Момичето явно нямаше представа какво ѝ предстои. Едуан не беше виждал нечие лице да побледнява толкова бързо... и за частица от секундата изпита съжаление.

Докато я гледаше как се носи към император Хенрик обаче, косъмчетата по ръцете му настръхнаха. А после и косъмчетата по тила му.

Едва успя да си помисли, „Магия“, а миг по-късно способностите му да уточнят, „огневещ“, когато всички пламъци угаснаха.

Той изпълни дробовете си с въздух два пъти, след което кръвовещерската му природа се извиси в пълната си мощ: той запомни кръвта на всички пищящи гости в залата... както и на всеки охранител зад стените и над тавана. Мътната картина на различните им миризми щеше да му позволи да се движи и без да вижда.

И да проследи кой друг се движеше, без да вижда... Това затъмнение беше планирано и той мигновено се досети, че е свързано с момичето, Сафия - защото нейният аромат се отдалечаваше. Както и още нечий, с парливата нотка на бойното поле и горящи тела. И трети, който миришеше на планински върхове и на... мъст.

Едуан се насочи към най-близкия от двата входа в стената, когато лампите отново светнаха с втори магически порив, от който косата му настръхна. През стените долетяха облекчени стонове и въздишки, а през шпионките нахлуха тънки лъчи жълта светлина.

Едуан се спусна към най-близката от тях и погледът му се устреми към мястото, на което според кръвовещерската му природа трябваше да стои момичето...

Мястото ѝ беше празно. Напълно празно. Там, където беше стояла... стоеше все още... тя. Някак не се беше отделила от Хенрик. Едуан се съсредоточи върху мириса ѝ.

Това не беше миризмата на момичето Сафия. Това беше съвсем друг човек. Човек с по-стара кръв - всъщност далеч по-стара.

„Ефировеща“, помисли си той. И поясни: „Чаровеща“.

Едуан проследи ограничения брой хора, които можеше да види и подуши. Изглежда обаче никой не упражняваше силната си магия. Той обаче не изпитваше и капка съмнение, че в залата има чаровеща, която си играеше с онова, което виждаха хората.

Освен това не се съмняваше, че единствено той в цялата сграда - може би дори и в цяла Вещерия - осъзнаваше какво се случваше. Не го мислеше от самонадеяност, това беше чистата истина.

Истина, която му осигуряваше висока надница, а след тази вечер можеше и да го отведе към работодатели, по-заможни и от гилдмайстор Йотилуци. Момичето беше веровещица, а също и бъдещата булка на карторския император. Някой щеше да се заинтересува кой я беше отвлякъл - и този някой несъмнено щеше да плати висока цена.

Той отново закрачи с лека, бърза походка. Момичето беше на пределите на възприятието му. Можеше да я следи и от голямо разстояние, но беше далеч по-лесно, ако се придържаше на стотина крачки от нея.

Докато тичаше обаче, на пътя му се изпречи човекът с парливата кръв на боец, а с него се появи и димният мирис на истински пламъци.

Огневещият беше запалил входа в стените.

Едуан си позволи едва осезаем пристъп на страх. Пламъците... не му бяха приятни.

Той обаче потисна порива си да спре, да се уедини на онова място, сграбчи огромен умствен лост, с който избута съзнанието си на преден план, и вкара още мощ в дробовете си.

Не пропусна и да повдигне пред носа си превръзката против огън на наметалото си. Слухът, че карауенските монаси са подготвени за всичко, не беше преувеличение - а Едуан издигаше определението „подготвен“ на съвсем ново ниво. Бялото му карауенско наметало беше изтъкано от саламандрови нишки, тоест огънят не можеше да го запали. Превръзката щеше да възпрепятства способността му да надушва кръвомириса, но трябваше да остане с нея само докато преминеше през пламъците.

Той достигна до изхода, влетя право в огъня и хвърли първия си нож. После се претърколи през пламъците, скочи отново на крака и хвърли и втори нож.

Огневещият се метна встрани и се прикри зад една саксия в продълговатото фоайе на двореца. Вторият нож изтрака по глината и разтърси азалията в съда.

Едуан свали превръзката си и го заля мирис на кръв. Явно първият му нож беше улучил огневещия. Чудесно. Очите му се плъзнаха надолу по фоайето. Не видя нищо, но усещаше, че момичето е стигнало почти до големите врати в дъното.

Врагът му изскочи от другата страна на саксията. Въпреки кръвта, която бликаше изпод забития в коляното му нож, от устата и очите му с рев блъвнаха пламъци.

Едуан не беше виждал подобно нещо - не му беше известно, че огневещите могат да овладеят такава мощ.

Обаче щеше да размишлява по въпроса по-късно. Той се метна встрани и се втурна в бяг, който беше невъзможен за проследяване. Едуан беше в състояние да контролира собствената си кръв, тоест можеше да напъне тяло в порив на изтощителна мощ и да постигне изключителни бързина и сила.

И въпреки това, докато се носеше по мраморния под, пред него изникнаха още силуети - иззад саксиите и дори на въжета, спуснати от тавана.

Той потръпна; устремът му се разколеба, а той инстинктивно посегна за още ножове.

Не. Докато беглите сенки тичаха към него, той осъзна, че не надушва нищо. Нямаше мирис, нямаше кръв.

Това все още беше магията на чаровещата, затова той възобнови бяга на кипналата си кръв. Поемайки въздух с пълни гърди и впрягайки цялата сила на кръвовещерската си природа обратно по следите на веровещицата, той почти забрави да се оглежда за истински хора.

Грешка, фатална за всеки, с изключение на един кръвовещ... в рамото му се заби нож със златна дръжка и гневът, който той рядко пускаше на воля, изклокочи в гърдите му и изригна.

С боен вик Едуан изтръгна меча си от ножницата и нападна човека пред себе си - чийто нож в момента стържеше по ключицата му. Онзи беше със светла коса.

Гилдмайсторът на коприната, Аликс. Дребничкият, женствен мъж не беше въоръжен. Очакваше смъртта си. Желаеше я.

Едуан обаче никога не се биеше с беззащитните. Едва успя да извие ръка; мечът му изсвистя покрай рамото на мъжа и близна копринената му роба.

Гилдмайсторът просто разпери ръце, сякаш казваше: „Вземи ме“, без да отваря очи... тоест дълбоката бръчка на челото му издаваше съсредоточеността му. И вещерските му способности, насочени на другаде.

Едуан надуши кръвомириса на тайфуни и коприна, на чародейство и тъкани илюзии.

Този мъж беше чаровещият. Мъж, с когото собственият му господар Йотилуци беше вечерял хиляди пъти. Магията на мъжа, който ръководеше Гилдията на коприната, изобщо не беше свързана с коприна.

Едуан се унесе в прозрението си, след което осъзна, че е изгубил миризмата на Сафия. Вече беше на повече от сто крачки и щеше да се наложи да я издири като ловно куче. Той се спусна в бяг - този път естествен - през вратата... където двайсет градски стражари чакаха под ослепителния бял диск на луната.

Нищо, с което не би се справил. Всъщност беше направо смешно. Двайсет души не можеха да го спрат. Можеха най-много да го забавят. Щом обаче вдигна меча си и насочи магията си към най-близкия боец, щом в гърдите му се врязаха четири стрели от арбалети, той си даде сметка, че мъжете се движеха с отработения унисон на армейци. Ако опиташе да премине покрай всички тези мечове, стрели и ножове, рискуваше да се изтощи дотолкова, че да не успее да проследи момичето Сафия.

Затова направи нещо, до което прибягваше рядко - само защото не обичаше да има дълг към някого. Натисна синия опал, закачен на лявото му ухо, и прошепна:

- Елате.

С крайчеца на окото си мерна проблясък на синя светлина; отстрани на тялото му пробяга магия. Нишкокамъкът се беше задействал.

Тоест всички карауенски монаси в района щяха да му се притекат на помощ.

Сафи се носеше през мраморното фоайе на Дожа... чичо Ерон я влачеше след себе си със скорост, с каквато не го беше виждала да тича никога. Тя нямаше абсолютно никаква представа какво се случваше.