Сафи пое лявата ръка на Изьолт.

- Ще ти помогна да достигнеш дъното. Не съм се борила с морски лисици, за да се откажа от едното просто плуване.

Въпреки че Изьолт не беше особено въодушевена от идеята за плуването, тя подаде ръка на Иврен. Скоро познатата топлина се просмука в мишницата, раменете и пръстите ѝ и тя усети, че бръчките по лицето ѝ се изглаждат. И че дробовете ѝ се изпълват с повече въздух, отколкото бяха поемали в последните часове.

Тя разкърши рамене. И изпъна ръка. После изпусна престорено отчаяна въздишка.

- Де да имаше камъни, които да притъпяваха болката толкова лесно.

Иврен смръщи чело.

- Има. Нали използва един за... о... О... Това беше шега.

Изьолт изви устни в усмивка: монахинята започваше да разбира чувството ѝ за хумор. Сафи се изхили. После се оттласна в кладенеца и я дръпна след себе си. Двете заритаха непохватно към средата сред буря от пръски.

- Само се дръж - извика Сафи, - а аз ще те дръпна към дъното.

- Ще се справя и сама.

- Не ме интересува. Може да не усещаш болката, но тя не е изчезнала. Хайде, поеми си дъх.

Изьолт пое въздух и изду гърди...

Сафи се гмурна под нея и я повлече във вихъра от издишани мехурчета. Изьолт отвори рязко очи и се насочи надолу с тромав ритник с крака.

Така и не разбра как точно двете със Сафи определиха къде точно е изворът. Кладенецът беше един свят от камък, камък и пак камък. Въпреки това обаче нещо вътре в нея оживя. Жилка, която се навиваше все по-плътно... стига Изьолт да плуваше в правилната, истинска посока.

Налягането нахлу в ушите ѝ, а очите ѝ затуптяха. При всяко ритване водата около кожата ѝ ставаше все по-студена и тя все по-трудно успяваше да се задържи за Сафи. Още преди да са преполовили пътя си, дробовете ѝ взеха да горят.

А после се озоваха на дъното и Сафи се протегна към скалата. Изьолт също...

Пръстите ѝ напипаха нещо. Не го виждаше, но почувства силата му - като напрежение, - която обля тялото ѝ.

Блесна червена светлина. И отново - по-ярко. И двата им нишкокамъка замигаха.

Внезапно се разнесе трясък, който връхлетя Изьолт.

Тласна я встрани и изкара въздуха от дробовете ѝ. Тя обаче не пусна Сафи, нито пък Сафи пусна нея. Двете се понесоха към повърхността, тласкани от водата. И от мощния грохот, който все още тресеше всичко около тях.

Изскочиха на повърхността. Към брега се бяха надигнали вълни. Изьолт взе да плюе и да се върти, напълно объркана от внезапно кипналия Кладенец. И от мощта, която струеше през тялото ѝ.

Изведнъж до нея изплува сива глава.

- Хайде!

Иврен мушна ръка под тази на Изьолт и я повлече към брега.

- Какво става? - викна Сафи зад тях.

- Земетресение - обясни Иврен и продължи да плува уверено.

Краката на Изьолт докоснаха камъните и тя стъпи. Иврен и Сафи също. Водите на Кладенеца около тях продължаваха да бушуват, да плискат, да се въртят и да бълбукат.

- Трябваше да ви предупредя - рече Иврен задъхано. -От време на време има трусове.

Водата взе да се успокоява, а земята най-сетне застина. Изьолт обаче едва го забеляза, тъй като беше приковала очи в нишките на Иврен. Не бяха в очаквания цвят на страх от земетресението и дори на тревога за безопасността на момичетата.

Нишките ѝ сияеха в ослепителното розово на залеза. Почитание.

Двете тръгнаха да излизат от водата; на Изьолт ѝ се стори, че забелязва сълзи в тъмните очи на монахинята.

Сафи я стисна за рамото и отвлече вниманието ѝ от Иврен.

- Добре ли си?

- О... Хм...

Изьолт протегна ръка и се съсредоточи върху движението на мускула и на ставите.

- Да. Чувствам се по-добре.

Всъщност цялото ѝ тяло се чувстваше по-добре. Имаше усещането, че може да тича с километри и да издържи и най-тежките тренировки на Хабим.

А и щом насочи вниманието си върху себе си, установи, че излъчва някаква необичайна, безгранична радост - която съвпадаше почти напълно с ритъма на вълните около прасците ѝ. И с вятъра, който повяваше над Кладенеца. Както и с виещата се в нишките на Иврен радост.

Изьолт се втренчи в блесналите очи на Сафи, усмихна се доволно и рече:

- Мисля, че вече всичко е по-добре.

- Слязла е на брега - обяви Едуан.

Беше застанал на прага на каютата на Леополд, която - за негово учудване - беше точно колкото неговата собствена. Само че изглеждаше по-тясна заради подредените покрай стените сандъци на принца, както и заради пръснатите навсякъде десетки епоси с цветни корици.

Леополд се надигна уморено на самотното легло, огряно от слънцето.

- Кой е направил какво, монахо?

- Момичето на име Сафия е слязло на брега, а корабът ви се отдалечава прекалено много на изток...

Леополд изскочи от леглото и завивките се разхвърчаха.

- Защо го казваш на мен? Кажи го на капитана! Не... Аз ще кажа на капитана - той застина и впи очи в нощницата си. - Всъщност първо ще се облека, а после ще кажа на капитана.

- Аз ще му кажа - изръмжа Едуан.

Нямаше никаква представа за чий дявол принцът още спеше - беше късна утрин. Още по-малко - защо се беше издокарал със специално облекло за случая.

Не след дълго той се изправи до руля и занарежда на развален карторски; моряците заотстъпваха и взеха да правят с пръсти трескави знаци за прогонване на злото. Едуан не им обърна внимание. Мирисът на домната се беше изместил на север, а северът значеше суша.

Което пък значеше, че времето им изтича.

- И къде точно да пристана? - попита брадатият капитан високо, сякаш Едуан беше глух. Той вдигна далекогледа пред око и огледа скалистия бряг. - Тук няма къде да хвърля котва.

- Напред.

Едуан посочи самотната остра скала, извисила се над вълните.

- Нубревненците са минали зад нея, така че трябва да ги последваме.

- Невъзможно - повдигна вежди капитанът. - Ще се разбием и ще потънем за минути.

Едуан грабна далекогледа му и го прикова в самотната скала, блъскана от огромни вълни. Карторският им катер се носеше покрай нея и скоро щеше съвсем да се отдалечи. Капитанът обаче все пак имаше право - беше невъзможно да пристанат на подобно място.

Или пък... не съвсем.

Корабът беше подминал леко скалата и му позволи да разгледа брега зад нея. В скалистия бряг имаше пролука. Заливче.

Той тикна далекогледа обратно в ръцете на капитана, но онзи отказа да го поеме. Медното изделие издрънча на пода. Капитанът изруга.

Без да обръща внимание на глупака, Едуан вирна нос. Вдиша, докато гърдите му не се издуха и магията му не се закачи за снежно-истинната кръв на Сафия.

Беше влязла в заливчето и беше продължила пътя си по суша - на изток. Но не беше далеч. Мирисът ѝ пред него беше силен.

Той се затресе от възбуда. Тя заискри в кръвта му, в дробовете. Ако се движеше достатъчно бързо, можеше да залови веровещицата още днес.

Заедно с номатчето.

- Трябва ми ветровещ - рече и се обърна към капитана, като се постара да не потулва магията си. Искаше очите му да са червени, докато отправя заповедите си. - Един или няколко. Колкото са нужни, за да ме пренесат до скалите заедно с багажа ми.

Заедно с парите ми.

Капитанът се скова и сведе очи. Внезапно зад тях се чу глас.

- Направете каквото нареди монахът, капитане. Ще слезем на сушата начаса.

Едуан се извърна Изключително бавно към принц Леополд, който се беше облякъл в напълно неподходящ жълт костюм.

- „Ние“? - попита. - Не мога да поема осем ад-бардове...

- Без ад-бардовете, монахо - Леополд прокара ръце през косата си и плъзна очи по нубревненските хълмове. -Сафия е годеница на чичо ми, така че с теб ще дойда де. Сам.

Вратът на Едуан се скова от ярост.

- Само ще ме забавите - каза той, без да се интересува от тона си.

Леополд обаче просто го измери с поглед с усмивка, която не достигаше до очите му.