- Кажи ми истината, домна - произнесе бавно. - Какво търсеше ръката ти под ризата ми? Възползваш се от мен в съня ми?

- Не - изръмжа тя и вирна брадичка. - Просто се опитвах да те събудя. За да спреш да хъркаш.

Тя отново се разшава и тялото ѝ се напрегна под това на Мерик - знак, че гневът ѝ нарастваше. Ако той не се отместеше скоро, краката ѝ щяха да се увият около неговите, тя щеше да стисне пръсти, а очите ѝ щяха да заблестят по начин, който щеше да направи съпротивата срещу гнева му... срещу магията му... невъзможна.

Той отпусна хватката си около китката ѝ, извади ръката изпод главата ѝ, облегна се на колене и длани на земята и повдигна гърди от нейните.

Тя изви гръб.

Мерик застина.

Наполовина изправил се на лакти, в гръдния му кош се завихри някаква стихия. Тя забушува в тялото му... в нейното също. Сякаш гърдите им бяха свързани с нещо и всяко негово движение предизвикваше същото у нея.

Той прокара очи по снагата ѝ. Беше безпределно различна от жените в родината му. Косата ѝ беше с цвета на пясък, очите ѝ - с този на морето. Той издиша тежко. Независимо за какво жадуваха пръстите и устните му, не можеше да се поддаде на този... глад.

Оттласна се от нея и легна по гръб, закривайки очи с ръка, за да не вижда небето. За да се скрие от парещото усещане за Сафи до себе си. Чувстваше я с всяка капчица от вещерството си, с всеки сантиметър от плътта си.

- Не мога да го направя.

Най-сетне признание. Пред нея. Пред себе си. После той скочи на крака, грабна редингота си от постелката и закрачи към гората. Към морето.

Нахлузи дрехата в движение. Незнайно защо, но го караше да се чувства по-спокоен. И по-овладян... Обаче Сафи тръгна след него, разбира се... разбира се.

- Не мога да заспя.

- Не си и опитала.

- Не е нужно.

Той въздъхна. Как да оспори това? Имаше си достатъчно бръчки и без да добавя мислите за Сафи към тях. Затова продължи напред, прокарвайки пръсти през папратовите листа и игличките на боровете. Толкова хладни на допир. Толкова живи.

Когато достигна до морето и проблясъците на далечната буря и белите гребени на вълните завладяха взора му, нещо в него се разгърна. И се успокои. Сафи се насочи наляво към огромна варовикова канара, а той я последва - макар че се държеше на две широки крачки разстояние. После двамата се облегнаха на скалата и известно време просто гледаха мълчаливо морето, луната, светкавиците.

Спокойствието му помогна да се отпусне. И да се остави на ритъма на вълните и на жуженето на насекомите.

Внезапно обаче то изчезна. Неусетно нощта беше впръскала заряда си в гърдите му - напрежение, което трябваше да освободи. Неукротим кипеж като бурята на хоризонта. Сафи се размърда и привлече погледа му. Варовикът отразяваше светлината и я окъпваше в приглушени лунни отблясъци.

Тя сви устни с насмешка.

- Какво си ме зяпнал така, принце?

- Как?

- Сякаш се каниш да ме нападнеш.

Мерик се разсмя с топъл, искрен смях. После погледът му отново попадна в плен на Сафи. И по-точно на шията ѝ. Нейната извивка се очертаваше на фона на варовика... не си спомняше да е виждал толкова изящна шия през живота си.

- Извинявай - рече накрая. - Последното, което би ми хрумнало, е да те нападна.

Тя се изчерви в розово на лунните лъчи, а после вдигна високо брадичка, сякаш подразнена от реакцията си.

- Ако си представяш някакво по... интимно нападение, принце, нека те уведомя, че не съм такова момиче.

Изглеждаше - и звучеше - като истинска домна.

- Не съм си го и помислял.

Дойде неговият ред да се изчерви... не от смущение. От отегчение. И от малко гняв.

- И недей да си мислиш, че те желая, домна. Ако си търсех с кого да се потъркалям, най-малко бих се сетил за теб.

- Чудесно - тросна се тя, - защото и ти си последният човек, когото бих избрала аз.

- Поради което губиш, повярвай.

- Все едно си толкова талантлив, принце.

- Знаеш, че е така.

Тя го стрелна с очи. Изду гърди. Застина.

Мерик направи крачка напред. После още една, докато не се озова до нея.

- Ако беше такова момиче, щях... - той посегна към бузата ѝ, отначало колебливо, после, тъй като тя не се отдръпна, по-уверено. - Щях да започна оттук и да продължа надолу по шията ти.

Пръстите му зашепнаха по шията ѝ, по ключицата... а той със задоволство установи задъханото ѝ дишане. И тръпнещите устни.

- А после - продължи с плътен глас, който изплуваше от дълбините на гърлото му - щях да се върна. Да застана зад теб.

Той отметна плитката ѝ...

- Спри - прошепна тя.

Мерик спря, макар че - пресвети Ноден - не искаше да го прави.

После обаче тя извъртя тяло и внезапно устните ѝ се озоваха до неговите. Не, устните ѝ бяха над неговите. Колебание. Очакване - сякаш беше изненадала сама себе си и сега не знаеше какво да предприеме.

Неговият дъх се разбушува в гърдите му - задържан там заедно с мислите му. И въпреки всичко сантиметрите между телата им се равняваха на километри, а разстоянието между устните им изглеждаше непреодолимо.

Дъхът на Сафи погали брадичката му. Или беше бризът? Или собственият му дъх? Вече не можеше да прецени. Трудно му беше да прави каквото и да било, освен да се взира в очите ѝ, искрящи и близки.

Тя премести очи надолу и смръщи чело - сякаш искаше да направи още нещо. После вдигна ръце и ги положи на хълбоците му. Сви пръсти.

Магията на Мерик лумна.

Вятърът изригна нагоре, помете косата от лицето на Сафи и щеше да я събори... ако Мерик не се беше намесил. Той я притисна до скалата и я целуна сред грохота на жежкия вятър.

Жаждата от целия ден го изпепели, но за огромно негово удоволствие Сафи я утоли. Изтръгна я от него с хищни пръсти, а ритъмът на бедрата ѝ надмина дори четиристъпката.

Беше подивяла - до безсрамие - и той не усети кога започна да хапе, да дърпа и да тегли. Зъби, нокти и свирепи, бесни ветрове.

Обаче сякаш не можеше да я дръпне достатъчно близо. Независимо колко силно притискаше устни към нейните, колко здраво го дърпаха ръцете ѝ под палтото... под ризата...

Адски огньове, пръстите ѝ бяха на голата му кожа.

Нова гореща вълна заля тялото му. Коленете му едва не се подгънаха, а ветровете му се втурнаха бясно навън. И нагоре. Той издигна Сафи на един нисък камък и зарови пръсти в пешовете на ризата ѝ. Устните му се движеха по всички места, за които беше обещал. Ухото ѝ - при което тя изстена. Шията ѝ - при което заизвива тяло. Ключицата...

Тя вклини ръце между тях. И го отблъсна.

Мерик залитна назад. Зяпнал. Объркан. Гърдите на Сафи се повдигаха, очите ѝ бяха огромни... той не можеше да разбере защо беше спряла бурята между тях. Да не беше прекрачил някоя граница?

- Слушай... - изхриптя тя най-сетне. - Чуваш ли?

Мерик поклати глава - все още объркан - и си пое накъсано дъх.

След което чу. Сигурен ритъм, думкащ над морето. Ветробарабан.

Мерик скочи встрани.

Ветробарабанът на „Жана“.

След миг той се носеше обратно по пътя, по който бяха дошли, следван по петите от Сафи. Клонките и камъчетата хрущяха под краката им, но той не забелязваше. Ветробарабанът се усилваше. „Жана“ щеше да се появи пред очите им всеки миг, а той трябваше да научи защо - трябваше да види на какво разстояние е корабът му от брега. Можеше да отлети до екипажа си, но само ако ги виждаше...

Сафи го стисна за рамото и го принуди да спре.

- Ето!

Тя посочи на юг, към точката, в която той едва различаваше границата между вълните и облаците в сивотата.

Той извади далекогледа си, огледа морето... и забеляза светлините - погрешно ги беше взел за част от бурята. Изображението доби очертанията на нубревненски боен кораб. „Жана“, с фенерите и огледалата, които осветяваха водата пред нея. Белите платна се бяха издули - от ветровещерството на Кълен.

Ветробарабанът не спираше да бие, твърде силно за такова разстояние, тоест Райбър използваше магическия чук