И знаеше, че няма как да го избегне, освен ако не решеше да се отклони от пътеката - което не смяташе да прави -или да я убие на място.

Което също нямаше да прави.

Носеше се през размазани в петно зелени гори, жълтеникави скали, утринна светлина и громоляща буря. Едуан достигна до най-тясната точка на пътеката - участък, в който от едната страна имаше високи скали, а от другата - бездна, спускаща се към морето, и отпусна хватката си върху собствената си кръв. Върна силата на сърцето и мускулите си на тялото си, забави ход и спря.

Монахиня Иврен стоеше пред него, неподвижна като статуя. Единственото движение беше горещият вятър в косите и в карауенското ѝ наметало. На ремъка ѝ бяха останали само два ножа. От меча ѝ нямаше и следа.

Старата монахиня не се беше променила за двете години, откакто Едуан беше напуснал Манастира. Може би лицето ѝ беше малко по-изпечено. И уморено - изглеждаше, сякаш не беше спала от дни. Дори седмици. При все това косата ѝ си оставаше все така сребриста.

А изражението - все така нежно и загрижено, каквото го помнеше.

Това го разгневи. Никога не беше имала правото да се тревожи за него... определено нямаше това право и сега.

- Мина твърде много време - подхвърли тя с гърления си глас. - Пораснал си.

Той усети, че стисва зъби. И присвива очи.

- Отстъпи!

- Знаеш, че не мога да го направя, Едуан.

Той извади собствения си меч от ножницата. Едва доловим шепот на фона на грохота на вълните под тях.

- Ще те посека.

- Няма да е лесно.

Иврен изви китка. В дланта ѝ тупна зловещо острие. Тя ловко изнесе крак назад и приклекна в отбранителна позиция.

- Не забравяй кой те е обучил.

- А ти не забравяй за вещерството ми, монахиня Иврен.

Той извади ножа за дуел от хълбока си и присви колене като нея.

Тя се раздвижи - завъртя се и наметалото ѝ се вдигна във въздуха. Целеше да го обърка, само че той не изпускаше ръката ѝ от очи. В крайна сметка самата тя го беше научила, че тайната на всяка битка с ножове е да владееш ръката с ножа.

Иврен се въртеше все по-близо. Той се приведе, за да я посрещне.

Обаче посрещна не острието ѝ, а стъпалата... по-точно, тока на ботуша ѝ, който се заби във врата му. Едва тогава и ножът се заби в гърдите му.

Той залитна назад, не достатъчно ловко. Както би го направил, ако се биеше с някого другиго, а не с нея.

Магията му изригна и той отскочи на десет крачки назад - твърде бързо и твърде далеч, за да успее да го последва. После сведе очи.

Ножът ѝ го беше порязал. Четири плитки разреза, които вещерските му способности щяха да излекуват, независимо дали го искаше, или не. Щеше да пропилее част от силите си за безвредни драскотини.

- Знаеш кои са - викна Иврен и взе да обикаля решително около него. - Дали сме обет, длъжни сме да ги браним.

Едуан я наблюдаваше изпод вежди.

- Значи си чула слуховете? Уверявам те, монахиня Иврен, те не са Каар Ауен. За целта трябва и двете да са ефировещи.

- Това няма значение - тя се усмихна ужасяващо, в смесица от възторг и дива ярост. - Явно сме разтълкували погрешно Записите и не е нужна пустовеща. Видях го, Едуан - момичетата пробудиха нубревненския Кладенец на произхода...

В този миг той нападна, насочил меч, макар че по някаква причина не се хвърли напред с цялата сила, на която беше способен. Не изви посоката си в последния миг, не изстреля бърза поредица от ножове. Просто насочи меча си напред, а тя - както и очакваше - се изви вляво и го парира с лекота.

- Момичетата доплуваха до центъра на извора - рече тя.

- Невъзможно - Едуан се извъртя наляво.

- Видях го със собствените си очи. Видях как магията се възпламени, а земята затрепери.

Тя замахна към него с ножовете си, след което заби пръста на крака си в коляното му със светкавичен ритник.

На пръста имаше острие.

В крака на Едуан изригна болка... следвана от кръв. Той потисна рева си и се завъртя встрани, преди да попадне под атаката на нови остриета.

Опитваше се да го измори. Дребни рани, с които да го забави.

Обаче вече се беше задъхала - нещо, което беше изключено две години по-рано. Беше уморена и беше изключено да издържи повече от него. Дори с бързите си, безмилостни атаки. Дори той да я щадеше.

- Видяла си единствено онова, което си искала да видиш - рече той и отскочи назад. - Кладенецът никога не би ги допуснал до средата.

- Но го направи.

Иврен се спря, вдигнала ръце и остриета в готовност, заковала върху него поглед, пълен с плам.

- Момичетата докоснаха извора на Кладенеца и той се пробуди. А после водите излекуваха Изьолт.

Изьолт. Номатското момиче без кръвомирис.

Не можеше тя да е едната от Каар Ауен. Той отказваше да го повярва. Беше твърде обикновена. Твърде мрачна.

Колкото до веровещицата, ако тя действително беше другата половина от Каар Ауен, то да я предостави на баща си означаваше да наруши карауенския си обет. Самата мисъл за това изпълни жилите му с ярост. Нямаше да загуби всичко ценно в живота си, защото монахиня Иврен беше лековерна, отчаяна стара глупачка.

Затова той запрати един от ножовете си към нея със светкавично движение.

Иврен го отби във въздуха и използва засилката, за да хвърли един от собствените си ножове.

Едуан се метна наляво. Улови ножа и го хвърли обратно.

Тя обаче вече танцуваше нагоре по козирката, превръщайки терена в свое предимство. Лесно изпълзя нагоре по камъните и извади камичката от ножницата... последното ѝ оръжие. После се хвърли към Едуан.

Той се метна напред и се изтъркаля под нея. После се изправи, замахна с меча...

...и острието се удари в камичката и се спря в париращия зъб. Ръката ѝ потрепери. Беше изключено малкото ѝ острие да устои на меча; или пък силата ѝ да възпре тази на Едуан.

- Не забравяй... кой си - простена тя.

Стоманата на меча му се плъзгаше... все по-близо до нея. Всеки момент лакътят ѝ щеше да поддаде. И острието му щеше да разпори гърлото ѝ.

- Каар Ауен са дошли, за да ни спасят, Едуан. Не забравяй дълга си към тях.

Камичката се изметна.

Острието на Едуан се стрелна надолу. Достигна гърлото ѝ...

...обаче той го спря. Задържа го в последната частица от секундата. По стоманата покапа кръв. Иврен пое въздух, ококорила очи.

- Приключихме - заяви Едуан и отдръпна меч.

Пръсна кръв. Тя покапа по лицето на Иврен и по униформата на Едуан.

Лицето ѝ посърна рязко. Пред очите му тя се превърна в уморена, стара баба.

Гледката го свари неподготвен, затова без да промълви нищо повече, той прибра меча си в ножницата и се спусна надолу по пътеката.

Обаче щом стигна завоя към гората - под грохота на гръмотевиците, които долитаха от далеч по-близо от очакваното, - в гърба му издрънча стомана. Тя застърга в ребрата му и прониза десния му бял дроб.

Усещането беше познато. Карауенски нож за хвърляне. Същият, който самият той беше запратил по нея преди малко.

Заболя го. Освен това кръвта, която заклокочи в гърлото му, затрудни дишането му. Мисълта, че Иврен беше безскрупулна, както винаги, обаче го накара да се усмихне. Поне това не се беше променило.

Това като нищо щеше да излезе най-глупавият план, който Изьолт беше измисляла някога, така че - в името на Луната майка, - дано Мерик и договорът му да си заслужаваха.

„Осемдесет крачки“, помисли си тя, докато гледаше приближаващите я с пълна скорост по главната крайбрежна улица в Дейна седемнайсет моряци. Други дванайсет трополяха по първия кей, на който вече стоеше закотвеният им кораб.

Защото - разбира се - марсточаните бяха достигнали града в същия момент като тях самите. И сега войниците - някои от които несъмнено бяха огневещи... или нещо по-лошо - се носеха към нея с ужасяваща пъргавина.