Оказа се, че да премине през огряното от луната миденско селище е едновременно по-лесно и по-трудно от очакваното за Изьолт.

По-лесно, защото макар че в трите години от последното ѝ посещение при племето не се беше променило почти нищо, всичко изглеждаше по-малко, отколкото в спомените ѝ. Дървените стени около селото бяха посивели от времето точно както си спомняше, но сега не ѝ изглеждаха толкова непреодолими. Бяха просто... високи. Ако не бяха номатската пътека и стрелците по дърветата, стената щеше да е дреболия за кръвовещия.

Овалните жилища, построени от камъни, кафяви като калта, върху която бяха положени, напомняха макети. Къщи-играчки с тесни, ниски вратички и прозорчета с кепенци.

Дори дъбовете, растящи нарядко из шейсетте декара на селището, ѝ се сториха по-проскубани отпреди. Не бяха достатъчно големи и здрави, за да се покачи в клоните им, както правеше навремето.

Преходът сред племето беше по-труден от очакванията ѝ заради хората - и по-точно, заради нишките им. Докато вървеше след майка си към дома им в центъра на селото, кепенците се отваряха широко и отвътре надничаха любопитни семейства. Нишките им бяха странно увиснали, сбръчкани като стара кърпа.

Изьолт потръпваше всеки път, щом нечий силует се покажеше иззад ъгъла или щом някоя врата зейнеше. Всеки път обаче тя установяваше, че не разпознава огрените от луната лица, които я разглеждаха.

Не звучеше логично. Нови хора в племето? Нишки, избледнели почти до невидимост?

Когато най-сетне стигнаха до овалния дом на майка ѝ, той ѝ се стори също толкова причудливо малък, колкото всичко останало. Въпреки че в дома на Гречя стояха същите оранжеви черги, на същите подове от широки дъски от детството ѝ, всичко беше изключително малко.

Работният плот, който едно време ѝ беше до кръста, сега стигаше само до средата на бедрото - както и масата за хранене под източния прозорец. Зад печката имаше вратичка, която водеше до вкопаната изба. Тя изглеждаше толкова тясна, че Изьолт не беше сигурна дали изобщо би могла да се промъкне долу.

При двете ѝ посещения тук - само за по една нощ - избата ѝ се беше сторила ужасяваща и потискаща в сравнение с просторния таван на Матю. А и след като се беше сдобила със свое собствено легло, сламеникът, който винаги беше споделяла с майка си, ѝ се беше сторил тесен. Като в затвор.

- Ела.

Гречя я стисна за китката и я дръпна към четирите ниски столчета около печката - обичайна мебел за дома на нишковещите. Наложи се Изьолт да потисне нуждата да изтръгне ръка от пръстите на майка си. На допир Гречя беше още по-студена, отколкото в спомените ѝ.

И, разбира се, майка ѝ не забеляза окървавените превръзки на дланта на дъщеря си - или пък ги беше забелязала, но не я интересуваха. Изьолт не можеше да разгадае чувствата ѝ, защото нишковещите не виждаха нито собствените си нишки, нито тези на другите нишковещи. А и Гречя открай време беше далеч по-опитна в прикриването на чувствата си от нея самата.

На мъждивата светлина на лампите обаче Изьолт успя да види поне, че лицето на майка ѝ почти не се беше променило за три години. Може би беше малко поотслабнало, може би около често стиснатите ѝ устни бяха изникнали още няколко бръчици, но това бяха единствените разлики.

Гречя най-сетне пусна китката ѝ, дръпна близкото столче и го сложи пред огнището.

- Седни, докато разсипя боргшата. Днес е с козе месо -надявам се все още да го обичаш. Мърльо! Ела! Мърльо!

Дъхът на Изьолт секна. Мърльо. Старото ѝ куче.

„Туп-туп-туп“, чу се по стълбите към къщата и той се появи - стар, проскубан, подтичващ накриво.

Изьолт се изхлузи от столчето. Коленете ѝ се отпуснаха на чергата и тялото ѝ се загря от щастие. Тя разтвори обятия, старата червена хрътка се затича към нея и... се метна върху ѝ, въртейки опашка и завирайки посивялата си муцуна в косата ѝ.

„Мърльо“, помисли си Изьолт. Страхуваше се да произнесе името му. Опасяваше се, че заекването щеше да се върне при този неочакван прилив на чувства. Противоречиви чувства, в които не искаше да навлиза, които не искаше да тълкува. Ако Сафи беше тук, щеше да разбере как се чувстваше.

Тя почеса дългите му уши. Върховете им бяха посипани с мънички парченца от нещо като магданоз.

- Ти да н-не си ял от боргшата?

Изьолт се върна на столчето, без да престава да го гали по муцуната, като умишлено не обръщаше внимание колко помътнял беше погледът му. И колко сиво имаше по муцуната си.

Разнесе се напевен глас.

- О... Ти наистина си си дошла!

Пръстите на Изьолт замръзнаха на врата на Мърльо. Вътрешността на очите ѝ запулсира и помещението и муцуната на кучето се размазаха. Може би ако се престореше, че не забелязва Алма, момичето просто щеше да се стопи в Пустотата.

Нямаше този късмет. Алма изскочи на прага и се хвърли към нея. Подобно на Гречя и тя беше в традиционните черни одежди на нишковеща, които бяха стегнати в гърдите, но се отпускаха около раменете, талията и краката.

- Луната майка да ме опази, Изьолт! - зяпна Алма и зелените ѝ очи проблеснаха изненадано изпод дългите мигли. - Вече изглеждаш досущ като Гречя!

Изьолт замълча. Гърлото ѝ беше сковано от... от нещо. Може би яд, каза си. Не искаше да изглежда като Гречя -истинска нишковеща, каквато Изьолт никога нямаше да стане. Освен това се ядоса, че Мърльо размаха опашка. И побутна с глава коляното на Алма. Обърна се към Алма и обърна гръб на Изьолт.

- Вече си жена - добави Алма и се тръшна на едно столче.

Изьолт кимна отсечено и измери бързо другата нишковеща с очи. Алма също беше станала жена. При това красива - нищо чудно. Дългата ѝ до брадичката черна като въглен коса беше гъста, лъскава... съвършена. Имаше малка талия, изящен ханш, изобщо цялото ѝ тяло беше женствено и... съвършено.

Алма открай време беше съвършената нишковеща. Съвършената номатска жена. Само че когато очите на Изьолт се спряха на ръцете ѝ, тя забеляза дебели мазоли.

Тя дръпна дланта ѝ към себе си.

- Упражнявала си се с меч.

Алма стрелна Гречя крадешком с очи. Майка ѝ кимна бавно.

- С абордажна сабя - призна момичето. - Упражнявам се в бой с нея от няколко години.

Изьолт пусна китката ѝ. Разбира се, че ще се научи да се дуелира. Разбира се, че ще бъде съвършена и в това. Нямаше да се намери нещо, което Изьолт да прави по-добре -сякаш щом тя решеше да подобри някое свое умение, Луната майка следеше Алма също да го усвои... и да постигне съвършенство в него.

Когато беше станало ясно, че Изьолт така и няма да се научи да прави нишкокамъни или да владее достатъчно добре чувствата си, от резервна нишковеща от преминаващото номатско племе Алма се беше превърнала в истинската обучаваща се нишковеща на селището на миденците. Щом Гречя остарееше твърде много, за да предвожда племето, Алма щеше да поеме нещата.

В номатските кервани работата на нишковещата беше да обединява нишкородовете, да урежда сватби и приятелства и да разплита становете на живота на хората. Някой ден Алма щеше да приложи магията си, за да застане начело на миденците, точно както го правеше Гречя в момента.

- Ръката ти - обади се Алма. - Ранена си!

- Нищо ми няма - излъга Изьолт и мушна ръка в полите си. - Вече не кърви.

- Все пак почисти раната - намеси се Гречя с непроницаем тон.

Изьолт присви нос. Ето я, с две жени, чиито нишки не можеше да види. Преди обаче да поиска миг спокойствие, за да обмисли всичко - връщането си у дома, кръвовещия по петите ѝ, съвършенството на Алма, - някакъв мъж пъхна чернокосата си глава през вратата.

- Добре дошла у дома, Изьолт.

По гръбнака ѝ пробягаха паяци. Алма стегна пръсти около врата на Мърльо... а Гречя пребледня.

- Корлант... - започна тя, но мъжът я прекъсна, като промуши и остатъка от длъгнестото си тяло вътре.

Корлант дет Миденци почти не се беше променил от последния път, когато го беше видяла Изьолт. Косата му може и да беше пооредяла и леко сивееше отстрани, но бръчките над веждите му бяха все така дълбоки - успоредни ивици, породени от склонността винаги да изглежда леко удивен.