— Тука немат работа жени, учителке. Стрина Ордена сама си знай, ще си излезе, но също и ти, учителке.
Той седна и не изпущаше пушката от ръцете си.
Дона цяла се изчерви от смущение и се отправи бързо към стаичката си, но я спря гласът на бившия учител.
— Крайчева — рече Наумов с рязък тон, — ти ще стоиш тук и ще присъствуваш на събранието. — Дона! още повече се смути и не знаеше как да постъпи, но Наумов продължи: — Това е заповед на околийския войвода.
— Какво — възрази предпазливо селският войвода, — това не е женска работа. Жените не пазят тайна. Жената е проклета, ако щеш, и от бога. Какво — жени тука…
— Не сме ли родени всички от жени? — изправи се срещу него Наумов, а селският войвода промънка:
— Се жената е друга направа, тя не…
— Жената е човек като тебе — прекъсна го Наум — и когато в нашите редици влезат и всички достойни жени, нашите сили ще пораснат. Жената има слабости, и мъжът има слабости, но жената пък има добродетели, каквито нема никой мъж. В нашата народна борба могат да участвуват всички деца на тая земя без разлика на пол, на вера и народност. — Той махна с ръка, за да прекъсне отново селския войвода, и отсече: — Крайчева, ти имаш нашето пълно доверие и ще присъствуваш на събранието.
Развълнувана, младата девойка следеше разсеяно хода на събранието, което се ръководеше от секретаря на районната чета — нейния бивш учител Наумов. Това беше едно обикновено селско събрание с неизбежния въпрос при всички подобни събрания: снабдяването с оръжие, въоръжаването на народа, което беше най-трудната задача за народната организация. На края, вече към полунощ, двамата нови членове трябваше да положат своята клетва. Станаха всички на нозе. Лъснаха там, сред стаята, кама и револвер, прошумоляха белите корави листове на разтвореното евангелие. Настанаха минути на проста, но вълнуваща тържественост: върху кръстосаното оръжие над евангелието двамата мъже се заклеха да служат вярно и честно с всички свои сили на народното дело и ако нарушат тая свята клетва — да бъдат наказани със смърт.
С примряло сърце изслуша Дона строгите и тържествени думи на клетвата за вярност до смърт.
Няколко дни преди Божик Дона Крайчева се върна в родия си град. Доведоха я пак на същото конче двамата Скорневци — баща и син. Тя напусна с радост далечното село. Като излязоха от снежните обятия на планината, срещна ги меко време — долу в полето първият сняг не бе се задържал ни два дни, земята беше мека и влажна, тук-там се зеленееха поникнали есенници. През облачното небе се процеждаше слънчева топлина, като през зацапано стъкло ло на топлилник, та и старият Скорнев рече. — Тука друг господ. Не е като в планината.
Родният град посрещна Дона приветливо. Обкръжиха я с обич и радост домашните й. Даме Скорнев попита като на шега:
— Е, учителке, кога да дойдем да те вземем пак? Вместо нея отговори майка й:
— Не ви я даваме веке. Измъчихме се сички без нея…
Дона като че ли се поколеба за минутка: къде тук, или на село, в планината? И рече:
— Веднага след Ивановден, чичко Даме. На другия ден.
— Добре си я гледаме и там, майко — усмихваше се в мустаките си Даме Скорнев. — Като наша… целото село…
Като мина първата радост след срещата със свои и близки, Дона изеднаж се почувствува преситена. Копнеяла бе за тях, за бащин дом, за тая среща след дългата раздяла, но ето те всички са здрави и живи и все са същите, като да се е разделила с тях едва вчера. И почувствува в същото време как някаква незнайна сила започна леко-леко, неусетно да я тегли към село. Мислите й, против волята й, отлитаха все нататък.
Пристигнаха късно следобед, времето минаваше бързо, вечерята беше доста шумна и весела, но гостенката се почувствува уморена и грижливата й майка побърза да я отведе в някогашната нейна стаичка. Леглото беше готово, очакваше я разгънато, малката желязна печка буботеше весело, ала щом остана Дона сама — сънят в миг избяга от натежалите й клепки Тя се приготви за спане в затоплената стая, легна си в мекото легло — нозете я боляха от продължителната езда, ще дойде и сънят. Духна ламбата, в тъмната стая светлееше само малката печка и продължаваше да бумти приспивно. Ще дойде бързо сънят…
Но сънят не идваше. Как бързо лети и прелита човешката мисъл — като светкавица бързо, като пеперуда от цвете на цвете. Дона мисли за майка си — старее вече тя, повехнало е съвсем лицето й. Дона никога не я помни да седне, да скръсти ръце без работа или на сладък разговор с някоя съседка, не я помни да е сегйала рано. Децата се раждаха едно след друго, работата в къщи никога не се свършваше — да готви, да меси хляб, да преде, да кърпи, да ткае черги и платна, сама да крои и шие бельото за цялото семейство. Особено срещу големи празници, както и сега, тя, изглежда, не лягаше да спи нощем. Имаха си и една нивица, едно малкомюзе — отиваше и тя да работи с аргатите — да жъне, да копае. Каква работлива, неуморна пчелица! Но тъгата никога не изчезваше от погледа й, дори и когато се усмихваше, очите й гледаха тъжно, като през сълзи.
Семейството на шивача живееше винаги в бедност и всякакви лишения, винаги със страх пред утрешния ден. Пестеше се и хлябът — една троха да не се изяде повече или да не се загуби. Всяка дреха се износваше докрай, минаваше от по-големите към по-малките деца, кръпките се лепяха една до друга. Бащата — шивачът Спиро Крайчев — знаеше само иглата си. Мълчалив човек с бледо, подпухнало лице и с меки ръце, той често биваше болнав, ядеше го някаква незнайна болест, но не лягаше да боледува. Това беше, види се, поради живота му все на затворено. Седеше той по цели дни със свити нозе в стаята, обграден от нарязани шаяци, платна и басми, наведен над коляното си, иглата святкаше бързо между пръстите му. Той работеше като автомат от тъмно и до късно през нощта и като се случеше да няма работа, особено през летните месеци — спираше като счупена машина. Когато днес Дона сложи в меката му пухкава шепа четири златни лири и подигна към него очи да види доволството и радостта му от тая синовна помощ, той само събра шепата си и подаде парите на жена си. Не трепна никаква светлинка по мрачното лице с увиснали торбички под очите.
А братчетата и сестричетата бяха малки. Ще ги погалиш с любов, ще побъбриш весело, но няма с кого да се раздумаш. Не може да те разбере майка ти, нито баща ти, както би те разбрал един брат-другар или сестра-другарка. Човек би желал да поговори с близка душа за интимни свои мисли и за онова, което чувствува, че се поражда вече в сърцето му, но още е неясно и е дълбоко скрито. Децата… Ще пораснат децата, а тя ще бъде далеко от тях и всяко ще тръгне по свой път.
Дона нямаше и дружки. Една нейна приятелка се бе омъжила тая есен, а други две тая година бяха заминали за Солун да се учат — не ще може да дружи тя с тях…
С какъв копнеж бе бързала да се върне в бащиния дом! Това е тъгата от раздялата, която остава в сърцето и те тегли, примамва те да се върнеш, а после изчезва. Но нали това е същата родна къща, същото мило лице на майката, ето и любимото братче, скочило на коляното ти, а защо стихва тъй бързо радостта от срещата? Дона заплака, тихо, с обилни сълзи — тя не можеше да отговори, но чувствуваше, че отговорът е в сърцето й.
Как бързо летят и прелитат мислите… Дона вече и не виждаше, че е в някогашната си стаичка, а се пренесе там — в планината, на село. Без да се замисля защо се връща там, понесоха я близки и по-далечни спомени, сърцето й ламтеше по тях, жадно, ненаситно. Блестяха пред очите й хубостите на планината, оживяха тамошните люде, Добра — защо си спомни най-напред за нея? — Велко, стрико Даме, стрина Ордена, старците, които се събираха по празниците в църквата, четниците…
Децата, нейните деца в училищната стая. Като че ли само очите им са млади — искрящи, живи и жадни, — а иначе те досъщ приличат на родителите си, на възрастните селяни. Същото облекло, същите разкривени опинци, същите едри кокалести ръце, изгорели на слънце през лятото, сега премръзнали, напукани и посинели от студа. Същите движения, гласове, пък и същите думи. Рано, много рано застарели, познали простия суров живот в планината. Дона започва пред тях първата песничка, започва да ги учи да пеят. Гласът й е слаб, треперлив, но те всички са вперили в нея очи, в устата й — слушат, слушат, дишат все по-бързо, по-шумно, като че ли по такта на плавната проста песен, гърдите се издуват и спадат, устните се разтварят и мърдат влажни, дочуват се първите гласчета, пресекнало, несмело и ето се повличат след нейния глас, изостават и отново се вливат в него, сливат се с него, надвиват го, все по-силни, по-смели, по-звънки. Надуват се гърди, опнали са се жили на голите шии, очите блестят изблещени от напрежение, ниската каменна стая ехти, ще се събори, децата пеят в един глас, чист и мощен:
