Сафи отново извади книгата за карауените и я отвори. Пиестрата блесна насреща ѝ като разцъфнала роза на залеза. Точно тази страница беше важната, а Сафи просто трябваше да се досети защо...

Тя прокара пръст по чиновете и разредите монаси. Монах-наемник, Монах-учител, Монах-пазител, Монах-занаятчия... Пръстите ѝ застинаха над Монах-лечител. Именно монахиня-лечителка беше намерил Изьолт, когато беше избягала от племето си. Беше се загубила на един кръстопът северно от Веняса, а загрижената лечителка ѝ беше помогнала да намери пътя.

Старият кръстопът пък беше до фара, който момичетата използваха сега. Изьолт явно беше намислила да напусне Веняса и да се върне в обичайното им скривалище.

Сафи пусна книгата и отметна глава. Все още не можеше да иде там - първо трябваше да изтърпи вечерта. Трябваше да се отърве от кръвовещия по петите си и да приключи веднъж завинаги с чичо си. После, без да се тревожи, че някой някога може да тръгне след нея, щеше да се насочи на север от града и да открие нишкосестра си.

Тя издиша рязко, сведе глава и премести тяло пред огледалото. Ерон искаше послушна домна, нали така? Е, Сафи щеше да му я даде. През цялото ѝ детство карторските благородници я бяха смятали за тихо, притеснително дете, което се свиваше страхливо зад чичо си, докато потропваше с пръстите на краката, а прасците му потръпваха.

Тя обаче вече не беше онова момиченце, а ад-бардовете нямаха власт в тази империя. Така че тя изду гърди и със задоволство забеляза как роклята подчертава раменете ѝ. И как късите ръкави разкриваха покритите с мазоли длани -досущ като войнишки.

Гордееше се с ръцете си и нямаше търпение домовете и домните да се вперят в тях втрещено. Искаше благородниците да усетят пръстите ѝ, груби като пясъчник, когато танцуваше с тях.

За една нощ щеше да поеме ролята на Домна на Картера. По дяволите, беше готова да бъде проклета императрица, ако това щеше да я върне при Изьолт и да прогони кръвовещия.

След тази вечер Сафия фон Хастрел щеше да бъде свободна.

Изьолт се втренчи в тъмната грива на петнистата си кобила, стиснала юздите в една ръка. Беше вдигнала високо другата в неуспешен опит да спре кървенето на раната.

Каналът до нея хвърляше оранжеви отблясъци на залязващото слънце, а вонята на Веняса най-сетне беше започнала да отслабва в ноздрите ѝ - заедно с горещината на деня. Не след дълго Изьолт щеше да напусне окончателно влажните мочурища и да навлезе в дивите ливади, които заобикаляха номатския ѝ дом. Облаците комари щяха да я погълнат, а конските мухи щяха да си устроят пир.

Стълпотворението, което се лееше през източния пропускателен пункт на стражата, ѝ беше позволило да се изплъзне от столицата незабелязано. После, щом пътищата се опразниха, тя се беше метнала на новия си превоз и беше пришпорила кобилата в бърз галоп.

Раната на дланта ѝ не беше спряла да кърви, затова тя бе откъснала маслиненозеления кант на полата си и го беше увила около ръката си. Щом кръвта се просмучеше през плата, тя късаше ново парче. Стягаше раната още по-плътно и вдигаше ръка още по-високо.

„Само нощта“, не спираше да си повтаря - напев, който трещеше в четиритактовия ритъм на галопиращата кобила, а после в тритактовия лек галоп. Накрая, на две левги от пределите на града, щом кобилата потъмня от пот, Изьолт намали ход до двутактов тръс. „Една нощ, една нощ.“

Под ударното напомняне пулсираше отчаяната надежда, че не беше поставила Сафи в някаква опасност, насочвайки я към стария фар. Светкавичните планове не бяха силната ѝ страна, а съобщението по Хабим беше именно това. Необмислено. Прибързано.

Накрая тя достигна до познатата кория от елши и накара кобилата да намали до ходом, след което се изхлузи от седлото. Горната част на бедрата ѝ гореше, а кръстът ѝ стенеше. Не беше яздила от седмици, а толкова бързо - от месеци. Зъбите ѝ все още тракаха от галопа. Или пък това беше жуженето на цикадите в глогините.

Виещата се сред тревите пътечка, по която тръгна, изглеждаше като проправена от дивите животни, но Изьолт знаеше отлично какво е: номатски път.

Вече се движеше по-бавно, като внимаваше да не пропусне номатските знаци по пътя си. Забита в прахта пръчка, сякаш случайно - това означаваше капан за ноктозъба мечка на следващия завой на пътеката. Туфа „диви“ петунии вляво от пътеката означаваше разклонение някъде напред - източният път водеше до облак отрововещерска омара, западният - до селището.

Тази пътека щеше да попречи на кръвовещия да я проследи - завинаги. После, след няколко часа зад дебелите стени на селището, тя отново щеше да тръгне на път, за да се срещне със Сафи.

Въпреки че Далмотскаъа империя на теория разрешаваше на номатците да живеят както искат - стига керваните им да се държаха на поне трийсет километра от градовете, -ги смятаха за „животни“. Не се Ползваха от закрилата на закона, но трябваше да се справят със сериозната ненавист на далмотийците. Така че твърдението, че миденците не приемаха външни хора с отворени обятия беше меко казано. Те бяха едно от малкото номатски племена, които се бяха установили и бяха изоставили пътуването, бяха намерили безопасно място тук и го бранеха ожесточено.

Стените бяха дебели, а стрелците - точни, така че ако кръвовещият някак успееше да намери пътя дотук, щеше да завари цял сандък назъбени стрели.

Миденците се стараеха да задържат собствените си хора зад стените със същото дръзновение, с което отблъсваха външните хора. Ако някой напуснеше селището, го обявяваха за „друг“ - нещо, което никой номатец не искаше да стане, дори Изьолт.

Най-сетне тя разпозна пред себе си дъбовете - черни и заплашителни в нощния мрак, - които прикриваха стените на селището, и спря. Това беше последният ѝ шанс да избяга. Можеше да се обърне и да прекара остатъка от живота си, без да вижда племето - макар че този остатък вероятно щеше да бъде кратък с кръвовещия по петите ѝ.

Луната изгряваше на изток и я огряваше ясно за всички. Тя беше навила плитката си и я беше вързала под шала. Номатските жени стрижеха косите си на нивото на брадичката; косата на Изьолт се спускаше до половината на гърба ѝ. Трябваше да я скрие.

- Име - разнесе се глас на гърления номатски език.

Отляво на Изьолт премигна враждебна стоманеносива нишка, а в дърветата се откроиха бегло силуетите на стрелци.

Тя вдигна ръце примирително с надеждата превръзката на дланта ѝ да не се вижда много.

- Изьолт - извика. - Изьолт дет Миденци.

Дъбовите листа прошумоляха; клоните заскърцаха.

Изникнаха нови нишки, които се раздвижиха, щом стражарите тръгнаха по дърветата си, за да се съберат и да решат. Миговете отшумяваха болезнено бавно. Сърцето на Изьолт закънтя между дробовете ѝ и отекна в ушите ѝ, а кобилата тръсна глава. После затъпка на място. Трябваше да я разтрие.

Викът разцепи нощното небе.

Две врабчета се вдигнаха във въздуха.

После долетя нов вик, от гърло, което Изьолт познаваше - и я обзе усещането, че пропада. Че лети надолу от някой планински връх, а стомахът ѝ се свива на топка, докато земята се приближава стремително.

„Покой - изкрещя тя наум. - Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката!“

Обаче не успя да намери покой. Не и преди да чуе стържещия звук на огромната порта. После по земята проехтяха стъпки и един силует в черните одеяния на нишковеща се втурна срещу нея.

- Изьолт! - извика майка ѝ.

По лицето ѝ - почти неразличимо от това на Изьолт -потекоха сълзи. Престорени сълзи, разбира се, тъй като истинските нишковещи не плачеха, а Гречя беше точно това -истинска нишковеща, Изьолт едва успя да си помисли колко дребна изглеждаше майка ѝ - стигаше едва до носа ѝ, - преди жената да изпука ребрата ѝ в мощна прегръдка. В ума на Изьолт се завъртя една-единствена мисъл. Или по-скоро молитва - кръвовещият да се задържи наистина, наистина далеч.