- Отваряйте! Кафенето има само един вход и изход!

- Грешка - отбеляза Сафи.

- Готови сме да прибегнем до сила!

- Ние също.

Изьолт кимна на нишкосестра си и тя се стрелна към леглото. Помъкнаха койката към вратата. Дървените крака застъргаха по пода, после двете го килнаха на една страна, за да направят барикада... знаеха, че ще свърши работа - това далеч не беше първият път, в който им се налагаше да се измъкват по спешност.

Макар че досега от другата страна на вратата винаги бяха крещели Хабим и Матю. А не въоръжени стражари.

Няколко минути по-късно Сафи и Изьолт стояха на прозореца и задъхани слушаха как входната врата се разбива с трясък. Цялото кафене се затресе и се чу пръскането на стъкло.

Сафи потръпна и се покатери на покрива. Първо беше изгубила всичките си пари, а сега беше съсипала и кафенето на Матю. Може би... може би беше добре, че възпитателите ѝ бяха извън града по работа. Поне в близко време нямаше да ѝ се наложи да се изправи пред Матю и Хабим.

Изьолт се изкатери горе до нея; аварийната торбичка на гърба ѝ беше издута от припаси. Беше прибрала оръжията си в ножници на прасците, скрити под полата й; Сафи пък беше взела единствено кинжала - беше го мушнала в ботуша си. Налагаше се да остави меча... прекрасния си меч от многослойна стомана.

- Накъде? - попита тя.

Знаеше, че зад проблясващите очи на нишкосестра ѝ вече се тъче маршрут.

- Ще тръгнем навътре в сушата, все едно на път за дома на гилдмайстор Аликс, а после ще свием на юг.

- По покривите?

- Докъдето можем. Ако искаш, води ти.

Сафи кимна отсечено, след което се впусна в бяг - на запад, към сърцето на Веняса; щом стигна стрехата на покрива на Матю, скочи към следващия дъсчен покрив.

Приземи се с трясък. В небето хвръкнаха гълъби, плеснали с криле, за да се спасят. После Изьолт се приземи до нея.

Сафи обаче вече препускаше, вече летеше към следващия покрив. И към по-следващия, без да спира, следвана плътно от Изьолт.

Изьолт се прокрадна по павираната улица. Сафи беше на две крачки пред нея. Момичетата бяха навлезли навътре в сушата от кафенето, пресичайки канали и заобикаляйки по мостовете, за да избегнат градската стража. За щастие, сутрешното оживление беше в разгара си - плътна редица от натоварени с плодове колички, магарета, кози и хора от всякакви раси и народности. Цветовете в нишките, виещи се лениво в горещината над собствениците си, бяха разнообразни като цвета на кожата им.

Сафи се стрелна пред една кола с прасета; Изьолт се постара да не изостава. После заобиколиха един просяк, подминаха групичка пуристи, закряскали за греховете на магията, след което се врязаха в стадо умърлушени овце. Достигнаха задръстена отсечка, в която нищо не помръдваше. Нишките пред тях се виеха в червена досада от забавянето.

Изьолт се замисли, че собствените ѝ нишки вероятно бяха не по-малко червени. Момичетата бяха толкова близо до Южния пристанищен район, че тя можеше дори да види белите платна на стотиците кораби, закотвени пред тях.

Тя обаче преглътна безсилието си. В гърдите ѝ се надигнаха други чувства - чувства, които не искаше да назовава, чувства, които една уважаваща себе си нишковеща не би позволила да излязат на повърхността. „Покой - каза си тя, точно както я беше учила майка ѝ преди толкова години. - Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

Не след дълго в нишките над задръстването се преплете синьо-зелено разбиране. Цветът се плъзна подобно на змия в някое блато, сякаш един по един участниците в стълпотворението научаваха причината, поради която бяха спрели.

Синьо-зеленото се носеше все по-назад, докато най-сетне една стара чистачка до момичетата изграчи:

- Аха? Отпред има блокада? Ама сега ще изпусна пресните раци!

Стомахът на Изьолт изстина, а нишките на Сафи се обагриха в сивото на страха.

- Адски двери! - изсъска тя. - Сега какво, Из?

- Май пак ще трябват преструвки.

Тя изсумтя, пресегна се и извади дебела, сива книга от раницата си.

- С книги в ръце ще изглеждаме като две изключително старателни чиракини. Ето, пада ти се „Кратка история на автономията на Далмотия“.

- „Кратка“, друг път - промърмори Сафи, но пое огромната книга.

След това Изьолт извади том в синя кожена подвързия, озаглавен „Илюстриран пътеводител на Карауенския манастир“.

- Аха, сега разбирам защо си ги взела - Сафи повдигна вежди предизвикателно, готова да подеме спор с Изьолт. -Изобщо не е заради маскировката. Просто не можеш да се разделиш с любимата си книга.

- Е, и? - изпуфтя Изьолт равнодушно. - Какво, не искаш да носиш книга ли?

- Не, не. Ще я взема - вирна брадичка Сафи. - Но обещай, че щом стигнем до стражите, ще оставиш актьорските изпълнения на мен.

- Актьорствай си на воля, Саф.

Изьолт се ухили на себе си и пусна ниско шала. Беше пропит с пот, но все пак засенчваше лицето ѝ. И кожата. След това опъна ръкавиците, така че да не оставят открит и милиметър от китките ѝ. Цялото внимание трябваше да падне върху Сафи и да остане върху нея.

Както имаше навика да повтаря Матю: „С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква, а с лявата разрежи портмонето му“. Сафи винаги беше играла дясната ръка, която отвличаше вниманието - и беше добра в ролята си, -докато Изьолт се криеше в сенките, готова да се заеме с портмонето, на което се натъкнеха.

За да успокои вълнението си, докато чакаше, тя разгърна дебелата корица на своята книга. Откакто една монахиня ѝ беше помогнала като малка, Изьолт беше... ами, обсебена, както настоятелно повтаряше Сафи. Благодарността обаче не беше единственото чувство, което момичето изпитваше към карауените - чистите им роби и лъскавите обеци от опал я запленяваха. Както и безмилостните им тренировки и свещените обети.

Животът в Карауенския манастир изглеждаше толкова прост. Толкова въздържан. Човек биваше приет още с появата си, независимо от произхода си. И получаваше уважение.

Тя трудно можеше да си представи чувството от подобно изживяване, но все пак сърцето ѝ биеше жадно при всяка мисъл за него.

Книгата прошумоля и се отвори на трийсет и седма страница - на която грееше бронзова пиестра. Изьолт беше сложила монетата там, за да отбележи докъде е стигнала. Крилатият лъв на нея като че ѝ се изсмя.

„Първата пиестра за новия ми живот“, помисли си тя. След това очите ѝ пробягаха по засуканите далмотски букви по страницата. Беше покрита с описания и изображения на няколко карауенски монаси, първият от които беше „монах-наемник“. На изображението той беше обсипан с ножове и мечове, с каменно изражение.

Изглеждаше точно като кръвовещия.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

При спомена за червените му очи и оголените зъби в корема ѝ пропълзя лед. Лед... и нещо по-празно. И по-тежко.

„Разочарование“, осъзна тя накрая. Това, че бяха допуснали подобно чудовище в редиците на монасите, ѝ се струваше огромна грешка.

Изьолт се загледа в надписа под илюстрацията, сякаш можеше да намери някакво обяснение там. Единственото, което прочете обаче, гласеше: „Обучен да се бие в странство в името на Каар Ауен“.

Тези думи - „Каар Ауен“ - я накараха да затаи дъх, а гърдите я стегнаха. Като момиче беше прекарала часове, катерейки се по дърветата в преструвки, че тя е една от Каар Ауен - че тя е една от двете вещици, родени в Кладенците на произхода, които можеха да изчистят и най-злокобното зло.

Да, но точно както много от изворчетата, захранващи Кладенците, стояха пресъхнали от векове, от близо пет столетия не се бяха раждали и нови Каар Ауен, а фантазиите на Изьолт неизбежно приключваха с бандите селски дечурлига. Те връхлитаха дървото, на което се беше качила, с груби, ненавистни крясъци, които бяха научили от родителите си. „Нишковеща, а не може да прави нишкокамъни! Нямаш място тук!“

В подобни мигове Изьолт ясно осъзнаваше - прегърнала здраво някой клон с молитвата майка ѝ да я намери скоро, - че Каар Ауен не е нищо повече от хубава приказка.