Тя преглътна и пропъди спомените. Днешният ден се развиваше достатъчно зле; нямаше нужда да разбутва и неволите от миналото. Освен това двете със Сафи почти бяха стигнали до стражарите и най-старият урок на Хабим

долиташе с шепот в дълбините на ума ѝ.

„Преценявай противника си - повтаряше той непрекъснато. - Оглеждай терена. Винаги, когато можеш, избирай бойното поле.“

- В редица по един! - крещяха стражарите. - Всички оръжия да са извадени на показ!

Тя затвори книгата с тупване, при което я лъхна дъх на плесен. „Десет стражари - преброи, - застанали на пътя пред талигите, с които са препречили пътя на хората. Арбалети. Абордажни саби.“

Ако невинният разпит се объркаше, беше изключено момичетата да успеят да си проправят път с бой.

- Добре - пророни Сафи. - Наш ред е. Не си показвай лицето.

Изьолт се подчини на думите ѝ и притихна на позицията си отзад. Сафи на свой ред закрачи надменно към първия от киселите стражари.

- Какво значи това? - думите ѝ екнаха ясно и отчетливо над несекващото жужене на тълпата. - Сега ще закъснеем за срещата си с гилдмайстора на пшеницата. Имате ли представа какъв нрав има!

На физиономията на стражаря се изписа отегчена досада, но нишките му просветнаха с искрен интерес.

- Имената?

- Сафия. А това е моята компаньонка Изьолт.

Изражението на стражаря не се промени, но нишките му пламнаха още по-заинтригувано. Той извърна тяло и махна на втори стражар да се приближи; Изьолт прехапа език, точно преди да се изпусне и да предупреди Сафи.

- Настоявам да разбера защо е това забавяне! - кресна Сафи на новия стражар, същински великан.

- Търсим две момичета - прогърмя гласът му. - Издирват ги за обир на пътя. Предполагам не носите оръжия?

- Приличам ли ви на момиче, което би носило оръжие?

- Значи нямате нищо против да ви претърсим.

Сафи заслужаваше похвала: страхът в нишките ѝ изобщо не пролича по лицето ѝ - тя само вирна брадичка още по-високо.

- Категорично съм против и само да посмеете да ме докоснете, ще се погрижа моментално да ви уволнят. Всичките! - тя вдигна книгата пред себе си и първият стражар се присви. - По това време утре ще сте на улицата и ще се разкайвате, че сте се заяждали с чирак на гилдмайсторите...

Тя не успя да довърши заплахата си, защото в този миг една чайка изкряска над главата ѝ и... на рамото ѝ плисна бяло ако.

Нишките ѝ се обагриха в тюркоазеносиня изненада.

- Не... - прошепна тя и ококори очи. - Не.

Стражарите също се ококориха, а нишките им засияха в ярко розово.

Те избухнаха в смях. После взеха да я сочат и се наложи дори Изьолт да закрие уста с ръкавицата си.

„Не се смей, не се смей...“

Тя избухна в смях, а нишките на Сафи пламнаха в гневно червено.

- Защо? - изписка тя срещу Изьолт, а после и към стражарите: - Защо винаги се случва на мен? Чайките могат да нацвъкат хиляди рамене, но винаги избират мен!

Стражарите вече се бяха превили на две, вторият едва успя да вдигне ръка.

- Минавайте. Хайде... минавайте.

Очите му се бяха насълзили, което само накара Сафи да изръмжи, докато минаваше наперено покрай него:

- Защо не си намерите някаква смислена работа? Вместо да се подигравате на момичета в беда, може да гоните престъпници или нещо такова!

С тези думи тя премина през блокадата и се устреми към най-близкия тумбест търговски кораб. Изьолт я следваше по петите и през целия път не спря да се хихика.

Мерик Нихар сви пръсти около дръжката на ножа за масло. По косматата брадичка на карторската домна от другата страна на широката дъбова маса се стичаше пилешка лой.

Домната сякаш усети погледа му, вдигна бежовата салфетка и попи сбръчканите си устни и надиплената брадичка.

Мерик я ненавиждаше - както ненавиждаше и всички останали дипломати тук. Вярно, от години се учеше да овладее нрава, с който беше прочуто семейството му, но в момента му трябваше само още едно зрънце. Само едно зрънце сол и океанът щеше да прелее.

Дългата трапезария ехтеше от гласовете, които говореха на поне десет различни езика. Континенталната среща за Спогодбата започваше утре; целта беше да се обсъдят Великата война и приключването на Двайсетгодишната спогодба. За срещата във Веняса бяха пристигнали стотици дипломати от цяла Вещерия.

Макар да беше най-малката от трите империи, Далмотия беше най-могъща в търговията. Лобното ѝ местоположение между Империята на Марсток на изток и Карторската империя на запад я превръщаше в идеалното място за международните преговори.

Мерик беше тук като представител на своята родина, Нубревна. Всъщност беше пристигнал три седмици по-рано с надеждата да започне нова търговия - или поне да възстанови старите отношения с Гилдиите. Уви, само беше загубил времето си.

Очите му се преместиха от старата благородничка към огромното стъкло зад нея. От другата му страна сияеха градините на двореца на Дожа; те заливаха помещението със зелена светлина и с ухание на висящ жасмин. Като избрания ръководител на Далмотския съвет Дожът нямаше семейство - както всички останали гилдмайстори в Далмотия (смяташе се, че семейството ще наруши предаността им към Гилдиите), така че надали имаше нужда от градина, която можеше да побере дванайсет от корабите на Мерик.

- Възхищавате се на стъклената стена? - подхвърли рижокосият водач на Гилдията на коприната, седнал вдясно от Мерик. - Изключително изпълнение на нашите землевещи. Цялата е от едно стъкло, забелязахте ли?

- Добро изпълнение, наистина - кимна Мерик, въпреки че тонът му загатваше обратното. - Макар че се чудя, гилдмайстор Аликс, не можете ли да намерите някакво по-полезно занимание за своите землевещи.

Гилдмайсторът се прокашля леко.

- Уменията на всяка от вещиците ни се отличават помежду си. Има ли смисъл да настояваме една землевеща, която е добра с почвата, да работи единствено в някоя ферма?

- Да, но има разлика между почвовеща, която може да работи само с почва, и землевеща, която предпочита да работи само с почва. Или само да топи пясък в стъкло - Мерик се отпусна в стола си. - Да вземем вас, гилдмайстор Аликс. Ако не се лъжа, вие сте землевещ? Магията ви вероятно влияе на животните, но съм убеден, че не е насочена единствено към копринените буби.

- О, аз изобщо не съм землевещ.

Аликс изви ръка леко и показа вещерския си знак: кръг за „ефир“ и наклонена черта, която означаваше, че се занимава с изкуство.

- По професия съм шивач. Магията ми се състои в това да накарам духа на човек да оживее в дрехите му.

- Разбира се - отвърна Мерик вяло.

Гилдмайсторът на коприната просто беше доказал твърдението му - макар че явно не си даваше сметка за това. Защо пропиляваше магическите си способности с изкуство и мода? Или за един конкретен вид тъкан? Шивачът на Мерик беше свършил отлична работа с ленения костюм, който той носеше в момента - при това без да му е нужна магия.

Под дългия, сребристосив редингот носеше кремава риза и въпреки че броят на копчетата на двете одеяния вероятно беше извън закона, костюмът му допадаше. Прилепналите черни бричове бяха прибрани в скърцащи нови ботуши, а широкият колан на кръста му не беше просто за украса. Щом се върнеше на кораба си, Мерик щеше да върне абордажната си сабя и пистолетите на мястото им на него.

Гилдмайстор Аликс ясно долови негодуванието на Мерик и насочи вниманието си към благородничката от другата си страна.

- Какво е мнението ви за наближаващата сватба на император Хенрик, милейди?

Мерик вдигна вежди още по-високо. Всички на официалния обяд явно се интересуваха единствено от клюките и лекомислените постъпки. В бившата република Аритва - дивите, размирни земи на север - се беше появил човек, който беше обединил обирджийските клики и се беше провъзгласил за „крал“, но това вълнуваше ли имперските дипломати тук?