- Стрели! - кресна Изьолт.

Тя едва успя да се прилепи към скалата, когато край тях засвистяха стрели. Някои рикошираха о скалите, други изчезнаха под вълните.

Една продупчи полата на Сафи. Тя обаче успя да впие пръстите на краката си в пукнатините, намери захват за ръцете и се измъкна встрани. Разтреперана, напъна мускули и двете с Изьолт накрая се прикриха зад една малка козирка. И накрая успяха да си поемат дъх, докато стрелите се сипеха зад тях, без да могат да им навредят.

Скалата беше мокра, жълъдите - остри, а те бяха във вода до глезените. Връхлитаха ги порив след порив солени пръски. Накрая стрелите престанаха да валят.

- Идват ли? - просъска Сафи на Изьолт.

Тя поклати глава.

- Все още са горе. Усещам очакването в нишките им.

Сафи премигна - в очите ѝ беше влязла сол.

- Ще ни се наложи да плуваме, нали? - Тя потърка лице в рамото си. И това не помогна. - Ще успееш ли да стигнеш до фара?

И двете бяха отлични плувкини - във вълни, способни да омаломощят и делфин обаче, уменията им бяха безполезни.

- Нямаме избор - отсече Изьолт.

Решителният поглед, с който я стрелна, вдъхна нови сили в жилите ѝ.

- Може да хвърлим полите вляво. Докато стражарите стрелят по тях, ние ще скочим вдясно.

Сафи кимна, изкриви лице и се преви, за да си свали полата. Щом и двете съблякоха кафявите поли, Изьолт изви ръка назад и попита:

- Готови?

- Готови - прошепна Сафи.

Полата ѝ излетя изпод козирката, следвана от тази на Изьолт.

А после двете момичета се оттласнаха от скалата и потънаха сред вълните.

Докато изхлузваше пропитите с морска вода туника, ботуши, панталон, а накрая - и долни дрехи, Изьолт дет Мидензи осъзна, че всичко я боли. С всеки слой плат, който сваляше, тя разкриваше по десет нови прореза от варовика и морските жълъди, а при всяка следваща вълна усещаше още десет.

Древният, порутен фар беше удобно скривалище, но нямаше измъкване, преди да дойде отливът. За момента водата беше доста над гърдите на Изьолт. Надеждата им беше, че подобна дълбочина - както и могъщите вълни между фара и мочурливия бряг - ще откажат кръвовещия от преследването.

Вътре във фара беше тясно - напомняше стаята на Изьолт на тавана над кафенето на Матю. Слънчевите лъчи пробиваха през покритите с водорасли прозорци, а вятърът тъпчеше морска пяна през сводестата врата.

- Съжалявам - рече Сафи глухо изпод мократа туника, която се опитваше да свали.

Щом успя, тя захвърли дрехата на перваза на един от прозорците. Изпечената на слънцето ѝ кожа беше необичайно бледа под луничките.

Изьолт събра собствените си разхвърляни дрехи.

- Няма нужда от извинения. В края на краищата аз самата ти казах за играта на карти.

- Да, вярно - отвърна Сафи разтреперано.

После заподскача на един крак в опит да събуе панталоните си - без да е свалила ботушите. Винаги правеше така. За Изьолт беше пълна загадка как едно осемнайсетгодишно момиче все още може да бъде толкова нетърпеливо, че да не може да се съблече както трябва.

- Обаче - добави Сафи - Аз настоях да изберем по-хубавите стаи. Ако просто бяхме купили онова местенце преди две седмици...

- ... щяхме да делим покрива с плъховете - прекъсна я Изьолт и се намести на най-близкото сухо, огряно от слънцето място. - Права беше да настояваш за друго място. Струва повече, но щеше да си заслужава.

- „Щеше“ е точната дума в случая.

Сафи изсумтя и най-сетне се измъкна от панталоните.

- Забрави за идеята да си имаме свое собствено местенце, Из. Обзалагам се, че всеки стражар във Веняса ни търси. Да не говорим за... - Тя за миг се вторачи в ботушите си, след което трескаво изхлузи десния. - Кръвовещият също ще ни погне.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер. Думите заехтяха в съзнанието на Изьолт в ритъма на сърцето. В ритъма на кръвта.

До този момент не беше срещала кръвовещер... нито пък друг носител на магия, произлизаща от Пустотата. В края на краищата пустовещиците бяха просто страшни приказки - не бяха истински. Не охраняваха гилдмайстори и не се опитваха да те изкормят с меча си.

След като събу панталоните и ги опъна до последната гънчица на един от первазите, Изьолт се примъкна до кожената торбичка в дъното на фара. Двете със Сафи винаги криеха авариен запас тук преди поредния обир, в случай че нещата се развиеха по най-лошия възможен начин.

Не че бяха организирали много обири до този момент. Правеха го само от време на време - за отрепките, които си го заслужаваха.

Например онези двама чираци, които бяха съсипали две пратки коприна на гилдмайстор Аликс и се бяха опитали да натопят Сафи.

Или пък бандитите, които бяха разбили кафенето на Матю в негово отсъствие и му бяха задигнали сребърните прибори.

Да не забравяме и четирите пъти, в които участието на Сафи в играта на таро беше приключило със свада и изчезнали монети. Разбира се, справедливостта трябваше да възтържествува... а отмъкнатото трябваше да бъде възвърнато.

След днешния сблъсък обаче за пръв път прибягваха до аварийната торбичка.

Изьолт бръкна между резервните дрехи и меха с вода и извади два парцала и кутийка ланолин. После вдигна захвърлените им настрана оръжия и се върна при Сафи.

- Хайде, да почистим оръжията си и да измислим някакъв план. Трябва някак да се върнем в града.

Сафи изхлузи и втория си ботуш, след което пое меча и кинжала си. Двете момичета седнаха на грубия под и кръстосаха крака. Познатият мирис на селски двор, който се разнасяше от мазилото, скоро погълна Изьолт заедно с внимателното търкане, с което почистваше сърповете си.

- Какви бяха нишките на кръвовещия? - попита Сафи тихо.

- Не обърнах внимание - промърмори Изьолт. - Всичко стана страшно бързо.

Тя затърка стоманата още по-усърдно, за да предпази от ръждата изящните марстошки остриета - подарък от Хабим, сърценишката на Матю.

Над каменните руини се спусна тишина. Единствените звуци бяха проскърцването на парцалите по стоманата и непрекъснатият грохот на вълните на Яданско море.

На външен вид Изьолт може и да изглеждаше невъзмутима, докато чистеше, но беше убедена, че нишките ѝ са усукани със същите уплашени нюанси като тези на Сафи.

Собствената ѝ нишковещерска природа обаче ѝ пречеше да различи собствените си нишки... както и тези на другите нишковещици.

Способностите ѝ се бяха проявили на деветгодишна възраст. Сърцето ѝ беше забило толкова силно, че тя си беше казала, че ще се пръсне. Беше затисната под тежестта на милион нишки, но никоя не принадлежеше на нея. Виждаше нишки, накъдето ѝ да погледнеше: съзидателните, свързвателните и разкъсвателните. При все това така и не успя да съзре своите собствени, както и начина, по който тя се вплиташе в света.

Затова, подобно на всяка друга номатска нишковеща Изьолт се научи да задържа тялото си хладно, когато се очакваше то да гори. Да успокоява пръстите си, когато се очакваше да треперят. Да пренебрегва чувствата, които даваха порив за всички останали.

Гласът на Сафи пропъди мислите ѝ.

- Струва ми се, че кръвовещият разбра, че съм веровещица.

Изьолт престана да търка.

- Защо реши така?

Гласът ѝ беше хладен като стоманата в ръцете ѝ.

- Заради начина, по който ми се усмихна - потръпна Сафи. - Надуши магията ми, точно както гласи мълвата, така че сега може да ме улови.

- Тоест, възможно е да ни следи и в момента.

По гърба на Изьолт пробягаха ледени тръпки, които сковаха раменете ѝ. Тя зажули острието си още по-усърдно.

По принцип чистенето ѝ помагаше да се успокои. Даваше възможност да забави мисълта си и да остави практичността да излезе на повърхността. Беше роден тактик, докато искрицата на въображението се раждаше в главата на Сафи.

Начало. Край.

Само че в момента Изьолт не можеше да измисли никакво решение. Двете със Сафи можеше да се покрият и да отбягват градската стража няколко седмици, но нямаше как да се скрият от кръвовещ.