След като светлините бяха угаснали, Хабим я хвана под ръка. Не ѝ стана ясно как точно го разпозна - предположи, че е от годините допир със загрубелите му от дръжката на меча длани,- но го позна и го последва без въпроси.

Светлините обаче лумнаха отново, преди тя, Хабим и чичо Ерон да напуснат балната зала. Повечето хора бяха приковали очи в мястото, на което се намираше тя преди миг, а няколкото души, които се оглеждаха, просто не я забелязаха.

Тя пое риска да погледне назад... и видя себе си. В абсолютно същата поза. „Лъжа!“, припука магията по гръбнака ѝ.

После Хабим я въведе в тъмното фоайе, тя набра сребристите си поли и двамата с Ерон се спуснаха в бяг. Хабим остана зад тях.

- По-бързо - изсъска чичо ѝ, без да поглежда племенницата си.

И без да обясни какво се случваше, мътните го взели. Беше премълчал някои неща, беше извъртял истината, но думите му не бяха откровена лъжа. Действително беше полунощ - и Сафи действително си беше тръгнала.

Стъпките им кънтяха из фоайето като барабаните на градската стража... докато не се разнесе трясък. И не избухнаха пламъци.

Тя обаче не отлепяше очи от посивялата глава на Ерон, съсредоточена в това да вдъхне възможно най-голяма бързина в краката си. Нямаше да поглежда назад. Ако го направеше, щеше да се спъне.

Почти бяха стигнали външната врата, когато тя зърна гилдмайстор Аликс - потен и съсредоточен. Нямаше време обаче да се чуди какво прави, нито пък защо. Тя просто прескочи Прага... и се вряза в цяла армия.

В гърлото ѝ се надигна вик, но Ерон се понесе право през войниците, които един по един му отдадоха чест.

Сафи никога - никога - не беше виждала някой да се обръща към чичо ѝ с уважение. Тя насмалко не загуби контрол над краката и над дробовете си. После обаче Ерон я погледна и остротата на погледа му - предвестник на нрав, който тя добре познаваше - я накара отново да препусне бясно напред.

По каменните пътеки... под висящите жасмини... краката ѝ не забавяха ход. Най-сетне беше постигнала онова странно откъсване, в което Изьолт влизаше толкова лесно - състояние, на което Хабим се опитваше да я научи от години.

Както я беше научил да се брани.

Както я беше научил да се бие и да съсича.

И да тича, сякаш по петите я гони Пустотата.

Ерон я поведе по тясна градинарска пътека към невзрачна порта за прислугата в желязната ограда около двореца. Тя осъзна, че той никога не беше възнамерявал да я направи домна. Цялото ѝ обучение - всеки урок, който Матю и Хабим бяха набили в главата ѝ - водеше до този момент.

Моментът, в който щеше да бъде обявена за бъдещата императрица на Картора и щеше да избяга от титлата с главоломна скорост.

Ерон достигна до портата; тя се разтвори широко. Появи се Матю. Ерон обаче не забави крачка - всъщност щом попадна на улицата, той ускори своя бяг. Сафи и Матю последваха примера му.

Не след дълго тъпанчетата ѝ долавяха единствено хриптенето на три задъхани гърла. То беше по-силно от нощния вятър и от усилващия се трясък на стомана в стомана - от битката, която вече се вихреше зад стените на двореца.

На следващата пресечка Ерон се шмугна в сенките под един еркер. Сафи го последва и премигна от резкия преход от лунна светлина към мрак. После очите ѝ привикнаха и пред нея се оформиха каруца и магаре. На капрата седеше отегчен, жилав селянин, а каруцата беше натоварена със стъбла от слънчогледи.

Ерон грабна сноп стъбла и ги отметна. Бяха пришити към одеяло от саламандрово платно.

- Влизай - заповяда той с одрезгавял от тичането глас. -Ще се погрижим за кръвовещия, но дотогава трябва да се скриеш.

Сафи не се подчини. Вместо това сграбчи чичо си за ръката.

- Какво става? - думите излизаха на задъхани пресекулки. - Къде отивам?

- Трябва да бягаш - отговори той. - Не само от града, а от цяла Далмотия. Ако ни заловят, ще ни обесят за измяна.

Той пусна края на одеялото и извади от жилетката си шише. Отпи, изжабурка се и се изплю на паважа. Повтори упражнението три пъти пред смаяния поглед на Сафи.

После разроши коса и измери Сафи строго с очи.

- Не проваляй плана ни - рече тихо, след което се завъртя и се залюля към улицата.

Сякаш летният пейзаж рязко се смени с мразовита зима: Ерон фон Хастрел се преобрази пред очите ѝ. Хладнокръвният като войник чичо, когото беше видяла преди миг-два, се превърна в ухилен пияница с провиснало лице - при това без никаква реакция в магията на Сафи. Сякаш и двете превъплъщения на чичо ѝ бяха истина.

Или лъжа... Тя не усещаше абсолютно нищо.

В същия миг ѝ призля от връхлетелия я пристъп на ужас. Чичо ѝ изобщо не беше пияница. Колкото и немислимо да звучеше - твърде необяснимо и странно, за да го побере умът ѝ, - нямаше как да отрече видяното със собствените си очи. Чичо Ерон беше убедил Сафи, нейната магическа природа, както и цяла Картора, че не е нищо повече от пропаднал стар глупак.

А после беше използвал тази заблуда, за да ѝ помогне да избяга тази вечер.

Преди тя да успее да извика след него с молба за обяснение, силуетът му просветна за миг... и изчезна. И остави след себе си само уличните павета и лунните лъчи.

Тя се врътна към Матю.

- Къде изчезна? Чаровещата ли го направи?

Матю кимна.

- Казах ти, че планът на чичо ти е мащабен. Опасяваме се... не, знаем, че Спогодбата ще бъде прекратена всеки момент, без надежди за продължение.

Сафи поклати глава объркано, а той въздъхна.

- Ясно ми е, че в момента всичко ти звучи неразбираемо, но ми се довери, Сафи: работим в името на мира. Само че съюзът с император Хенрик щеше да съсипе всичко.

- Но защо Хенрик държи да се ожени за мен толкова? -отрони тя. - Земите на Хастрел не струват нищо. Аз не струвам нищо!

Матю се поколеба, очите му проблеснаха, но накрая той сподели:

- Подозираме, че императорът е научил за вещерската ти природа.

Гърлото на Сафи се стегна рязко. „Как?“, искаше да изграчи. Беше крила способностите си осемнайсет години, без и един ад-бард да я залови.

- Бракът с Хенрик - продължи Матю - би бил равностоен на робство за теб, Сафи. Нямаше да има изход. При все това нито Ерон, нито ти бихте могли да се противопоставите открито на подобна връзка, затова организирахме това престорено отвличане. Затова Ерон не те предупреди. Ако знаеше, какво ще последва, изненадата ти нямаше да бъде убедителна. Хенрик и ад-бардовете му щяха да заподозрат нещо на мига.

Тя преглътна - или поне опита. В гърлото ѝ беше заседнала буца. Не само кръвовещият знаеше каква е - императорът на Картора също. Кой друг беше научил? Кой друг щеше да тръгне по петите ѝ?

- Не се тревожи - подхвърли Матю, явно усещайки паниката ѝ. - Всичко е подготвено, Сафи. Ще те отведем в безопасност.

Той я побутна към черното одеяло, но тя заби пети в земята.

- Ами Изьолт? Няма да я изоставя.

- С Хабим ще я открием...

- Не.

Сафи се изтръгна от ръцете му, без да се интересува от дима, който се беше понесъл над покривите. Или пък от грохота на битката, който се приближаваше и ставаше все по-силен с всяка секунда, в която тя се противеше.

- Няма да тръгна без Изьолт. Кажи ми къде трябва да ида и ще стигна дотам сама.

- Дори след всичко това ни нямаш доверие?

Лицето на Матю беше прикрито в мрака, но в гласа му ясно пролича болка.

- Рискувахме всичко, за да те измъкнем от тържеството.

- Не вярвам на чичо Ерон - рече Сафи. - Не и след онова, което видях днес.

- Трябва да му се довериш. Той съгради живот от сенки и лъжи, но не си позволи да въвлече и теб в него. Знаеш ли какво му костваше? Какво костваше на всички ни? - Матю посочи вяло към каруцата. - Повярвай ми: най-съкровеното желание на дом Ерон е ти да бъдеш в безопасност. Именно това искаме всички. Хайде, ела. Няма време.

Той я стисна за лакътя, а засенчените му очи се впиха в нейните.