Изьолт за миг присви очи. След което ги ококори.

- Никого. Все още.

Сафи стисна юздите по-здраво и премести едната си ръка на дръжката на меча. „Само да стигнем до кея.“ Това беше всичко, което се искаше от нея.

- Знак! - кресна Изьолт.

Сафи се взря пред себе си. Някога красиво отпечатаният знак в момента висеше накриво на железен стълб. Беше четвъртият по ред, който виждаха.

Една левга. От града ги деляха няколко минути. Въпреки насълзените си от вятъра и прахоляка очи, въпреки че сърцето ѝ заплашваше да изскочи през гърлото от страх, въпреки че двете с Изьолт можеше да бъдат посечени от кръвовещия всеки момент, Сафи се усмихна.

Нишкосестра ѝ беше до нея. Единствено това имаше значение... - единствено това бе имало значение някога.

Конят ѝ взе поредния завой. Призрачната гора отстъпи и разкри града пред тях. Лейна беше обгърнала брега във формата на полумесец. Долепените една до друга къщи вероятно навремето бяха изглеждали шарени и свежи, но сега бяха в руини, с пропаднали покриви. Само три от кейовете все още се крепяха - от другите бяха останали самотни, щръкнали над вълните колове.

Сафи пришпори кобилата още по-яростно. Щеше да осигури трижди проклетото споразумение за Мерик.

- Това Мерик ли е?

Въпросът на Изьолт разпръсна мислите ѝ.

Тя огледа морето и в ума ѝ се надигна надежда... докато не съзря нубревненския боен кораб, който навлизаше в сърповидния залив на града. Движеше се с главоломна скорост, платната грееха на оранжевите слънчеви лъчи, а по палубата бродеха облечени в зелено моряци.

Надеждите ѝ се пръснаха на парченца. Тя извика на Изьолт да спре и дръпна юздите на собственото си животно.

Петнистият кон на нишкосестра ѝ спря на място в облак прах. Двете поведоха конете покрай скалата, присвили очи срещу слънцето. Животните пръхтяха от умора, но все още виреха уши.

- Това не е ли корабът, който оставихме на марсточаните? - рече Сафи накрая. - Корабът на принцеса Вивия.

- Униформите определено приличат на техните. Тоест ще си имаме работа с огневещи.

Сафи изруга и прокара гореща ръка по лицето си. Прахолякът застърга по кожата ѝ... Всичко стържеше - гърлото, очите, умът... А прахолякът не спираше да се наслоява.

- Войниците не са ли твърде много за един-единствен кораб? Съмнявам се да е заради мен.

От юг долетя гръм - краткотраен, но оглушителен. Сафи извърна глава... и от езика ѝ се отрони водопад ругатни.

Буреносните облаци наближаваха стремително, а на изхода на залива имаше още кораби. Марстошки бойни галери, строени в редица, сякаш за да предпазват Стоостровието.

Или да препречат пътя на „Жана“.

- Мерик няма да може да влезе.

Тя пришпори кобилата в лек тръс. Пътеката зави навътре в сушата; може би гората от изсъхнали борове щеше да ги защити донякъде от ускоряващия се вятър и от очите на марстошките моряци.

- Това е най-малката ни грижа - рече Изьолт и ускори хода на коня си. - Първият кораб почти е стигнал до кейовете на Лейна. Очевидно е засада...

Гласът ѝ замлъкна, защото нов порив на вятъра връхлетя отгоре ѝ... и върху Сафи.

И двете прикриха лица и заслониха очи и уста. Вятърът се заигра с дрехите и косите им, задрънча по сбруята на конете и затрака със сухите като кокали клони над главите им. Единственото светлината на сигналния камък не се подчини на волята му. Сафи си даде сметка, че вероятно не беше лошо да го прибере. Нямаше нужда да привличат вниманието на марсточаните.

Докато отвързваше камъка от дисагите си, Изьолт се провикна:

- На кой кей трябва да стигнеш?

Добър въпрос. Сафи нямаше никаква представа кой от проклетите кейове беше номер седем. Не можеше да се ориентира сред толкова много оголели колове.

- Налага се да опитаме и трите.

Тя потупа кобилата, чиято козина все още тъмнееше от потта, но явно животното се беше поуспокоило ходом. После я въведе сред боровете.

- Някакви идеи за план?

- Всъщност - отвърна Изьолт бавно - май да. Спомняш ли си онзи път край Веняса? Когато си разменихме дрехите?

- Да не говориш за случая до кръчмата, когато онези мръсни номатсомразци едва не ни убиха?

- Точно за него!

Изьолт докара коня си по-близо - явно предпочиташе да не се налага да реве с пълно гърло целия си план. Косата се мяташе и виеше около лицето ѝ.

- Дадохме им онова, което очакваха да видят, нали помниш? Изведнъж обаче номатското момиче, което бяха сгащили, се оказа ти.

- Доста изкусен номер - усмихна се Сафи нервно и махна собствената си коса от очите си.

- Какво пречи да го направим отново? - попита Изьолт. - Все пак може да опитаме да достигнем Дейна преди кораба, но ако не успеем...

- Така изглежда.

- ...тогава ще зарежем конете, ще скрием сигналния камък и ще се разделим. Аз ще бъда примамката и ще ги привлека към града. Това ще ти позволи да стигнеш до кейовете. Обиколи ги и трите и се върни при сигналния камък. Запали го и аз ще те открия.

- Абсолютно изключено - отсече я Сафи ядосано. - Това е най-тъпата идея, която ти е хрумвала някога. Защо ще се излагаш на опасност...

- Точно в това е номерът - прекъсна я Изьолт. - В Спогодбата пише, че не могат да убиват никого на чужда почва, нали?

- Пише още, че не могат да слизат на сушата тук, но тях това очевидно не ги интересува.

- Всъщност Спогодбата гласи, че тук не могат да пристават чуждоземни съдове - възпротиви се Изьолт. - Техният съд не е чуждоземен.

- Именно за това говоря, Из! Изопачили са тази клауза, защо да не го сторят и с другите? Дори не сме сигурни дали изобщо се стремят да не нарушават Спогодбата.

Това накара Изьолт да се замисли - слава на боговете, - но Сафи тъкмо вдигна юзди, за да подкара отново, когато нишкосестра ѝ вдигна ръка.

- Нишкокамъните... - рече равно. - Ако се озова в беда, ще разбереш по нишкокамъка си. Ако светне, значи трябва да ми дойдеш на помощ.

- Не...

- Да - в ъгълчето на устата на Изьолт заигра усмивка, тя извади нишкокамъка си и го стисна здраво. - Ясно ти е, че планът може и да сработи, а и е единствената смислена стратегия, която мога да измисля. Просто трябва да се благодарим, че Дейна е опустял град. Никой няма да пострада.

- Освен нас, искаш да кажеш.

- Престани да спориш и започвай да се събличаш.

Тя скочи от седлото и омота юздите си около един нисък клон. После взе да разкопчава ризата си.

- Задава се буря, Саф, а ти си в окото ѝ. Мога да бъда дясната ръка, ако ти пожелаеш да си лявата.

„Лявата ръка вярва на дясната - непрекъснато повтаряше Матю. - Лявата ръка никога не се обръща назад, преди портмонето да бъде задигнато.“

Изьолт винаги беше играла ролята на лявата ръка - винаги беше разчитала на Сафи, за да отвлича вниманието докрай. Е, сега беше ред на Сафи да стори същото.

В гората нахлу мощен вятър. Той връхлетя върху Сафи, около нея... а после се събра зад нея. Тя се обърна с насълзени очи. Над дърветата се виеха черни като катран буреносни облаци.

- Това не ми харесва - рече тя; вече наистина се налагаше да крещи. - Всъщност направо го ненавиждам - и бурята, и плана. Защо трябва все да сме „ние“? Не може ли да бъда само аз?

- Защото „само аз“ не сме ние - викна Изьолт в отговор. - Винаги ще те следвам, Сафи, както и ти винаги ще следваш мен. Нишкосестри до края.

При тези думи в дробовете на Сафи се надигна свирепа, пареща нужда. Искаше да сподели с Изьолт всичките си чувства - благодарността, обичта, ужаса, вярата... но не го направи. Вместо това се усмихна мрачно.

- Нишкосестри до края.

После послуша съвета на Изьолт: скочи от кобилата и започна да съблича дрехите си.

Едуан надуши старата си наставница от повече от километър. Никога не би сбъркал мириса ѝ - прясна изворна вода и солени скали. Познаваше го, както познаваше собствения си пулс.