Йорис намусено беше повел Иврен и Изьолт да се нахранят, а Сафи беше последвала Мерик в капитанската каюта, до масата с карти в средата - също като тази на „Жана“. Люковете вече нямаха стъкла и отворените летви на щорите пропускаха шума от всекидневното оживление - както и приятния бриз. Корабът имаше дебели стени, жегата вече се усещаше в късната утрин и Сафи установи, че вътре се поти повече, отколкото навън. Дори суетният Мерик беше свалил жакета и беше навил ръкавите на ризата си.

- Карторците вероятно ме преследват - рече тя.

Мерик отказа да вдигне поглед от щателното си изследване на картата. Тя се облегна на масата.

- Трябва да тръгнем за Лейна незабавно, принце. Далеч ли е?

- На един ден път, ако направим почивка през нощта.

- Тогава да не спираме.

Мерик стисна зъби и най-сетне закова очи върху нея.

- Нямаме избор, домна. Йорис има само два излишни коня, тоест ако Изьолт дойде...

- Което е несъмнено.

- ...заедно с Иврен - а съм убеден, че и тя ще се присъедини, - значи, ще трябва да яздим по двама на кон. Което пък, значи, че ще трябва да спрем за нощта, за да си починат конете. Освен това никой не е в състояние да открие залива на Нихар, тоест никой не би могъл да слезе на сушата близо до нас.

Той грабна жакета си от близкия стол, порови в джобовете и извади познат свитък - вече сплескан и омачкан.

После влудяващо бавно разгъна документа до картата. Взе парче сух хляб от купата в средата на масата и с насмешка отхапа голямо парче.

Сафи се наежи.

- Сигурно все още си ми ядосан.

В отговор той просто задъвчи по-енергично и се взря още по-съсредоточено в картата и в споразумението.

- Заслужих си го - добави тя.

После пристъпи по-близо и прогони порива да избухне в гневен пристъп. Това беше шансът ѝ да поговори с Мерик насаме. Най-сетне да се извини за... за всичко. Той не можеше да избяга, а и нямаше кой да ги прекъсне.

- Направих грешка - добави тя с надеждата, че изражението ѝ издава искреността ѝ.

Мерик изгълта една чаша вода и избърса уста съвсем нетипично за себе си. След което отново обърна очи към Сафи.

- „Грешка“ оставя впечатлението, че си го направила неволно, домна. Онова, което стори на екипажа ми и на помощник-капитана ми, беше пресметнато злонамерено.

- Пресметнато какво? - челюстите ѝ се стегнаха от възмущение. - Не е вярно, принце. Никога не съм искала да застраша Кълен или хората ти, а способностите ми показват, че дори ти самият не вярваш в току-що казаното.

Това го накара да млъкне, макар че той остана с издути ноздри, а Сафи се притесни, че може да се задави, ако не престанеше да отпива вода на такива мощни глътки.

Тя заобиколи стола, на който беше жакетът му.

Той мигновено отстъпи две стъпки назад. Картата и споразумението прошумолиха на дъските.

Тя вирна брадичка и този път направи три крачки напред - точно до него.

Той издиша драматично и изтрака с токове до другия край на масата.

- Сериозно? - викна тя. - Толкова ли е ужасна компанията ми?

- Да.

- Просто искам да погледна споразумението! - тя вдигна високо ръце. - Не е ли редно да знам какво очаква чичо ми от теб? И от мен ?

Тялото му се вкамени, но накрая той изпусна примирена въздишка и остана на мястото си, когато Сафи заобиколи масата. Макар че вирна рамене до ушите и удиви Сафи с учестеното си дишане.

- Спокойно - промърмори тя и се наведе над договора. - Няма да те ухапя.

- Значи дивият лъв е опитомен?

- Виж ти - измърка тя и го озари с най-котешката си усмивка. - Проява на чувство за хумор.

- Виж ти - не ѝ остана длъжен той, - проява на опит за смяна на темата - той изпъна пръст и го залепи върху договора. - Прочети проклетия договор, домна, и се махай.

Усмивката ѝ се стопи и в очите ѝ проблесна гняв. Тя се наведе, облегна лакти на масата и се престори, че чете споразумението за пръв път.

Само че този път го четеше различно. Думите в него бяха същите, но чувствата, които предизвикваха у нея, начинът, по който караха стомаха ѝ да се присвие.

Коляното ѝ затрепери. В битката с морската лисица едва не беше проляла кръвта си и се беше разминала на косъм със смъртта. И въпреки че би повторила всяка своя постъпка в името на Изьолт, би го направила по друг начин. Трябваше първо да преценява рисковете и да спре да мисли само от собствената си гледна точка.

Онова, което я вбеси окончателно обаче - дотам, че ѝ се дощя да извади ножовете си и да изкорми нещо, - беше, че чичо Ерон изобщо беше включил подобно условие в договора.

Тя преглътна. Гневът гореше гърлото ѝ.

- Чичо ми е пълен задник. Проливането на кръв е нелепо - човек може да се пореже на лист хартия. Той го знае и съм убедена, че го е включил нарочно. Съжалявам.

Спеченият въздух в каютата се сгорещи още повече. Извинението ѝ направо го накара да закипи, а Мерик остана приковал поглед в нея няколко дълги удара на сърцето си. След което на устните му заигра усмивка.

- Мисля, че в момента не се извиняваш заради чичо си. Поне не изцяло.

Сафи прехапа устни, но не извърна очи. Искаше той да забележи как се чувстваше. Да прочете разкаянието в очите ѝ.

Усмивката му се изви по-широко, той кимна - почти сякаш приемаше извинението ѝ - и отново насочи вниманието си към договора.

- Чичо ти просто държи да не пострадаш. Заяви го доста категорично, а и е съвсем естествено да бъде педантичен по отношение на здравето на племенницата си.

- Чичо ми - тя махна снизходително е ръка - би сметнал, че съм в отлично здраве, дори да бях намушкана четири пъти и надупчена от сто стрели. Вероятно окото му няма да трепне дори да ме съсечеш, принце.

Мерик се изсмя.

- Предлагам да не опитваме, става ли?

Той въздъхна и се наклони встрани, докато лявата му ръка едва не докосна тази на Сафи. А миризмата му не нахлу в ноздрите ѝ. Солена вода, пот и сандалово дърво.

Не беше твърде неприятна. Да не говорим, че ѝ беше трудно да отлепи поглед от голите му китки - като нищо два пъти по-дебели от нейните, както и от тънките косъмчета по предмишниците му.

- Ами годеникът ти? - попита той нежно и внимателно. - Как би се почувствал император Хенрик, ако бъдеш пронизана от сто стрели?

Още преди да мигне, кръвта закипя в ушите ѝ. Защо я разпитваше за Хенрик? И защо имаше чувството, че съдбата на целия свят зависи от отговора ѝ?

Когато най-сетне проговори, гласът ѝ звучеше изопнат като тетивата на лък.

- Хенрик не ми е годеник. Не мога да го приема. Няма да го приема. В един момент танцувам с теб на бала, а в следващия... - тя се изсмя дрезгаво. - В следващия император Хенрик ме обявява за бъдещата си съпруга.

Мерик издиша звучно.

- Искаш да кажеш, че дотогава не си знаела?

Тя поклати глава, като отбягваше очите му - макар че усещаше, че ги е впил в нея.

- Не знаех и за това диво бягство, което ми спретна чичо ми. Той спомена нещо за големи планове, но и за милион години не бих могла да предположа, че ще бъда отвлечена от Веняса, преследвана от кръвовещ и качена насила на кораба ти. Всичко е един огромен, безкраен водопад от изненади. Поне всичко това ме държи извън лапите на Хенрик.

Тя отново се изсмя притеснено, наведе се напред и се престори, че разглежда картата. Обаче секундите минаваха, а очите ѝ не виждаха и една река или път. Сякаш контролът над положението се местеше - изплъзваше се от нейните ръце и влизаше в тези на Мерик.

Накрая той се пресегна над картата и потупа една извита синя линия. Ръката му докосна нейната.

Докосването изглеждаше случайно, но тя знаеше - убедена беше - по начина, по който се движеше той, уверено и решително, че всъщност изобщо не беше случайно.