиваше нова превръзка около ръката на Изьолт.

- Заливът е недостъпен от сушата - продължи тя, - тъй като е заобиколен от отвесни скали; вътре има място само за един кораб. Така или иначе - тя завърза чистата превръзка и кимна с удовлетворение, - мисля, че скоро ще го видите сами. Адмиралът възнамерява да ни изкара на сушата. Оттук можем да продължим към Лейна пеша.

Мерик беше в каютата на Кълен, приковал очи в нишкобрат си. С посивяло лице Кълен масажираше гърди с кокалчетата си и го гледаше от ниската койка. Райбър беше сложила един чувал с брашно зад него, за да повдигне главата и дробовете му; косата и бузите му бяха покрити с бяла пудра. На бледата утринна светлина напомняше мъртвец.

За разлика от каютата, която изглеждаше доста жива.

Самотният сандък на Кълен под прозореца преливаше от обичайния му овладян хаос, а на пода се очертаваше същинска пътека от ризи и бричове до леглото.

- Твърде си зает с четенето, за да сгънеш униформата си? - попита Мерик и се настани на ръба на леглото.

- Е, хвана ме - Кълен хлопна червените кожени корици на книгата си: „Истинската история на Дванайсетте храбреци“. - Не можах да устоя и прочетох отново епическите моменти. Щом се налага да пазя леглото, поне да се забавлявам - той хвърли око на дрехите по пода, после се сви. - Вярно, че е доста разхвърляно.

Мерик кимна отнесено и се облегна на колене. Униформата не го интересуваше; Кълен го знаеше.

- Не би трябвало да се забавим повече от три-четири дни - рече той.

- Не бързай заради мен.

Кълен се опита да го огрее с една от плашещите си усмивки, но опитът му мигом се провали от пристъп на кашлица.

Щом тя отмина, Мерик продължи:

- Ще ида на север до имението и ще потърся Йорис. Не мисля, че ще се възпротиви за Сафия, но Изьолт няма да му се понрави. Никога не е обичал ‘матсите.

- Никога не хареса и леля ти - отрони Кълен внимателно и се облегна на чувала с брашно. - Предполагам, че и тя ще дойде с вас?

- Надали ще успея да я разубедя.

- Е, ако Йорис ти причини затруднения, кажи му - Кълен махна с ръка и хладен порив на вятъра погъделичка Мерик, - че ще го смажа с ураган.

Мерик се смръщи на тази демонстрация на сила, но все пак замълча. От години спореха относно това колко често и колко дълбоко бърка Кълен в магията си; Мерик не искаше и днес да се разделят с този спор.

- Да ида ли до майка ти, докато съм на сушата?

Кълен поклати глава.

- Аз ще я посетя, щом се пооправя. Ако нямаш нещо против.

- Разбира се, че не. Вземи Райбър с теб. За всеки случай.

Веждите на Кълен скочиха високо.

- Ще известя Хермин, че аз съм наредил - побърза да добави Мерик. - Райбър знае как да ти помогне в случай на пристъп... а екипажът го знае. Напълно логично е да дойде с теб. Освен това... - той повдигна вежди и се вторачи в ноктите си; под тях имаше брашно и мръсотия. - Не мисля, че вече има значение дали екипажът ще разбере за вас, или не. С ролята ми на адмирал е свършено, Кълен. От Ловац не ми отговарят и се убеждавам все повече, че Вивия е казвала истината за баща ми.

- Не се учудвам - рече Кълен тихо.

Мерик изсумтя и зачопли нокътя на палеца си. И този спор се точеше от доста време - Кълен смяташе, че поведението на Вивия се насърчаваше от Серафин. Че кралят искаше децата му непрекъснато да се карат.

Мерик обаче смяташе тази хипотеза за пълна глупост. Въпреки всичките си недостатъци крал Серафин не би пилял силите си, за да предизвиква беди - особено предвид, че Вивия и сама забъркваше достатъчно каши.

- Онова, което знам, Кълен, е, че този гроб е дълбок, а аз все още не съм намерил начин да ни извадя.

- Но ще го направиш.

Кълен се наведе напред, а над върха на чувала изплува облаче брашно. При други обстоятелства това би разсмяло Мерик... и него самия.

- Ако стигнеш до Лейна и получиш търговското споразумение, всичко ще се нареди. Съдбата ти е величието, Мерик. Все още го вярвам.

- Не кой знае какво величие. Търговията ще бъде само с едно от стотиците карторски земи. А и земята ни... - Мерик махна към прозореца и в гърлото му заседна самоироничен смях. - Не се е подобрила от миналата година насам. Не знам защо надеждата ми все още е жива, но е така. При всяко проклето завръщане се надявам, че ще се съживи.

Хъхренето, с което издиша Кълен, накара Мерик да се надигне.

- Уморен си. Ще тръгвам.

- Чакай - Кълен го сграбчи за ръкава на жакета и топлината отново напусна въздуха. - Обещай ми нещо.

- Каквото поискаш.

- Обещай ми, че ще опиташ да се повъргаляш в чаршафите, докато си там. Много си напрегнат - той си пое въздух. - Само като те видя, дробовете ме пристягат.

Мерик се изсмя звучно.

- А аз мислех, че ще бъде нещо сериозно. Имам доста причини да бъда напрегнат, нали знаеш?

- Вярно е и все пак... - Кълен махна вяло с ръка.

- И с кого точно да се повъргалям? Жените не се бият за тази чест.

- С домната.

Сега вече Мерик се разсмя истински.

- Няма да се въргалям с домна. Особено с годеницата на императора на Картора. Освен това заради нея гневът ми излиза от контрол. Само да си помисля, че държим добре курса, тя казва някоя глупост и бурята подхваща отново.

Кълен се закашля. Мерик закова разтревожени очи върху му, но установи, че просто се беше разсмял - макар и дрезгаво.

- Това не е заради гнева ти, умнико. Магията ти реагира на жена, както го е намислил Ноден. Какво, по дяволите, мислиш, че става с моята магия, когато двамата с Райбър...

- Не искам да знам! - Мерик вдигна длани пред себе си. - Наистина не искам.

- Добре, добре.

Смехът на Кълен се успокои, но кривата усмивка остана на устните му.

Мерик пък трябваше да озапти желанието да го удуши. Това не беше разговорът, за който беше дошъл, а не искаше да се раздели с Кълен след напълно безсмислените приказки за омачкани чаршафи.

Затова той се насили да кимне и да се усмихне.

- Предай на майка си поздрави, а ако се нуждаеш от мен, удари по ветробарабана. През повечето време ще пътуваме към Лейна покрай брега.