Мерик не отговори - макар че изглеждаше изключително разгневен, когато я заобиколи и се насочи към стъпалата.

Синьозелената жилка на разбирането в нишките му обаче даде на Изьолт да разбере, че не само я беше чул, а и че беше приел предупреждението ѝ.

Което беше добре, защото го беше отправила съвсем искрено.

Сафи беше приклекнала ниско в лодката. Водата плискаше край бордовете, а Райбър въртеше веслата, за да ги откара с Изьолт, Иврен и Мерик до брега.

Когато тя я отведе под палубата, Сафи ѝ се извини, че ѝ беше докарала неприятности. Райбър просто повдигна рамене.

- Адмиралът много ръмжи, но не хапе. Освен това не го е яд на мен.

Това беше пълната истина. Мерик почти не беше поглеждал Сафи, откакто бяха влезли в залива, а щом тя се опиташе да го попита нещо - „Пеша ли ще пътуваме? Имаме ли провизии?“ - просто се обръщаше на другата страна.

Което - разбира се - я караше единствено да настоява за отговор още по-упорито. Предпочиташе да ѝ изръмжи и дори да почувства ухапването му, отколкото да го гледа как се преструва, че тя не съществува.

След минути лодката достигна до брега, Райбър скочи в дълбоките до колене вълни и я издърпа на брега. Мерик и Иврен скочиха пъргаво на сушата. Сафи и Изьолт обаче не бяха толкова грациозни.

- Матю и Хабим не успяха да ни научат на това – рече Изьолт и се опря на ръцете на Райбър и Сафи, за да скочи. - Трябва да ги известим, че слизането от лодки е ценно житейско умение.

- Не чак толкова ценно - обади се Райбър. - Просто слизаш и се качваш.

Сафи се прокашля.

- Изьолт се опитва да се пошегува.

- О... - захихика се Райбър. - Извинявай. Досега съм срещала само една нишковеща, при това много стара. Вероятно в момента виждаш нишките ми ?

- Аха - отвърна Изьолт. - Позеленели са от любопитство.

На лицето на Райбър се изписа доволна усмивка.

- А... можеш ли да видиш и сърдечната ми нишка?

Изьолт сбърчи нос и стрелна Сафи притеснено с очи, преди да отговори:

- Аха, виждам я. Той е на кораба.

Райбър се ухили още по-широко - макар че очите ѝ грееха с отнесена празнота.

- Райбър - кресна Мерик.

Момичето се стресна, след което закрачи изпълнително към своя адмирал.

Сафи се наведе към Изьолт.

- Защо ме погледна, когато Райбър попита за сърценишката си?

- Защото в нея има синьо - отвърна тя равно. - Тоест любовта ѝ е свързана с тъга.

- О... - прошепна Сафи.

Гърлото я стегна при мисълта, че някаква тъга свързваше Райбър и Кълен.

Изьолт заскача по пясъка и се присъедини към Иврен, която разглеждаше един мъртъв буревестник на няколко крачки от тях. Сафи изчака Мерик.

- Като втори помощник-капитан - рече той на Райбър, чиито плитки подскачаха на вятъра, - Хермин командва кораба до оздравяването на Кълен. И запомни едно: не яжте рибата и не пийте водата. Това тук не е като река Тимец - нашите водовещи не са били тук. Ще умрете, преди още да сте преглътнали. Също така, погрижи се Хермин да не напъва вещерските си умения прекалено. Щом Ловац не отговаря, няма какво да направим.

Райбър отдаде чест с юмрук пред гърдите, а Мерик отправи поглед към кораба. Няколко дълги мига вълните галеха стъпалата на Сафи - в ботушите на Райбър, - но тя не се отдръпна. Просто изчака принцът да приключи тихото си сбогуване.

След като го направи - както си пролича по внезапно изправения му гръб и подръпването на яката, - той се завъртя и я подмина.

- Безопасни пристани! - викна Райбър след тях.

- Безопасни пристани - отвърна Сафи, подтичвайки след Мерик.

Изьолт се изравни с нея. Иврен ги следваше, без да изостава, с далеч повече грация от тях двете. Плажовете около Веняса бяха пясъчни и ситните камъчета не понасяха кой знае колко добре на глезените на Сафи. Освен това тя бързо се увери, че прескачането на мъртви птици не беше толкова лесно.

Когато обаче се обърна към Изьолт, за да се оплаче, установи, че нишкосестра ѝ вече се е задъхала.

- Добре ли си? Да забавим ли крачка?

Изьолт настоя, че е добре. След което извиси глас:

- Къде отиваме, Ваше Височество? Защото ми се струва, че вървим към стена.

Действително сякаш се бяха насочили към два високи скални бряга, които се събираха в ниска козирка, обсипана със сталактити.

След като стана ясно, че Мерик няма намерение да говори - Сафи беше впечатлена, че Изьолт изобщо беше решила да опита, Иврен отговори вместо него:

- Там има скрита пещера. Трябваше да остане в тайна, както и целият залив.

- Никой няма да ни види - изсумтя Мерик.

Той се насочи към десния ръб на козирката и се шмугна под един сталактит.

Сафи го последва. През процепите в скалния таван се процеждаха тънки утринни лъчи. Пътеката пред нея - очевидно изсечена от хора - беше толкова тясна, че ѝ се наложи да обърне тяло настрани.

След няколко стъпки Мерик се изправи. Сафи рискува и последва примера му. Главата ѝ не се удари в острите скали - макар че се намокри.

- Водата отровна ли е? - попита тя и пипна косата си.

- Не на допир - отвърна Иврен. Гласът ѝ беше приглушен от тялото на Изьолт пред нея. - Повечето сладка вода в района е опасна за пиене, но част от нея си остава чиста независимо от всичко.

Мерик простена отегчено.

- На никого не му се слуша за Кладенците на произхода.

- На мен ми се слуша - сопна се Сафи.

- И на мен - добави Изьолт през шумни, задъхани глътки въздух. - Чела съм толкова много за тях. Вярно ли е, че Водният кладенец може да те излекува?

- Навремето можеше. Всички Кладенци можеха да лекуват, когато все още бяха живи... Мерик - тросна се Иврен, - по-бавно. Не всички познават пътеката, а и не всички са в идеално здраве.

Мерик забави, макар че не много. Затова Сафи скъси собствените си крачки. Щом той осъзнаеше, че всички изостават, щеше да му се наложи също да почака.

Не след дълго бедрата ѝ горяха, а глезените ѝ омекнаха - пътеката беше започнала да се изкачва.

- И в земите на моя род имаше един Кладенец на произхода - поде тя, след като се увери, че наклонът не представлява трудност за Изьолт. - Само че беше пресъхнал.

- Да - отвърна Иврен. - Така е - остават само два непокътнати Кладенеца. От петте само Кладенецът на ефира в Карауенския манастир и Кладенецът на огъня в Азмир все още са живи. Изворите им бликат, дърветата цъфтят целогодишно, а водите им са целебни. Макар че разправят...

- Започват стъпалата - лавна Мерик.

- ...че ако Каар Ауен се завърнат, останалите Кладенци ще възвърнат силата си и изворите им отново ще бликнат.

Сафи присви очи към гладките стъпала, по които бе заскачал Мерик, и се опита да си спомни историите от детството си.

- Колко Каар Ауен е имало преди смъртта на последните двама?

- По наши изчисления поне деветдесет - рече Иврен, - но пазим Паметни записи за четирийсет двойки.

- Записите - намеси се Мерик снизходително - не значат, че са съществували.

- Паметните записи - възпротиви му се Иврен - означават точно това. Една Сестравзоровеща прехвърли записите право от труповете на Каар Ауен.

- Само че Паметните записи биха могли да са фалшификат, лельо Иврен. Хайде, ако си приключила с басните, време е да пазим тишина.

- Та тук няма изход - рече Сафи.

На трийсет стъпки пред тях, осветена от слаб слънчев лъч, се виждаше единствено гладка стена.

- Чудна работа, принце.

Той не отвърна на предизвикателството ѝ, затова тя продължи на пръсти след него, докато и двамата не достигнаха до стената... а той най-сетне не ѝ проговори. Слънцето разкриваше бегло чертите на лицето му.

- Трябва да бутнем заедно - прошепна той, облегна рамо о стената и долепи длан до нея.

Сафи зае същата поза с другото си рамо.

- Едно... - зашепна той. - Две... Три.

Сафи натисна. Мерик също. После по-силно. После още по-силно. Сафи изсъска:

- Нищо не става!