Зрителите се отдръпнаха като отлив пред въртящите се танцьори, чиито крака се носеха шеметно, въпреки че лицата им оставаха безизразни, с присвити, съсредоточени очи. Вятърът набираше все повече сила и се завихряше в ритъма на музиката. И на стъпките. Той подмяташе полите и косата на момичето и блъскаше зяпналите зрители, щом двойката преминеше покрай тях.

Едуан продължи да гледа, леко впечатлен от умението, което беше нужно, за да танцуваш с подобна бързина и грация, но постепенно нещо взе да гъделичка ноздрите му.

Той инстинктивно огледа близките лица и подуши въздуха. Усещаше... остра кръв. Дива кръв.

Кръв, която нашепваше за планински ридове и скални отвеси; за ливади, покрити с жълтурчета, и за истина, скрита под снега.

Стомахът му потръпна от вълнение. Веровещицата беше тук - на самото тържество.

Екнаха последните звучни ноти от четиристъпката и очите му се върнаха върху танцьорите. Вятърът затихваше. Двамата се бяха отдалечили един от друг за последната поза на танца. Нубревненецът очевидно беше важна персона, съдейки по пълните със страх и уважение погледи на околните. Той обаче не заинтригува Едуан, защото кръвомирисът му не му беше познат.

Вниманието му - вещерският му нюх - се насочи към момичето. Лицето му се разля в усмивка, а пръстите му посегнаха към малката кама, препасана на гърдите му. Гърдите, които тя беше намушкала едва вчера.

Докато се чудеше коя е младата жена - със сигурност щеше да е чувал за домна-веровещица, - в балната зала се разнесе силно ръкопляскане. Идваше от един-единствен източник и въпреки че и останалите гости се включиха в аплодисментите, неговите останаха най-гръмки.

Едуан най-сетне успя да го намери през тясната шпионка - светлокосия наследник на империята, Леополд. Стоеше до императрица Ванес и изчака хората да оформят пътека, преди да вдигне крак и да се насочи към танцьорите.

- Отлично - проговори принцът най-сетне, без да спира да ръкопляска; аплодисментите му обаче бяха преиграни. -Какви прелестни танцьори.

Нубревненецът обърна облото си, почервеняло лице към имперския принц. И се поклони ниско.

- Принц Леополд.

Леополд просто му кимна.

- Принц Мерик... Отмъкнахте ни Сафия.

Мрачната нотка в тона му не остана скрита, нито умишленото неуважение, когато се извърна от другия принц, за да погледне многозначително чичо си, дундестия карторски император, застанал недалеч от тях.

Изражението на Сафия премина от опиянението на танца в искрено, поруменяло смущение.

- Поли - промърмори тя, почти нечуто в глъчката. -Съжалявам, изгубих те сред хората.

- Няма нужда да се извиняваш - отговори Леополд доста по-силно, отколкото беше нужно за близостта ѝ, и разтвори широко обятия. - Нов танц! Нека бъде прагански валс.

Той се поклони царствено на веровещицата и я стисна за ръцете.

Едуан потропа развълнувано с пръсти по камичката си. Вечерта току-що беше станала доста интригуваща. Веровещицата, която се беше опитала да обере гилдмайстор Йотилуци, танцуваше не с един, а с двама принцове.

О, кръвовещият Едуан вече не беше отегчен. Изобщо не беше отегчен.

А и го чакаше работа.

На Сафи ѝ се гадеше от танци. Буквално - беше ѝ призляло от всичкото въртене, а дъхът ѝ... не ѝ се беше удала възможност да го успокои от... Мерик насам.

Принц Мерик.

Мъжът, който не можеше да се закопчае като хората, се беше оказал кралска особа. Мъжът, който се беше хвърлил срещу пръснат, беше принц. Умът ѝ едва смогваше да го побере, но това всъщност обясняваше високо вдигнатата брадичка и липсата на страх, когато Сафи го беше бутнала... както и охотата, с която и той беше блъснал нея.

По време на танца между Сафи и Мерик беше станало нещо. Нещо също толкова мощно колкото вятъра и музиката, които се вихреха около тях. Някаква промяна във въздуха, която вещаеше буря.

Адски огньове, Сафи се нуждаеше от Изьолт. Имаше нужда от нишкосестра си, за да ѝ помогне да обясни бясното тупкане на сърцето си.

Докато залата и лицата се въртяха около нея в поредния валс, от който стомахът ѝ вече се бунтуваше... докато лъжи и истини я засипваха от всички посоки, тя осъзна, че трябва да спре. Да си тръгне.

Да, но точно както нещо се беше променило в нея след танца - след Мерик, - така нещо се беше променило и в залата. Беше се възцарило някакво напрежение като дебнеща змия.

А танците... те просто нямаха край. Шест пъти Леоподд я завъртя в прегръдките си над пода. После още шест пъти самият император настоя да ѝ партнира. Ръцете му лепнеха и стискаха твърде силно. Потта като че се просмукваше през сипаничавата му кожа, а Сафи мечтаеше Леополд отново да го замести.

Докато внезапно музиката не секна, а с нея спряха и танците.

Хенрик заповяда за тишина в залата ѝ й даде знак да се присъедини към него на един нисък подиум.

След което от устните му се отрони тежко, невъзможно изречение:

- Представям ви Сафия фон Хастрел. Моя годеница и бъдеща императрица на Картора.

Коленете на Сафи се подкосиха. Тя се отпусна в ръцете на Леополд, който - слава на боговете - беше наблизо. Той някак успя да приповдигне тялото ѝ и да я завърти към залата, в която кънтяха сковани аплодисменти - сякаш и останалите бяха не по-малко смаяни от обявлението от нея самата.

- Поли... - заекна тя и закова очи на лицето му. - Поли, моля те... кажи... Поли...

- Вярно е - пророни той и стисна ръката ѝ.

Тя се опита да я измъкне, а сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите. Беше се доверила на Леополд. И на чичо Ерон. Обаче това... Не беше приела ролята на домна, а на булка.

Леополд обаче не я пусна. Морскозелените му очи бяха добили стоманен оттенък. Нежната извивка на челюстта му се беше стегнала с изненадваща решителност.

- Знаел си какво предстои - сепна се тя. - Защо не ми каза?

Единственият му отговор беше, че я дръпна - силно, макар и галантно - към чичо си. Императора.

Бъдещият ѝ съпруг.

- За щастливо дълголетие! - изкрещя той и я бутна напред.

Сафи залитна и попадна в ръцете на Хенрик. Потните му длани стиснаха нейните.

Тя едва не отскочи при допира до него и при вида на кривозъбата му усмивка. Едва не изписка, че това не беше свободата, която ѝ бяха обещали. Не можеше да си представи нещо по-далечно от свободата от женитба за императора, така че що за конски фъшкии ѝ беше наговорил чичо ѝ?

Откъдето и да го погледнеше, това беше всичко. Всичко приключваше тук.

Тя огледа лицата на множеството. Ръката ѝ се тресеше в хватката на Хенрик. Потърси сините очи на чичо Ерон. Или рижата глава на Матю. Или когото и да било, да го вземат мътните. Просто имаше нужда някой да отвърне на погледа ѝ и да ѝ покаже, че беше в реда на нещата да е изпълнена с бяс. И да я е страх до мозъка на костите.

В тълпата обаче нямаше познати лица. Потърси дори принц Мерик в сребристосивия му редингот, но той и останалите нубревненци също се бяха изпарили от бала.

Беше сама. Коленете ѝ се тресяха. Гърлото ѝ пареше. Потните длани на Хенрик се опитваха да премачкат пръстите ѝ.

Внезапно трескавият ѝ поглед се спря на сбръчкано лице и жилаво тяло, които си спомняше бегло от детството си -домна фон Бруск. Жената помръдваше с космата брадичка подобно на преживяща крава; тя кимна отсечено и окуражително на Сафи.

Камбаните зазвъняха за двайсет и четвъртия час, аплодисментите затихнаха, а домна фон Бруск се насочи към Сафи - без да сваля очи от лицето ѝ, без да забавя крачка. Четири стъпки с всеки звън на камбаните.

Накрая се разнесе и последният удар. Ехото му изпълни залата.

Всички пламъци тук, в градината и в пристанището, угаснаха със съсък. Тържеството потъна в мрак.

Едуан все още беше в стената, когато светлините угаснаха.

Беше се местил от шпионка на шпионка, без да изпуска веровещицата от очи - нито пък кръвомириса ѝ, - от мига, в който се беше отзовала на поканата на император Хенрик.