Разбира се, в мига, щом не особено тихото възклицание се отдели от устните ѝ, стената се придвижи напред със стържене и въздухът се раздвижи.

А тя се изтърколи в свят на мъртви дървета и посивяла земя. Мерик също залитна, но в идиотски опит да се задържи се хвана за движещата се каменна врата, която просто го преметна и той падна по гръб.

Тя се стовари отгоре му и блъсна гърди в неговите. И двамата изпуфтяха, а Мерик простена от болка.

- Какво? - тросна се тя и се опита да се отблъсне от него.

Ръката ѝ се беше заклещила под тялото му и при всяко дръпване нейното се долепяше до него.

В жилите ѝ пламна огън. На предишния ден се беше озовала близо до него по време на свадата им, но сега се чувстваше... другояче. Усещаше всяка част на тялото му. Извивката на хълбоците му, мускулите по гърба му... мускули, в които пръстите ѝ сякаш настояваха да се вкопчат. Случайно. Напълно случайно.

Тя си даваше ясна сметка и за факта, че Иврен се смееше, а Изьолт беше зяпнала - което далеч не подобаваше на една нишковеща. Преди обаче да им нареди да ѝ помогнат, Мерик извъртя глава и стегна стомах под нейния.

- Слизай от мен!

Ръмжащият му глас избумтя в гръдния ѝ кош, но тя не намери време да изджавка нещо в отговор, тъй като смехът на Иврен утихна... а на поляната проскърца дърво.

Иззад избелелите борове изникнаха върховете на двайсет стрели, а Изьолт пророни:

- Ох, Сафи. Нали ти каза да мълчиш.

Мерик очакваше войниците с лъковете - наистина ги очакваше. Онова, което не беше очаквал, обаче беше, че на предводителя им, майстор-ловец Йорис, ще му бъде нужно толкова време да ги отзове.

Или че докато това стане, Сафия фон Хастрел ще лежи отгоре му.

Изьолт и Иврен - леля му с ниско нахлупена качулка - бяха облегнали гърбове в стените на пещерата, вдигнали ръце. Мерик се стараеше всячески да не дава вид, че е приклещен под Сафия. Че краката му са вплетени в нейните, че щом се повдигнеха, гърдите му опираха в доста по-меките нейни, че нещо друго, а не ноктите ѝ, го дращеха по гърба и че нейните буреносно сини очи са на няколко пръста от неговите.

Именно очите ѝ бяха главният виновник - причината гневът му винаги да изскача на повърхността. Той обаче не възнамеряваше да отприщи магията си, независимо че му се искаше да го направи до болка. Независимо че му се искаше да я обърне и...

Ноден да му е на помощ.

В гърлото му заклокочи стон и той се примоли земята да се отвори и да го погълне.

Сафия взе смущението му за смях.

- Това смешно ли ти се струва? Защото на мен хич не ми е смешно, принце.

- Нито пък на мен - отговори той. - И ти казах да пазиш тишина.

- Не, каза ми да бутна. Което и направих... само че ти падна. Къде остана безценното ти вещерство ?

- Явно съм го забравил на борда на „Жана“ - той стегна корем и вдигна лице до нейното. - Заедно с поносимостта ми към непрекъснатото ти опяване.

Ако останеше гневен, нямаше да му се налага да мисли за формата на устните ѝ. И как щеше да се почувства при допира им до неговите.

Тя присви очи.

- Ако мислиш, че това е опяване, те чака голяма изненада...

- Ваше Височество? - прогърмя нечий глас. - Нима очите ми съзират кралския потомък на Нубревна, сгушен под дамата? Свалете оръжията, момчета.

Стрелите сред дърветата се отпуснаха като една. Мерик мигновено отблъсна Сафия от себе си и се надигна на крака.

Щом тя също стана, Изьолт и Иврен се приближиха, заели отбранителна поза, докато „момчетата“ на Йорис се процедиха между дърветата начело с предводителя си.

Йорис беше слаб мъж с три пръста на лявата ръка - говореше се, че останалите били отхапани от морска лисица.

- ‘Матска измет - цъкна той по посока на Изьолт и се изплю в краката ѝ. - Връщай се в Пустотата.

Изьолт едва успя да сграбчи Сафия, преди тя да му се нахвърли.

- Ще ти дам аз една Пустота - заръмжа тя, - проклет, адски...

Шестима от войниците на Йорис насочиха лъковете си към нея, а между мъртвите борове се показаха още стрели.

Мерик вдигна ръце.

- Успокой ги, Йорис.

Беше се надявал на по-радушна среща с един от идолите от детството си.

- Стрелите няма да отърват кожите ви - зафуча Сафия. - Ще ги нарежа с нож...

- Стига - сряза я Изьолт.

Мерик не я беше чувал толкова ядосана.

- Нишките му са безвредни.

Това накара Сафия да си затвори устата, макар че тя все пак се изпречи пред Изьолт.

- Свалете лъковете - заповяда Мерик по-високо. И по-ядно. - Аз съм Принцът на Нубревна, Йорис... не някой бандит.

- А това кой е?

Йорис кимна към Иврен, която все още държеше качулката си ниско нахлупена, готова за бой.

Той даде знак и един от войниците протегна лък и бутна качулката ѝ.

- Здравей, майстор-ловецо - рече тя провлечено.

- Ти... - изръмжа Йорис и изблъска Мерик от пътя си. -Изменницата на Нихар. Не си добре дошла тук.

Мечът ѝ изсвистя от ножницата в същия миг, в който Мерик извади сабята си - и я опря в гърба на стария воин.

- Ако нагрубиш още някого от дружината ми, майстор Йорис, ще те намушкам.

Той бутна острието напред, докато ризата на Йорис не се опъна. Това беше прекалено, а Йорис беше наясно колко бързо кипва гневът на Нихар.

- Иврен е визер на Нубревна и сестра на краля, така че ще се отнасяш към нея с нужното уважение.

- Тя се отказа от титлата си, щом прие карау...

Ботушът на Мерик се заби в коляното на Йорис. Мъжът се свлече на земята, а всички наоколо опънаха лъковете.

Йорис обаче избухна в смях - звук, който напомняше трошене на камъни. Той вдигна глава.

- Ето това е принцът, когото помня. Просто трябваше да проверя дали не си омагьосан от ‘матчето - това е. Това е всичко.

Той продължи да се смее, след което с лекота се изправи.

Лъковете и стрелите се отпуснаха едновременно, а Йорис се поклони елегантно.

- Позволете на скромния ви слуга да ви придружи до новия ви дом.

- Нов? - повдигна вежди Мерик и прибра сабята в ножницата.

На лицето на Йорис се изписа хитра усмивка.

- Ноден е благосклонен към нас тази година, Височество, а само глупак не би приел даровете Му.

Утринното слънце приличаше над Мерик, а сянката му се виеше зад него и пълзеше по избелелите от лъчите борови дънери и по прашната, жълтеникава земя. Сафия се държеше на десет крачки по-назад, близо до Изьолт, а Иврен вървеше последна.

Той с облекчение установи, че стига да не чуваше и виждаше домната, почти не я забелязваше.

И стига тя да не лежеше отгоре му.

Все пак хвърляше по някой поглед на всеки няколко минути, за да се увери, че жените не изостават. Изьолт не се оплакваше и не ги бавеше, но все още не беше напълно оздравяла. Лицето ѝ беше непроницаемо като сняг, но въпреки това си личеше, че е стиснала челюсти.

Да, обаче когато беше изненадала Мерик с чудатите си въпроси на борда на „Жана“, видът ѝ беше доста свиреп, като сега. С една дума, човек трудно можеше да разбере какво точно чувстваше тя... и дали изобщо чувстваше нещо.

За щастие на Изьолт и Иврен, предубедените пазачи на Йорис се бяха стопили в тихата гора още в първия километър на прехода им. За щастие на Мерик пък въпросните войници бяха пръснати на хиляди хектари из призрачната гора.

Ако Сафия решеше да избяга, хората на Йорис щяха да я спипат за няколко минути.

Той обаче се съмняваше, че тя би избягала. Не и докато Изьолт все още не беше оздравяла.

Групата продължи напред, а притихналият пейзаж си оставаше все същият. Безкрайно гробище от напукани дървета и избелели дънери, трупове на птици и земя, суха като кокал. Когато идваше тук, Мерик говореше тихо и държеше главата си сведена.

Йорис нямаше подобни скрупули. Той гръмогласно засипваше Мерик с новости около мъжете и жените, с които беше отраснал принцът. Мъже и жени, които едно време бяха живели и работили в имението на Нихар. Изглежда, всички вече се бяха преселили в този нов дом заедно с Йорис и войниците му.