Тя със сигурност се беше променила, а светлата рокля го подчертаваше. Стегнатият корсет акцентираше върху силните ѝ корем и хълбоци. Жилавите ѝ ръце личаха под прилепналите дълги ръкави, корсетът загатваше и леко извитите ѝ форми, а свободните поли придаваха на ханша ѝ женствена заобленост. Свободно пуснатите кичури бяха като рамка за извивката на челюстта ѝ. И за бляскавите ѝ очи.

Гилдмайстор Аликс и прислугата му този път бяха надминали себе си.

Щом прислужницата се оттегли - след като разстла на леглото удивителна бяла пелерина, - Сафи се спусна към торбата и извади книгата на Изьолт за карауените. После отиде до прозореца, под който каналите грееха като пламъци на залязващото слънце.

Над синята корица на книгата се носеше ефирна розова светлина и щом Сафи я разгърна, страниците с шепот се отвориха на трийсет и седма страница. Пред очите ѝ проблесна бронзов крилат лъв, който бележеше последната страница, която беше чела Изьолт.

Тя бързо прегледа текста - изброяваше разредите карауенски монаси.

Вратата на стаята се отвори с трясък и тя едва сколаса да пъхне книгата обратно в торбата, преди чичо ѝ да пристъпи вътре.

Дом Ерон фон Хастрел беше висок мъж - мускулест, с едър кокал като Сафи. За разлика от нея обаче сламенорусата му коса беше обагрена в сребристосиво, а под кръвясалите му очи имаше морави торбички. Навремето може и да беше се прославил като войник, но сега беше обикновен пияница.

Ерон спря на няколко крачки от нея и се почеса по темето. Косата му щръкна във всички посоки.

- В името на Дванайсетте - провлачи той, - защо си толкова бледа? Изглеждаш, сякаш Пустотата те е пипнала.

Ерон вирна брадичка, но тя успя да забележи едва доловимото поклащане на тялото му.

- Май се притесняваш за бала довечера.

- Както и ти - отговори тя. - Иначе защо ще се напиваш още преди вечеря.

Устните на Ерон се разтеглиха в усмивка - учудващо будна усмивка.

- Ето това е моята племенница.

Той прекоси стаята, погледна навън през прозореца и се заигра с тънката златна верижка, която не сваляше от врата си.

Сафи прехапа устни, осъзнавайки с жал, че както винаги в гърдите ѝ зейна дупка при вида на чичо Ерон. Въпреки че във вените ѝ течеше същата синя кръв - на Хастрел, - двамата си бяха чужди.

А когато Ерон беше пиян - какъвто бе случаят през повечето време - вещерските умения на Сафи не долавяха нищо. Нито истината, нито лъжата, нито някаква реакция - сякаш щом потечеше, виното отмиваше човека, който беше той.

Между тях стоеше - и винаги щеше да стои - стена от камък и мълчание.

Тя изпъна рамене и прекрачи до чичо си.

- Е, защо съм тук, чичо? Матю каза, че плановете ти засягат Великата война. Какво точно си намислил?

Ерон се изсмя дрезгаво.

- Значи Матю се е изпуснал, а?

- От вещерските ми умения ли имаш нужда? - продължи Сафи. - За това ли става дума? Някакъв пиянски кроеж, за да си върнеш честта на ад-бард...

- Не - думата отекна решително, категорично. - Това не е пиянски кроеж, Сафия. Далеч не.

Ерон облегна ръце на стъклото и старите белези от изгорено по пръстите и кокалчетата му се опънаха.

Сафи мразеше белезите. Докато растеше, беше гледала белите петна милион пъти. Как се свиваха около кана с вино, или пощипваха задника на някоя уличница. Белезите бяха единственото, което тя знаеше за чичо си - единственото прозорче към миналото, - и всеки път, щом ги видеше, неизбежно я обземаше страх, че това бъдеще чака и нея; неутолима жажда за нещата, които никога нямаше да постигнат.

Ерон копнееше за честта си.

Сафи - за свободата си.

Свободата от титлата ѝ, от чичо ѝ и от ледените, мразовити зали на Хастрел. Свободата от страха от ад-бардовете и обезглавяването. Свободата от вещерството и от цялата Карторска империя.

- И представа си нямаш какво беше във войната - поде Ерон с отнесен тон, сякаш и неговият ум се беше съсредоточил върху старите белези. - Армиите помитаха цели села, флотилиите потапяха чуждите кораби, вещиците можеха да те подпалят само с мисъл. Всичко, което обичаш, изчезва, Сафия... в кръв. Скоро обаче ще научиш. Ще научиш в пределно ясни подробности - освен ако не направиш онова, което те помоля. След тази вечер можеш да изчезнеш завинаги.

В стаята се възцари мълчание... след което Сафи отпусна челюст.

- Чакай... мога да изчезна?

- Да.

Той се усмихна почти тъжно и пак се заигра с верижката си. Когато заговори отново, първите искрици истина - и топлина от щастие - се надигнаха в гърдите на Сафи.

- След като изиграеш ролята на танцуващата, пиеща домна - поде той, - и го направиш така, че всички империи да видят... След това си напълно свободна да си идеш.

„Свободна да си идеш.”

Думите зазвънтяха във въздуха като последната нота от бурна симфония.

Тя залитна назад. Умът ѝ не можеше да го побере... вещерската ѝ природа също. Думите на Ерон трептяха и изгаряха от истинност.

- Защо - поде тя предпазливо с опасението, че една погрешна дума би изличила всичко, което бе казал чичо ѝ -би ме оставил да си тръгна? Нали се очаква да стана домна на земите на Хастрел?

- Не точно.

Той вдигна ръка над глава и се облегна на стъклото. В позата му имаше някаква необичайна отстъпчивост. Беше свалил верижката и сега тя висеше между пръстите му.

- Скоро титлите няма да имат значение, Сафия, а и да си признаем - нито ти, нито аз някога сме очаквали от теб наистина да поемеш земите ни. Не си създадена за водач.

- А ти си? - наежи се тя. - За какво ми беше да уча цял живот, ако си планирал това от самото начало? Можеше просто да си ида...

- Не планирах това - прекъсна я той и раменете му се стегнаха. - Но нещата се променят, когато на хоризонта се зададе война. Освен това нима съжаляваш за всички уроци и тренировки, които получи? - той кривна глава на една страна. - Сблъсъкът ти с Гилдмайстора на златото едва не съсипа всичките ми планове, но все пак успях да опазя вечерта. Сега от теб се иска единствено да се държиш като лекомислена домна за една-единствена вечер, след което със задълженията ти е свършено. Завинаги.

Сафи запръхтя в смях.

- Това ли е? Искаш само това? Винаги ли си искал само това от мен? Прости ми, но не ти вярвам.

Той повдигна рамене равнодушно.

- Не е нужно да ми вярваш, но какво говори магията ти ?

Вещерската природа на Сафи жужеше истинно, а зад ребрата си тя чувстваше топлина. Въпреки това беше изключено да приеме историята му. Всичко, което бе искала някога, внезапно ѝ беше предоставено на тепсия. Изглеждаше твърде, твърде хубаво, за да е истина.

Ерон изви русата си вежда, очевидно развеселен от смаяното ѝ изражение.

- Щом камбаните ударят в полунощ, Сафия, кръвовещият няма да бъде проблем. Тогава ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила. Макар че... - Той замълча, а погледът му се изостри; от пиянството не беше останала и следа. - Ако беше пожелала, Сафия, можеше да определиш облика на света. Имаш нужното образование - погрижих се за това. За съжаление - той разпери покритите си с белези ръце и опъна верижката, - явно ти липсва предприемчивост.

- Ако ми липсва предприемчивост - прошепна Сафи, преди да успее да задържи думите си, - то е защото ти си ме възпитал така.

- Твърде вярно. - Ерон ѝ се усмихна печално, но искрено. - Само че недей да ме мразиш за това, Сафия. Обичай ме... - Той разтвори вяло ръце. - И се страхувай от мен. Както прави един Хастрел, в крайна сметка. Сега довърши тоалета си. Тръгваме на следващия удар на камбаните.

Без нито дума повече, той я подмина и излезе от стаята. Тя го проследи с очи. Застави се да проследи отсечената му походка и широкия гръб.

За няколко изпепеляващи секунди Сафи се поддаде на несправедливото му отношение. Безхаберна? Непредприемчива? Може би беше вярно, когато се отнасяше за живота в замръзналия замък в света на жадни за власт благородници и бдителни ад-бардове, но не и когато ставаше дума за живота им с Изьолт.