и беше насочила барабана към брега. Към Мерик.

Кълен го зовеше.

Затова той пое дълбоко въздух и събра ветровете си. Кожата му настръхна, а тялото пламна.

- Пази се - предупреди той Сафи.

Трябваше да насочи порива на вятъра си съвсем точно, за да улучи малката точица на хоризонта, така че екипажът му да разбере къде се намираше.

Той вдигна двете си ръце... след което изпусна дъх. Над морето изригна огромна фуния от вятър.

А той зачака. Чакаше, загледан в морето, със Сафи до себе си. Беше благодарен, че е с него. Изпънатите ѝ рамене и безстрашният ѝ поглед го спираха да потъне в тежки мисли. Да скочи от скалата и просто да полети към нишкобрат си...

Ветробарабанът спря и Мерик се подготви за съобщението, което щеше да изпрати Кълен. Когато то най-сетне пристигна - когато ушите му уловиха съчетанието от удари и паузи, - той заскърца със зъби, а гневът му се възпламени.

- Какво има? - попита Сафи и го стисна за ръката.

- Кръвовещият ни следва - изграчи той.

Тя стисна по-силно.

- Да се върнем в Дара на Ноден...

- Да, но той е зад нас. Марсточаните пък плават към Дейна - пред нас.

При тези думи гневът му се разгоря сериозно - същинска ярост, която го принуди да отстъпи две крачки назад.

Обаче се налагаше да се овладее, тъй като причината не беше у Сафи. Всичко се дължеше на трижди проклетите обстоятелства, а те бяха извън трижди проклетия му контрол. Как изобщо марсточаните бяха разбрали накъде се е насочил?

- Ще отлетя до „Жана“ - рече той, а в гърдите му вреше. - Вие с Изьолт и Иврен продължете да яздите на изток. Към Лейна. Пришпорете конете до край.

- Защо да не отлетим заедно до „Жана“ и да не стигнем до Лейна по вода?

- Защото марсточаните ще ни изпреварят, а Кълен не е достатъчно силен, за да се изправи срещу тях. Дори не бива да плава.

Мерик погледна притеснено към морето. Към „Жана“.

Проклет глупак, нишкобрат му.

- Най-големи шансове имаме, ако ние настигнем марсточаните - продължи той. - Ако двамата с Кълен успеем да отвлечем вниманието им, може и да стигнете до Лейна по сушата. Отидете на седмия кей, а после се махайте оттук, адски огньове.

- Ти как ще ни откриеш? След... След това?

- Сигналният камък. Иврен може да го възпламени, а аз ще видя светлината му от морето - Мерик направи две широки крачки и застана до нея. - Яздете на изток и ще ви намеря. Скоро.

Сафи поклати глава мудно, със съмнение.

- Това не ми харесва.

- Моля те - рече ѝ той. - Моля те, недей да спориш. Това е най-разумният план...

- Не затова - прекъсна го тя. - Просто... Имам чувството, че никога повече няма да те видя.

В гърдите на Мерик зейна дупка и за част от секундата той остана без думи. После взе лицето ѝ в ръце и я целуна. Нежно. Бързо. Просто.

Тя се отдръпна първа, прехапа устни и посегна към пешовете на ризата му. Загащи ги и приглади памучния плат.

- Излъгах те, да знаеш. Не си последният, когото бих избрала.

- Сериозно?

- Да - тя се ухили дяволито и зъбите ѝ проблеснаха. - Предпоследният си. Или пред-предпоследният.

В стомаха на Мерик се надигна смях, тръгна към гърлото, но преди той да измисли нещо остроумно в отговор, тя се отдръпна и рече:

- Безопасни пристани, Мерик.

- Безопасни пристани - отвърна той простичко.

После Мерик Нихар се приближи до скалата, прекрачи през ръба и полетя.

Сафи не проследи отдалечаването на Мерик. Нуждата да бърза я пришпори - както и пресният спомен за кръвовещия. Начинът, по който я беше открил... Начинът, по който очите му се наливаха с червено.

Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. По гръбнака ѝ пропълзяха студени пръсти.

Тя се запровира през гората, все по-бързо... и по-бързо, докато не се затича, докато не препусна. Листата на папратите я пердашеха през ръцете, сипейки спори наоколо. Не беше за вярване, че само преди миг двамата с Мерик бяха минали оттук.

Тя изскочи в лагера и го завари вече събран, а конете - оседлани. Иврен връзваше постелките на дисагите, а Изьолт затягаше оглавника на петнистия кон. Конете клатеха глави - готови за езда, въпреки дългия преход на предишния ден.

Щом чу ботушите ѝ, Изьолт се врътна към нея.

- Тръгвате... без мен? - изрече Сафи задъхано.

- Чухме барабаните - обясни Изьолт, дозатегна оглавника и той издрънча. - Иврен ми преведе съобщението.

- Къде е Мерик? - попита Иврен.

Тя се дръпна от дисагите, стиснала в ръка наметалото, препасала здраво ремъка си през гърди.

- Отлетя на „Жана“ - отвърна Сафи. - Ще се опита да отклони марсточаните.

Изьолт повдигна вежди едва забележимо.

- Значи няма да яздим на север? Няма да опитваме да избягаме?

Сафи тръсна отсечено глава и се приближи до огъня.

- Все още можем да достигнем Лейна преди тях - тя засипа живите въглени с прах и пепел с крак. - После може да избягаме на север.

- Е, тогава скачайте на конете - нареди Иврен.

- Сафи, може да яздиш с мен...

- Не. И двете ще яздите сами - Иврен се заметна с наметалото и закопча токата с умело, механично движение. - Аз ще изчакам тук и ще спра Едуан.

Напрегнато мълчание. Последвано от думите на Изьолт:

- Моля ви, не го правете, монахиня Иврен.

- Моля ви - присъедини се и Сафи. - Ще го надбягаме...

- Да, но не можете - прекъсна я Иврен с решителен глас. - Едуан е по-бърз и от кон, ще ви настигне, накъдето и да тръгнете. Ще намеря лесно за отбрана място по пътеката и ще направя всичко възможно да го забавя.

- Да го забавите? - повтори Изьолт. - Не да го спрете?

- Едуан не може да бъде възпрян, но поне може да бъде вразумен. А ако се наложи - тя потупа двата си останали ножа; токата издрънча, - тези не са само за показ.

- Ще ви убие - възпротиви се Сафи.

Пределно ясно ѝ беше, че нямаха време за губене, но не можеше да допусне Иврен да постъпи толкова глупаво.

- Моля ви, послушайте думите на Мерик и елате с нас.

Лицето на монахинята се вкамени и когато заговори, в гласа ѝ се беше прокраднала остра нотка на нетърпение. И на обида.

- Мерик забравя, че съм монахиня, обучена за битки. Ще се изправя срещу Едуан сама, а вие двете ще тръгнете към Лейна с конете. Хайде, качвайте се.

Тя подаде вдървено ръка на Сафи. Тя не се нуждаеше от помощ, но все пак я прие.

После Иврен помогна и на Изьолт да се качи на своя кон, отвори решително дисагите и извади сигналния камък. Той проблясваше в сивкаво, като просветляващото небе над главите им. Тя пророни: „Сигнал“ и вътрешността му лумна в ярка синя светлина.

- Така Мерик ще може да ви намери - тя подаде камъка на Сафи. - Извадете го, щом пътеката ви тръгне по брега.

Сафи я измери с поглед - сивите ѝ коси се развяваха на утринния бриз, украсени в сапфиреносиньо от светлината. Тя разтвори пръсти и пое тежкия кварц.

Иврен кимна спокойно. След това свали колана с меча си.

- Изьолт, вземи сабята на Мерик. Вързана е за седлото на петнистия кон. Сафи, ти получаваш това - тя положи ножницата с острието в скута ѝ. - Все пак карауенската стомана е най-добрата.

Сафи преглътна. Дребната шега я накара да осмисли момента и тежкото прозрение колко много хора рискуваха живота си, за да ѝ позволят да стигне до Лейна, за да може Мерик да получи търговското си споразумение.

Тя нямаше да ги предаде.

- Изьолт - рече, черпейки думи от същината, от ядрото на вещерството си, - тръгваме за Лейна. Без забавяне, без спиране.

Нишкосестра ѝ я погледна и лешниковите ѝ очи се обагриха в яркозелено на светлината на сигналния камък. Погледът ѝ проблесна диво - този блясък неизменно ѝ вдъхваше сили, - тя вдигна брадичка и рече:

- Води, Сафи. Знаеш, че винаги ще те следвам.

При тези думи Иврен се усмихна.

- Нямате представа откога чакам да чуя тези думи. Да ви видя двете, яхнали конете. Истински - очите ѝ грейнаха със странен блясък. - Знам, че думите ми в момента не означават нищо за вас, но скоро ще ме разберете.