Преди да стигне до каютата, леля му го пресрещна в основата на стълбата.

- Трябва да спрем - заяви тя; лицето ѝ се губеше в сенките, но сребристата ѝ коса грееше. - Изьолт е твърде зле и няма да изкара дълго. Кои пристанища са наблизо?

- Не можем да спираме в пристанища. Все още сме на далмотска територия.

Той опита да продължи напред.

Иврен пресече пътя му и се наежи.

- Нещо неясно ли има в „няма да изкара дълго“? Нямаш място за уговорки, Мерик.

- А ти нямаш думата на този кораб - точно сега принцът нямаше търпение за този разговор. - Ще спрем, когато аз кажа, лельо. Сега се отдръпни, за да посетя домната.

- Тя не е в каютата.

Добре познатото напрежение лумна под кожата на Мерик.

- Къде е? - попита той тихо.

- Горе, предполагам.

Тя махна вяло с ръце към товарното отделение, сякаш казваше: „Нали не я виждаш тук?“.

- Да - продължи Мерик, все още с опасно нисък глас, -но трябваше да остане долу. Защо не я задържа в каютата?

- Защото не е моя отговорност.

При тези думи гневът на Мерик направо изригна. Леля му знаеше какви са условията на споразумението с Хастрел. Знаеше, че Сафия трябваше да стои под палубата в името на собствената си безопасност. И една капчица от кръвта ѝ щеше да сложи край на договора.

А мисълта, че Сафия може да пролее кръв... да пострада...

Той се изстреля нагоре по стълбата, следван от думите на леля си:

- И ще оставиш момичето да умре! Трябва да ни откараш на брега!

Той не ѝ обърна внимание. Щеше да намери Сафия и да ѝ обясни - спокойно, разбира се, а не в плен на огъня, който бушуваше в него в момента, - че в никакъв случай не бива да напуска каютата си. Тя щеше да го изслуша и да се подчини, а той щеше да си отдъхне. Положението щеше да се изглади.

Мерик излая на хората си да се отдръпнат и се насочи към квартердека. Магията му напираше да излезе; колкото и да се опитваше, не можеше да я успокои.

- Адмирале!

Той се закова на място. Гласът на Сафия. Зад него.

Обърна се бавно, повдигайки тежко гърди. Ветровете му блъскаха отвътре, по-зле отпреди. По-зле, отколкото го бяха правили в последните години. Нещата се изплъзваха от контрола му.

И се изплъзнаха съвсем, когато я съзря - застанала в средата на палубата, стиснала в ръка сабя.

- Ще ни откараш на брега - каза тя със студен, делови тон. - При това веднага.

- Не се подчини на заповедта - рече Мерик, а наум изруга. Какво стана със спокойното обяснение? - Казах ти, че думата ми е закон, наредих ти да останеш долу.

В отговор тя просто вдигна високо сабята.

- Щом Изьолт се нуждае от огневещ-лечител, ще слезем на брега.

Той смътно осъзна, че ветробарабанът беше спрял да бие. И че корабът се беше заклатил - приливовещите не го задържаха на едно място.

Той извади собственото си оръжие.

- Слизай долу, домна. Веднага.

Думите му накараха Сафия да се усмихне - нахално - и тя спокойно пристъпи пред острието му. После изви рамене назад и опря гърди о върха на сабята. Ризата ѝ се опъна.

- Намери огневещ-лечител, адмирале, или ще се постарая да съсипя договора ти.

Нещо взе да пари зад очните ябълки на Мерик. Сафия беше готова сама да разкъса кожата си. Щеше да пролее кръвта си, а той щеше да загуби всичко, за което толкова се беше старал. Отнякъде беше разбрала какво гласеше договорът и сега го подлагаше на изпитание.

Затова той отпусна острието. А после се отдаде на гнева. Ветровете изригнаха навън и заблъскаха моряците.

- Кълен! Вземи ѝ въздуха!

Лицето на Сафия пребледня.

- Страхливец! - изръмжа тя. - Егоистичен страхливец!

И нападна.

Той едва успя да отскочи назад към каютата си, преди острието ѝ да съсече въздуха на мястото на главата му.

Той полетя към квартердека, докато думата „страхливец“ блъскаше неуморно тъпанчетата му. Изплъзваше се от устните на моряците му, а щом се спусна обратно на палубата, той съзря очите на Кълен сред останалите. Помощник-капитанът поклати глава - даваше му знак, че този път няма да му помогне.

Внезапно принцът прозря защо: за моряците на баща му тя беше просто жена - при това карторка, - която беше нарекла новия им адмирал „страхливец“. Ако Вивия или Серафин бяха начело на кораба, щеше да се стигне до бързо, решително и безмилостно възмездие. Тези мъже го очакваха. Настояваха за него.

А и нямаха представа за договора с Хастрел.

Тоест, налагаше се той да подхване бой със Сафия фон Хастрел, при това без да пролива кръвта ѝ.

Краката му опряха в дъските, а момичето начаса се спусна към него, развяла бясно плитката зад гърба си. Моряците се пръснаха от пътя ѝ, заинтригувани какво щеше да последва.

Сафия се озова пред него и замахна със сабята. Мерик я пресрещна със своята. По стоманата пробягаха искри -момичето беше силно. Трябваше да махне оръжията от боя колкото се можеше по-скоро. И най-дребната драскотина би била твърде много за договора.

Тя нанесе мощно нов удар. Мерик парира, но гърбът му опря в каютата. По-лошото беше, че корабът рязко се наклони наляво, застина в миг спокойствие и се понесе в обратна посока.

Момичето се възползва от инерцията. О, Кладенци, действително беше като мълния. Първият удар прерасна във втори. В трети. В четвърти...

Ето сега. Корабът се лашна на другата страна и краката ѝ се изкривиха. Трябваше да ги раздалечи, преди да започне следващата си атака.

Мерик беше в готовност. Тя издигна острие високо, а той се наведе ниско. Сабята ѝ се заби в стената, а той блъсна нея с тяло. В мига, в който се озова над рамото му обаче, тя заби юмруци в бъбреците му. И в гръбнака.

Хватката му отслабна, а корабът отново се залюля. Той усети, че губи равновесие. Тя щеше да падне на палубата с главата надолу.

Ето защо той прибягна до ветровещерството си. Въздухът се завихри под нея, издигна високо тялото ѝ, а Мерик се окопити... докато тя не се изправи пред рамото му и не заби коляно в ребрата му.

Той се преви - не успя да се овладее. Лицето му се понесе към дъските.

Магията му избухна. Могъщият циклон ги пое с домната и ги издигна над палубата. Завъртяха се. Замятаха се. Светът се размаза, докато не се озоваха над мачтите. Вятърът плющеше около тях, под тях. Сафия явно не забелязваше колко високо се намират.

Той се опита да овладее мощта под кожата си. И в дробовете. Не можеше да отрече обаче, че този гняв беше породен от момичето. Вещерството му вече не се подчиняваше на него, а на нея.

Юмрукът ѝ се стрелна към лицето му. Той едва успя да го парира, когато тя сложи крак зад глезена му. После го преметна назад - тялото ѝ се завъртя заедно с неговото и двамата застанаха надолу с главата. Цялото му полезрение се изпълни от платната, въжетата и светкавичните юмруци на Сафия.

Мерик блокира ударите ѝ, но го направи твърде рязко - а може би това се дължеше на магията му. Така или иначе, тялото ѝ се завъртя и отхвърча от платната. После тя съвсем се изплъзна от ветровете му и полетя надолу с главата към стотината зяпнали моряци.

Мерик запрати омагьосан порив под нея и я заиздига към себе си. Извъртя нея - и себе си - както трябва. Морето и въжетата се мятаха пред очите му.

После Сафия го изрита. В корема.

Дъхът му излезе с гръм. Магията му засече.

Двамата с домната полетяха надолу.

Той едва успя да извие тяло, за да застане под нейното, и да си помисли: „Това ще боли“, когато гърбът му се блъсна в палубата.

Не... не беше палубата. Беше порив вятър. Кълен щеше да забави падането им, преди...

Той се блъсна в дъските с разтърсващо „фрас!“ Момичето се стовари отгоре му, изкара въздуха му, а ребрата му изпукаха.

Той надви болката и стреса и се възползва от удалата му се възможност. Заклещи колене в нейните и я преметна под себе си. После стисна главата ѝ в ръце и я измери гневно с очи.

- Ще престанеш ли ?

Гърдите ѝ се повдигаха тежко. Бузите ѝ бяха зачервени като залеза, но очите ѝ блестяха яростно.