„Времето?“, помисли си Изьолт, неспособна да проговори.

- До нови срещи! - изчурулика сянката. После тъмното присъствие се стопи.

А Изьолт се събуди наистина.

Следващите няколко минути бяха неясна смесица от монахинята, която ѝ помагаше да се надигне, нишките на Сафи, които блестяха ярко в дъното на каютата, и всичко останало, което се въртеше и виеше.

- Сафи?

-Тук съм, Из.

Изьолт леко се успокои - докато монахинята не насочи вниманието си към превръзката. Тогава ѝ се наложи да напъне всички сили, за да не ѝ се разкрещи да върви по дяволите! О, да я пази Луната майка, нима беше възможно да изпитва толкова силна болка?

„Тежко болна си“, беше казал гласът на сянката. При вида на уплашените сиви нишки, които се виеха над монахинята и над Сафи, Изьолт се убеди, че е бил прав.

Онова, което не знаеше, обаче беше дали гласът беше истински.

Тя сграбчи китката на монахинята.

-Ще умра ли?

Иврен застина на място.

- Има... има такава опасност. Над мускула тегне проклятие, но правя всичко възможно да запазя кръвта ти чиста.

Тя едва не се изсмя при думите ѝ. Корлант явно беше омагьосал стрелата си. „Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен, след като ме улучи.“ Беше му ясно, че раната в крайна сметка ще я убие.

Макар че... защо? Причината, поради която Корлант желаеше смъртта ѝ, все още ѝ убягваше. Ако наистина копнееше просто да отмъсти на Гречя и Алма, не би насочил толкова решително лъка си към нея.

В момента обаче ѝ беше непосилно да мисли за това. Твърде много мисли, объркващи и противоречиви. Умът ѝ нямаше сили да се справи с тях.

- Водата ще ти помогне - монахинята наклони глава към мяха с вода. - Моля те, опитай да пийнеш. Аз ще ти потърся храна.

Тя се изправи на крака и напусна каютата.

Изьолт завъртя глава към Сафи. За миг, по-кратък и от удар на сърцето, почти ѝ се прииска да можеше да заплаче -да можеше да отрони няколко сълзи с лекотата, с която го правеха останалите. Само колкото Сафи да разбере какво облекчение изпитва, че тя е тук.

- Окована си.

Сафи присви очи.

- Ядосах адмирала.

- Че как иначе.

- Не е смешно - Сафи се облегна на стената; нишките ѝ пулсираха в същото сиво и в зеленото на тревогата. - Положението е лошо, Изьолт, но ще поправя нещата, чуваш ли? Заклевам се, че ще ги оправя. Иврен обеща да ни помогне.

Иврен. Значи така се казваше монахинята. Иврен. Простичко, непринудено.

- Какво ти се е случило, Из? Как пострада?

Тя изпусна насечено дъха си и пророни:

- По-късно. Ще обясня... по-късно. Кажи как се озовахме тук.

Сафи хвърли предпазлив поглед към вратата, след което снижи глас:

- Всичко започна във Веняса, точно след като Хабим те отпрати.

Тя подхвана разказа за случилото се, но на Изьолт ѝ ставаше все по-трудно да се задържи в действителността... да подбира подробностите, които имаха значение.

Ягоди с шоколад... Без значение, реши тя замаяно. Обаче танц с принц Мерик от Нубревна? Значимо. Обявена за годеница на Хенрик Карторски - само защото императорът може би знаеше за способностите ѝ...

- Чакай - прекъсна я Изьолт и премигна, защото рамото я преряза. - Ти си годеница на императора? Това значи ли, че си императрица на Картора...

- Не! - прекъсна я Сафи и добави по-спокойно: - Чичо Ерон каза, че няма да се наложи да се омъжа за Хенрик.

- Но ако Хенрик знае за способностите ти, какво значи това? Кой друг знае?

- Нямам представа...

Сафи сбърчи чело, а после зареди още по-бърз поток от думи и довърши разказа си.

Втората половина обаче беше по-объркваща и от първата, а и след вестта за годежа Изьолт сякаш загуби способността да я следи. Ако Сафи станеше императрица, тя нямаше да има къде да иде.

Вратата щракна и се отвори. Иврен се вмъкна вътре с купа в ръка.

- Защо пациентката ми изглежда двойно по-бледа - изсъска тя на Сафи, - отколкото при излизането ми? Изтощила си я, домна!

- Аз винаги съм бледа като мъртвец - рече Изьолт и спечели притеснена усмивка от Сафи.

Когато монахинята най-сетне прецени, че Изьолт се е нахранила достатъчно, тя я положи обратно по гръб. Сафи подрънка с веригите и извиси глас:

- Ще намеря огневещ-лечител, Из, чу ли? Заклевам ти се, че ще намеря, заклевам ти се, че ще се оправиш.

- Приемам клетвата - прошепна Изьолт.

Клепачите ѝ тежаха твърде много, за да ги задържи отворени, затова тя ги остави да се спуснат.

- Ако не намериш лечител, Саф, и аз умра, обещавам да те преследвам в остатъка... от окаяния ти... живот.

Смехът на Сафи гръмна, неистово силен, и Изьолт за миг повдигна клепачи. Нишките на нишкосестра ѝ бяха истерично бели.

Обаче... о, Иврен се усмихваше. Това беше хубаво. В сърцето ѝ се разля едва доловима топлина.

Тя усети ръката на монахинята на челото си. След един удар на сърцето ѝ въпреки скърцането на корабните греди, магията на Иврен бързо я дръпна под вълните на съня.

С излизането си на главната палуба, за да изпрати Кълен при Вивия - и да нареди „Жана“ да тръгне след него, - Мерик забеляза разкъсани лилави облаци по вечерното небе.

Рано или късно щеше да завали, но за момента въздухът беше тежък и задушен. Беше настъпило онова безветрено затишие, при което корабите без вещици не можеха да помръднат.

Подобно на миналата нощ моряците на „Жана“ се бяха строили в редици на палубата - всички, с изключение на Райбър, която стоеше до ветробарабана, приковала очи в Кълен на носа.

Мерик потисна въздишката си при вида ѝ. Трябваше да ѝ напомни да избягва да го зяпа така откровено. Знаеше за тайната им с Кълен, но останалите моряци - не. И не биваше да разбират. Не и ако Райбър искаше да остане на борда на кораба и в екипажа му.

Той закрачи към квартердека, за да огледа хората си. За разлика от предишната нощ, сега нямаше нужда да пазят тишина. Затова той се насили да се усмихне - с усмивката, която слагаше, когато беше насаме с малкия си екипаж и пореше вълните на връщане към Нубревна.

- Да подхванем песен за плаването - изрева той. - Какво ще кажете да започнем със „Стария „Ейлен“?

„Стария „Ейлен“ им беше любима и няколко моряци също грейнаха с усмивки, щом той се насочи към ветробарабана и пое неомагьосания чук от Райбър. Нито тя, нито друг от екипажа имаше представя накъде са се насочили. Много му се искаше да мисли, че биха се противопоставили на пиратския план на Вивия, но не беше съвсем сигурен.

Той блъсна четири пъти по барабана, а на петия моряците на „Жана“ подеха песента.

Прегракналите от солта гласове на моряците подхванаха третия куплет, а Мерик подаде чука на Райбър и застана на мястото си до тримата приливовещи. Именно в този миг Кълен реши да се издигне над палубата, следван от ревящите вихри на вятъра. Не след дълго той беше просто точка на хоризонта.

Най-младият от приливовещите подаде на Мерик ветроочилата, той ги сложи и щом издутият свят разкриви измеренията си, той излая:

- Съберете водите си, мъже!

Приливовещите издуха гърди като един. Мерик направи същото: пое въздух и усети познатата мощ. Под нея не тлееше гняв. Той беше спокоен като крайбрежна плитчина. След това и той, и приливовещите издишаха. В краката му се завихри вятър. Към кораба се понесоха вълни.