- Не. Обаче - побърза да добави момичето - някои от по-старите моряци твърдят, че са се били с лисиците по време на Войната.

- Ясно - рече Сафи провлачено.

И наистина ѝ беше ясно. Мерик и капитаните му явно държаха рибата на борда за успокоение на по-суеверните моряци - точно както чичо ѝ Ерон изпращаше овце в пещерите на Хастрел всяка година за „планинските прилепи“.

Тя беше прекарала цялото си детство да претърсва алпийските ливади около двореца на Хастрел за някакви следи от подобните на прилепи дракони. Беше преровила и околните пещери, в които уж живееха прилепите, беше прекарала часове до пресъхналия земен Кладенец на произхода в очакване от него внезапно да изскочи красива жена.

След десет години без помен от тях обаче тя най-сетне беше приела, че планинските прилепи - дори да бяха съществували някога - бяха изчезнали точно като водата в Кладенеца, до който се бяха срещали.

С морските лисици беше същото, каза си.

- Между другото, аз съм Райбър - залюля глава момичето. - Райбър Фортса.

- Сафия фон Хастрел.

Райбър прехапа устни, сякаш се опитваше да не се засмее. След това обаче се отказа.

- Ти си домна, нали?

Тя обърна нова карта.

Вещицата. На картата беше нарисувана жена със скрито лице, взряла се в Кладенец на произхода - всъщност в земния Кладенец на произхода. Само че за разлика от кладенеца, който беше изследвала Сафи като дете, този на илюстрацията все още беше пълен. Шестте бука около него бяха напъпили, плочите на пътеката - непокътнати, а в кладенеца проблясваше вода.

Както и Храбреца на лисиците, никога не беше виждала карта на Вещиците, илюстрирана по подобен начин.

Райбър пъхна картата обратно в тестето, а Сафи върна очи на моряците. Един млад мъж беше привлякъл вниманието ѝ. Лицето му беше потно и болезнено зачервено, а уменията му със сабята бяха плачевни. За времето, което ѝ беше нужно да изпука всичките си кокалчета, противникът му го обезоръжи два пъти. Най-лошото беше, че последният не само наближаваше преломна възраст, а и беше куц с единия крак.

Ако скоро ѝ потрябваше сабя, то момчето беше човекът, от когото щеше да я вземе.

- Екипажът ви ми се струва разделен - рече тя и се наведе назад, за да улови свежия полъх на вятъра. - Някои могат да се бият, но повечето - не.

Райбър въздъхна в потвърждение.

- Нямаме кой знае какъв опит. Добрите - тя посочи куция старец - са се били във Войната.

- Помощник-капитанът не е ли длъжен да се погрижи да станете по-добри?

Сафи присви очи към руля. Вятърът си играеше със светлата коса на Кълен, а той продължаваше да мърмори нещо заедно с другите вещи. Мерик обаче беше изчезнал.

- Той дори не следи подготовката.

- Защото движи кораба. По принцип ни натиска доста.

Нещо в отбранителния ѝ тон накара Сафи да се вгледа по-отблизо в нея. Въпреки момчешката си фигура и категорично неженствените ѝ плитки, Райбър не беше грозна. Всъщност щом се вгледа по-отблизо, Сафи осъзна, че очите ѝ бяха яркосребристи. Не сиви, а като истинско, бляскаво сребро.

Помощник-капитанът трябваше да е сляп, ако не се беше влюбил в тези очи.

- Значи сте двойка - пробва тя.

- Не - отвърна Райбър бързо, твърде бързо. - Просто той е добър помощник-капитан. Справедлив и съобразителен.

Лъжата погъделичка кожата на Сафи и се наложи тя да потисне усмивката си, преди да насочи вниманието си към Кълен. Беше просто огромен мъж с могъщи вещерски способности - мъж, който безпроблемно можеше да я обезвреди. Може би обаче зад ледената външност се криеше нещо повече.

Райбър изпусна дълга въздишка и извади нова карта от тестето си. Храбреца на хрътките. Тя се вгледа в подобната на хрътка змия, също увита около меч, и в очите ѝ грейна празнота, която загатваше, че има неща, които е по-добре да бъдат забравени. После обаче очите ѝ се преместиха на Кълен; чертите на лицето ѝ се отпуснаха.

Тя и помощник-капитанът имаха връзка, при това не беше просто флирт. Беше сериозна, дълбока връзка.

Вярно.

Сафи присви устни. Двете с нея бяха горе-долу на една възраст, но ето че имаше нещо, за което Сафи не знаеше кой знае колко. Беше завъртала някой и друг романс във Веняса. Флиртове с млади мъже като шлифования измамник... Тези срещи обаче винаги бяха приключвали с мимолетни целувки и бързи сбогувания.

- Принцът - започна тя отнесено - има ли връзка с някого?

Напрегна се, пленена от желанието на мига да вземе думите си назад. Откъде ѝ беше хрумнал подобен въпрос?

- Искам да кажа, на хората от екипажа на принц Мерик позволено ли им е да имат връзки?

- Не и помежду си - отвърна Райбър. - Освен това не сме на нубревненска земя, домна. Така че принцът е адмирал Нихар.

Това я заинтригува и тя с радост смени темата.

- Титлата на принца се променя в зависимост от местоположението му?

- Разбира се. С твоята не е ли така?

- Не.

Сафи прехапа устни, а зад бъчвите се надигна нов порив солен вятър. Вместо да я разхлади обаче, той направо пареше - по челото ѝ избиха нови капки пот. Горещината обаче се различаваше от предишната - съдържаше яд. И страх.

Тя само се разгорещи още повече, докато Райбър ѝ описваше как разпределението на храната от страна на Мерик ядосало доста хора и само разширило бездната между поддръжниците му и хората на принцеса Вивия. И колко мръсна и претъпкана станала столицата след Великата война.

Силата на истината в разказите ѝ я накара да стегне глезени и да стисне пръсти. Светът, който ѝ описваше момичето, по нищо не приличаше на онзи, който беше оставила зад себе си. В Далмотската империя имаше бедност - разбира се, че имаше, - но никой не гладуваше.

Може би... може би Мерик действително се нуждаеше от търговия - дори и с прокълнато място като Хастрел.

Тя тъкмо преви крак, за да се изправи - за да се върне до каютата и да провери как е Изьолт, - когато до ушите ѝ долетя гласът на Иврен.

- И ще оставиш момичето да умре?

Виковете ѝ идваха от дъното на близката стълба. И заглушиха тренировката на моряците. Както и ударите на барабана.

- Трябва да ни откараш на брега!

По гръбнака на Сафи пробяга ледена тръпка, която жегна всяка частица от тялото ѝ. Тя застана на колене и се изправи. После стана, без да обръща внимание на предупреждението на Райбър да се скрие. Тъкмо се показа иззад бъчвите, когато тъмнокосата глава на Мерик изплува по стълбата. Той се изкатери пъргаво на палубата, следван от леля си, обвита в наметалото.

Той направи няколко крачки напред, като въртеше глава, явно в търсене на някого. Моряците се отместваха от пътя му.

Иврен го застигна.

- Момичето се нуждае от огневещ-лечител, Мерик! Иначе ще умре!

Принцът не отговори - дори когато леля му повиши бясно глас и настоя да ги свали на брега.

Сафи сви пръсти. Пръстите на краката, прасците, стомахът - цялото ѝ тяло се напрегна, готово за действие.

Мерик не желаеше да спаси живота на Изьолт. Това беше ясно потвърждение, че той просто не беше неин съюзник. Така че независимо от договора, независимо от настроенията на моряците, адмирал Нихар току-що се беше превърнал в неин враг, а корабът беше бойното ѝ поле.

Мерик беше слязъл под палубата, за да провери как е домната. Не му се нравеше начинът, по който я беше зарязал в каютата. Нишкосестра ѝ беше зле, а той добре знаеше, че това може да съсипе духа на човек.

А когато положението се съсипеше, Мерик трябваше да го изглади.

Да не говорим, че в момента това беше единственото, което можеше да изглади. Гласовещият на Вивия не даваше мира на Хермин и настояваше Мерик да ѝ каже къде е далмотският товарен кораб, отказвайки да отстъпи, преди да е видяла новия договор с Хастрел със собствените си очи.

Той беше излъгал - за пореден път, - че търговският кораб е изминал едва половината от разстоянието, което беше покрил в действителност. Принцът обаче имаше усещането, че сестра му започва да подозира нещо.