Тоест, ако Изьолт загинеше тук, вината щеше да бъде негова - точно обратното на отплата за живота.

Затова той се втурна към стрехата и скочи. Полетя от третия етаж към шадравана. Вятърът свистеше в ушите му.

Силно, стремително. Десният му крак докосна земята. Той впрегна засилката си в претъркулване и се изправи на крака - точно навреме, за да не се вреже в нишковещата,

Чиято сабя се носеше към главата му. Той залегна ниско и стоманата изсвистя във въздуха.

- Не! - успя да извика единствено, преди да извади меча си от ножницата и да се обърне към най-близкия пръснат.

Мъжът беше от Усойниците, но беше разкъсал черната си качулка, а кожата му беше мазна и се гърчеше. Той хапеше въздуха в търсене на някого, когото да погълне.

Едуан заби острието си в рамото му... после го извади. Горещата киселина пръсна по наметалото му, без да го закачи. Една капка обаче попадна на лицето му и изгори кожата на бузата му.

„Значи кръвта им наистина е отрова!

Нямаше време да размишлява над прозрението си. Пръснатият мъж вече се тътреше напред. Киселинната му кръв разяде униформата и постепенно гърдите и ръцете му се разкриха: обсипани с горещи мехури, готови да се пръснат.

- Главата! - изкрещя момичето, преди да замахне широко със сабята.

Стоманата се впи в плътта. В жилите и костите. Главата на Усойника полетя във въздуха, тялото му се заклати несигурно и взе да пръска киселина по площада като фонтан. Капките попаднаха върху дрехите на момичето и прогориха плата. Тя отстъпи назад... после заби крак в обезглавеното тяло. То се строполи.

Номатчето зяпна ръкавите си, сякаш ужасено от дупките. Глупачка. Не беше ли виждала как действа киселината? Сама си беше виновна, задето се беше изпречила на пътя ѝ толкова безразсъдно. И въпреки това Едуан усети, че отваря уста и произнася:

- Стой зад мен.

После се насочи към още четирима марсточани и се зае с тях. Те се хвърлиха към него... Разбира се, досадната нишковеща не остана зад него, както ѝ беше наредил, а се спусна напред и замахна със сабя на височината на гърлото.

Не улучи. Най-близкият от пръснатите отскочи назад с неестествена ловкост. „Ветровещ“, осъзна Едуан и се спусна напред, вдигнал собственото си оръжие. Онзи отново отскочи назад. Кожата му вреше в черно.

Вятърът блъсна Едуан и той залитна към шадравана. Нишковещата също се олюля, макар че успя да запази равновесие.

Зад него се разнесе оглушителен трясък. Той едва успя да се извърне и да види пукнатината, която разцепи шадравана, когато нишковещата го стисна за наметалото и го дръпна.

Шадраванът се пръсна в кълбо от водни пръски и парчета стар камък. Едуан и момичето на име Изьолт обаче вече се носеха към близката уличка. Явно някой от марсточаните беше приливовещ и беше намерил източник на сили. Едуан не можеше да го надвие.

Омагьосаният вятър го блъскаше в гърба подобно на нож, опитващ се да разцепи кожата му. Наметалото все пак го предпазваше, а той предпазваше момичето.

Той се затича по-бързо и я побутна пред себе си.

- Надясно! - извика и тя се стрелна в новата посока.

Дъждът валеше силно. Пронизваше ги. Което само усили силата на пръсващия се приливовещ. Над улиците се понесе кръвожаден писък. Няколко писъка... десетки писъци.

- Наляво! - излая той на следващата сенчеста пресечка.

Нямаше представа накъде тичат, но едно беше ясно:

трябваше да увеличат разстоянието между себе си и пръснатите. Можеше да скрие номатчето, докато това приключеше.

Да, Щеше да се издължи на Изьолт за живота си, след което щеше да я забрави завинаги. Тя не беше Каар Ауен; не беше негов проблем.

Той съгледа нишата на един вход в края на улицата. Вратата беше увиснала на пантите си.

- Напред! - викна той. - Вътре!

Нишковещата забави ход, извърна се и го погледна опулено.

- Давай.

Той я стисна за ръката свирепо и напомпа кръвта си с магия. Скоростта му се удвои, уличката се размаза, а момичето изпищя. Не тичаше толкова бързо, а той не можеше да накара кръвта ѝ да ускори.

След миг обаче се озоваха на входа, той я блъсна вътре, дръпна я към вътрешността на къщата и я поведе през кухнята. Задъханото им дишане почти заглушаваше воя на вятъра и плющенето на дъжда навън.

„Бюфет.“

Едуан съзря високия шкаф в дъното на кухнята, опасно близо до счупения прозорец. Обаче беше единственото скривалище, което виждаше. Той бутна момичето към него.

- Влизай вътре.

- Не. - Тя се обърна и го погледна. - Какво правиш?

- Отплащам ти се за живота си. Ти ме пощади; сега аз ще пощадя теб.

Той завъртя китка, разкопча саламандровото си наметало и ѝ го подаде:

- Скрий се под това. Няма да те надушат.

- Не.

- Ти глуха ли си, или глупава? Пръснатите са на няколко секунди оттук. Повярвай ми.

- Не.

Тя присви лешниковите си очи. Но не от страх. От безсмислен инат.

- Повярвай ми - повтори Едуан по-внимателно, докато ушите и магията му се ослушваха за пръснатите.

Щяха да се появят всеки момент, а номатчето не помръдваше.

А ако не помръднеше, той нямаше как да ѝ изплати дълга си.

Затова той прибягна до единствените думи, за които беше сигурен, че ще я накарат да го послуша:

- Мхе веружта. Мхе веружта.

Тя повдигна високо вежди.

- Откъде... откъде знаеш тези думи?

- Оттам, откъдето и ти. Сега влизай.

Той я блъсна мощно във вътрешността на бюфета. Търпението му се беше изчерпало, а и надушваше приближаващите се пръснати. Омазани с кръв тайни и покрити с мръсотия лъжи.

Момичето се подчини на волята му. Пристъпи в бюфета и го измери с очи със странното си изражение на лице. Той ѝ подхвърли наметалото. Тя го улови ловко.

- Колко да изчакам? - попита, след което очите ѝ се плъзнаха по тялото му. - Ранен си.

Той сведе очи към кървавите петна от старите си рани, както и от новите пробойни, нанесени му от Иврен.

- Дреболия - промърмори, след което затвори вратата.

Лицето на момичето потъна в сянка, но преди да затвори съвсем, той спря.

- Дългът за живота ми е изплатен, нишковеща. Ако пътищата ни се пресекат отново, не се заблуждавай: ще те убия.

- Не, няма - прошепна тя, а вратата хлопна.

Едуан се застави да замълчи. Тя не заслужаваше отговор - ако мислеше, че ще я пощади, грешката си беше нейна.

Затова той вдигна нос, засили магията си, обърна гръб на бюфета и излезе в този свят на дъжд, вятър и смърт.

Мерик летеше, ослепял от ужас. Кълен почти беше достигнал до Лейна и се носеше към първия кей. Нещо обаче не беше наред. Той беше полетял по-бързо, отколкото бе по силите на Мерик, и се беше откъснал от него, при това с неовладяна агресия, каквато не беше виждал у него преди. Принцът остана да се мята зад него, опитвайки се да се овладее, доколкото можеше.

Когато най-сетне достигна до града, той се строполи на първия разцепен кей - където беше видял да се приземява и Кълен. Въпреки това в шемета на бурята не виждаше нищо. Още по-плашещото беше, че цялото му тяло се тресеше от магията. Тя дращеше безумно отвътре по кожата му - сякаш някой наблизо щеше да се пръсне. Сякаш този някой скоро щеше да блъсне и Мерик през ръба.

Той прекоси кея на бегом и с подскоци и се устреми към сушата. До фасадата на един магазин изтрещя светкавица и той съзря Кълен. Беше коленичил в началото на уличка и по тялото му играеха тлъсти, ослепителни ивици електричество. После светкавицата отшумя, а нишкобрат му изчезна зад завеса от вятър, морска вода, келп и пясък.

Мерик достигна до уличката. И се вряза с главата напред във въртяща се стена от светкавици и вятър.

Не... сега имаше още нещо. Стъкло и трески от дърво. Кълен вече събаряше цели сгради.

Мерик влетя във всичко това с рев от светлина, звук и електричество. После вихърът го помете. Вятърът го пречупи. Водата го заля. Магията го погълна.

А той не можа да ѝ се противопостави. Не беше и наполовина добър колкото Кълен, а и имаше чувството, че силите му може да се пръснат всеки момент. Затова единственото, което можеше да направи, беше да се предаде.