Дотук с дебненето значи. Сафи се затича... препусна като бясна. Ако бурята продължаваше така, след минути и трите кея щяха да се озоват под вода.

Тя стигна до първата дървена платформа. Беше покрита с водорасли и скърцаше заплашително под подметките ѝ. Сафи направи четири крачки напред, без да изпуска поклащащия се отпред боен кораб от очи, после се обърна, готова да се втурне към следващия кей.

Докът обаче беше хлъзгав, вълните го блъскаха яростно, а вятърът беше твърде силен. Тя толкова се беше съсредоточила в това къде стъпва и кога да прескочи следващата вълна, че не забеляза спотаилата се наблизо тъмна сянка.

Едва когато отново се върна на улицата, тя най-сетне забеляза марстошката Усойница на трийсет крачки пред себе си, точно на пътя към следващия кей.

- Ако дойдеш с мен, никой няма да пострада! - извика Усойницата.

Гласът ѝ - а и силуетът, определено бяха женски.

„Не, благодаря“, помисли си Сафи и вдигна меча. Жената нямаше оръжие, за разлика от нея. Тя размаха меча си.

- Ще ти дам само един шанс, веровещице! Или се присъедини към Марсток като съюзница, или умри като наш враг!

Сафи едва не се изсмя на думите ѝ. Мрачен, гневен смях, защото този миг беше очаквала цял живот: мигът, в който вещерските ѝ способности щяха да изрисуват мишена на челото ѝ и войниците щяха да се спуснат да я гонят.

Вярно, толкова години беше очаквала по-скоро ад-бардове, но спокойно щеше да се задоволи и с Усойниците.

Тя присви тяло в бойна готовност за атака. Блесна светкавица. Тя премигна - не успя да се овладее, - а щом отново отвори очи, вятърът я заблъска. Дъждът я прониза. А жената вече имаше оръжие... разбира се. Преди един удар на сърцето ръцете ѝ бяха празни, а сега в тях се мъдреше млатило, чиято желязна глава беше с размерите на черепа на Сафи.

- Откъде, по дяволите, се взе това? - промърмори Сафи. - И това по топката шипове ли са?

Тя отскочи назад - макар че вятърът почти не ѝ позволяваше да помръдне - и за миг се замисли дали карауенската стомана беше достатъчно здрава, за да пререже желязото.

Реши, че не е - точно в мига, в който бодливата смъртоносна топка се понесе към главата ѝ.

Сафи се изви настрани. Млатилото профуча покрай главата ѝ, един от шиповете закачи кожата ѝ и кръвта нахлу в очите ѝ. За част от секундата думите на договора грейнаха под клепачите й: „Всички уговорки ще бъдат прекратени, ако кръвта ѝ бъде пролята“.

В следващия миг кракът на Усойницата полетя към лицето ѝ и времето ѝ за мислене изтече.

Тя блъсна ботуша с лакът и успя да наруши равновесието ѝ - както и да я накара да отпусне млатилото.

Сафи замахна с меча си към желязната верига, обаче вместо засилката на топката да замотае веригата около меча - и да ѝ позволи да изтръгне оръжието от хватката на Усойницата - желязото сякаш се разтопи... плъзна се над стоманата... и отново се събра в едно от другата страна на острието.

Тя стисна очи, за да прогони кръвта и дъжда, убедена, че не е видяла добре. Обаче не беше така. Жената променяше брънка след брънка чак до желязната топка - и направи млатилото още по-голямо, а шиповете му - още по-дълги. Пред Сафи стоеше железовеща.

„Проклятие... Проклятие, проклятие, проклятие?

Сериозно беше подценила врага си. Не можеше да се изправи срещу нея сама. Карауенската стомана също беше желязо, така че единственият ѝ шанс бе да се отърве от меча, да се промъкне покрай Усойницата, след което да се спусне напред, сякаш Пустотата я гонеше по петите.

И тя направи именно това. Захвърли меча встрани -наум се извини на Иврен, - а когато Усойницата замахна с млатилото, целейки се в бедрата ѝ, тя скочи колкото можеше по-високо.

Само че не достатъчно. Топката се понесе към глезена ѝ, готова да смаже костите ѝ с железните си шипове.

Сафи се подчини на инстинкта. Извъртя се във въздуха и изметна дясна пета навън. Тя се заби в гърлото на Усойницата.

Сафи не успя да види какво стана след това. Зад нея изригна омагьосан порив на вятъра и преди да се усети, тя полетя над врага, носена от виещата буря. После паважът се стрелна към лицето ѝ - твърде стремително - и тя се строполи на земята. Болката прониза цялото ѝ тяло.

Вече валеше. Светкавиците пращяха, съскаха и се мятаха сред яростния вятър.

Тя се вдигна на крака и премигна, за да прогони водата и убийствената болка. После се втурна решително напред към втория кей. Както и преди, направи четири крачки по хлъзгавите дъски и хукна обратно.

Където я чакаше Усойницата.

Затова Сафи направи единственото, което успя да измисли: вдигна ръце във въздуха и извика:

- Твоя съм!

Усойницата обаче не отпусна млатилото.

- Остави ме да те окова, веровещице, и тогава ще ти повярвам!

- Веровещица? - викна Сафи и повдигна рамене невинно. - Мисля, че си хванала погрешното момиче!

Лъжа, просъска магията ѝ.

- Аз съм просто домна, при това имението ми не е кой знае какво!

- Не можеш да ме измамиш - изрева жената.

Униформата ѝ се развяваше на вятъра. Шалът ѝ се беше размотал и плющеше бясно като черно знаме.

Незнайно защо Сафи не можеше да отдели очи от черното парче плат... както и да се отърси от собствената си магия. „Лъжа, лъжа, лъжа!“, пищеше тя неспирно. „Грешка, грешка, грешка!“

Подобна реакция беше твърде яростна за дреболията, за която беше излъгала.

И в този миг Сафи разбра. Досети се.

Пръсване.

Още щом думата се процеди през съзнанието ѝ, небето избухна.

От облаците изригна взрив от горещина и блясък. Той я заслепи напълно, погълна всички звуци, притъпи всички сетива.

Коленете ѝ се подкосиха. Тя се катурна напред, премига, протегна ръце с отчаяно желание да установи къде е, къде е и Усойницата...

И най-важното - кой се пръсва.

Пред очите ѝ изплува неясно изображение... Усойницата. На колене. Втренчена с ужас в ръцете си, които - както забеляза тя замаяно - бяха с разкъсани ръкави.

Тази жена ли щеше да се пръсне?

Сафи напъна всички сили, за да се надигне и да седне, за да се противопостави на вятъра, на заряда във въздуха и да потърси следи от черно или мазно по жената...

След което осъзна, че шалът на Усойницата липсваше. Беше се размотал напълно и сега черната ѝ коса се вееше във всички посоки като рамка на бронзовото ѝ, красиво лице с остри черти.

Пред нея стоеше Императрицата на Марсток.

Ветровещерската буря беше разстроила магията на Едуан - беше попречила на мириса на Сафия да достигне до кръвта му. А може би тя имаше и друго саламандрово платно. Така или иначе, не му беше останало какво да стори, освен да остави способностите си настрана и просто да следи марсточаните през Дейна с поглед с надеждата те да го отведат до нея. Когато си даде сметка, че моряците се бяха събрали на един от площадите, той се качи на покривите, за да вижда по-добре, а и за да се движи по-бързо.

Въпреки това, когато достигна до площада, забеляза, че моряците се бяха втурнали обратно към морето... А номатското момиче без кръвомирис стоеше до статуята на нубревненския бог. Беше ги заблудила до един. Беше примамка.

Едуан изруга и мигновено предизвика магията си, за да потърси веровещицата. Щеше да се заеме с номатчето по-късно. След това обаче ноздрите му уловиха мириса на нещо познато: черни рани и разкъсана смърт. Болка, мизерия и безкраен глад.

Пръсване.

Вещерската му природа се отдръпна назад, за миг поразена от изненада. И от ужас при вида на марсточаните, късащи униформите си. И на черната мас, която забълбука под кожата им. И на номатското момиче, което се готвеше за бой с тях.

Беше му пределно ясно, че трябва да се измъква... веднага. Той обаче направи друго. Изчака. Огледа се... А накрая реши.

От устните му се откъсна ръмжене. Това беше дело на Кукловода. Едуан вече можеше да разпознае стила ѝ. Явно се беше досетила къде е веровещицата и сега се опитваше да му помогне по своя извратен, пръсващ начин.