— Ти не спа тая нощ — каза му тя тихо.

— Не спах — прошепна той.

Тя се изправи в леглото — време и беше да става. Той посегна и улови ръката й. Ния чакаше със затаен дъх. Той тихо продума:

— Започнахме отново. И сега сме сами, започваме сами. Сега — въздъхна той — со нас е само един бог и… нашата правда.

Той не й каза нищо повече. Ния стана, облече се във всекидневната си дреха и безшумно излезе от стаята.

В отсрещния ъгъл беше постелята на детето им. То бе чуло тихия им разговор. Щом излезе Ния, то се изправи в леглото си и Лазар го видя на мършавите му дълги нозе, проточило тънък врат, сините му очи бяха пълни със светлина срещу светналите прозорци. Единият ръкав на нощната му дреха беше грижливо закърпен на лакътя с кръпка от подобен плат.

— Да дойда ли, татко?

— Ела.

То се мушна до него под завивката му. Това бяха блажени минути за Лазара, когато малкият Борис често пъти сутрин лягаше до него и той усещаше топлината на тялото му.

— Татко, защо не си спал тая нощ? — И докато да му отговори Лазар, детето продължи: — Какво започнахте сами?

Лазар го погледна бързо, после рече:

— Искаш ли да ти разкажа нещо?

— Разкажи. Искам. Лазар помълча и започна:

— Имало едно време три сестри. Най-малката била най-хубава. Хубава била, но нещастна… И храбра била тя много…

— Ама татко… ти ми разправяш приказка. Аз не съм веке малък!

— Приказка… Да, синко. Но в тая приказка е целият наш живот. И моят, и твоят, и…

Детето се умълча. Внезапна дрямка затвори уморените очи на Лазара. Детето забеляза, че той заспа, И лежеше до него неподвижно. Мина доста време. Лятното слънце бе се дигнало високо срещу прозорците на стаята. Вратата се отвори и се показа там Ния:

— Ти пак ли при баща си, Борко… — Лазар трепна в късния си сън. Изправи се.

— Ставай, сине… Успали сме се ние с тебе.

В дюкяна на Лазара Глаушев влезе пак Райко Кутрев; това беше още на другия ден след срещата с Даме Груев. Младият човек се спря до вратата, лицето му беше озарено от едвам доловима усмивка. Лазар като че ли едва сега забеляза колко много приличаше младият момък на баща си Аце Кутрев: същото широко, ведро лице с пъстри очи, присвити бяха едва-едва и неговите също тъй гъсти, руси вежди, което придаваше на погледа му съсредоточен израз, руси и къдрави бяха косите му, притиснати от леко накривения ален фес, а още по-руси бяха мустачките му, покарали вече доста гъсти. Той беше малко по-дребен от баща си, с бели, чисти ръце — станал бе по-изтънчен, градски човек, но и в неговото младо, стройно тяло напираше сила и бодрост. Драго беше на Лазара да го погледа тъй срещу себе си, после му махна приветливо с ръка:

— Влизай, влизай, Райко… Седни тука до мене. Откъм дъното на дюкяна се обади и Кривиот:

— Ее… татко ти нема да варди веке мелницата на Брашнара! Вчера ми се похвали.

Райко седна на миндерчето до Лазара и после се извърна към Кривио:

— Нема да варди вече, стрико Атанасе. Ще поработва в градината, колкото да не стои без работа.

— Като е отгледал такъв син… — промърмори зает с работата си Кривиот, после дигна глава и додаде: — Старините ще си гледа веке. Ето и братята ти — двама… Моите, по-големите, са моми…

Той продължаваше да приказва, но повече като на себе си там, в дъното на дюкяна; започнал бе да старее Атанас Кривиот.

Лазар Глаушев подаде табакерата си на младия човек. Кутрев си сви цигара, но отказа да я запали:

— Не съм голем пушач, стрико Лазаре… — После той като че ли забрави цигарата в ръката си и каза: — Подадох прошение тая сутрин в общината.

— Ще те условим — кимна Лазар. — Замина ли си гостът?

— Рано тая сутрин. Сега ние с тебе, стрико Лазаре…

— Да — прекъсна го Лазар. — Мисля си с кого да започнем…

— Аз вече започнах — прекъсна го на свой ред Кутрев с бързия си говор. Лазар обърна лице към него, а младият човек продължи, загледан в цигарата си, без да я вижда: — Говорил бех с мои другари тук, бех ги посветил. Четирима. Тая сутрин гостът ги закле у нас. Преди да замине.

Лазар го гледаше мълчаливо. Той си мислеше: „Не ще мога аз да препускам с това младо момче. А нема и защо…“ И продължи гласно:

— Да не се бърза с тая работа, Райко. Да не се избързва. И самият господин Груев каза: предпазливо. На здраво да се стъпва. Започваме борба срещу сила, по-голема от нашата.

По лицето на Райко Кутрев пропълзя лека руменина. Той негли чакаше Лазар Глаушев да довърши приказката си, но Лазар също замълча. Тогава младият човек каза:

— Да не бързаме, но и нема що да чакаме повече, чичко Лазаре. Македония нема що да чака повече.

— Искам да кажа: внимавай с кого започваш работа, кому се доверяваш.

— Ние требва да съберем около нас целия народ. Предстои ни много работа, нужно ни е много време. Нема защо да губим и един час напразно.

— Аз не казвам толкова за времето, Райко. Думата ми е повеке за людете. Да не се избързва. За тая наша работа ние требва да издирим най-здравите наши люде. За такава работа не секи е кадърен, не секи е достоен.

— Не може и без риск тая наша работа, не може и без опасност.

— Знам. Клетва свещена положих аз снощи.

Младият човек изви към него очи, пълни с разкаяние, но и с някаква напрегнатост, с някаква твърдост в погледа:

— Да, чичко Лазаре: свещена клетва. Но, знаеш ли… Разказвал ли ти е некога баща ми как е избегал от село, защо е избегал? Пъдарят ага погубил сестра му и татко го съсекъл с брадва. От люлка още познавам аз народната мъка, в кръвта ми е влезла. Познавам историята и на чичко Атанаса — посочи с глава той към вътрешността на дюкяна — и колко още такива истории, такива човешки мъки. Това гори в мене и нема да се спра аз пред нищо. По-рано не знаех никакъв изход, не знаех накъде. Все си мислех да убия некой зъл турчин, но сега пътят е отворен пред мене и ясен. По него ще вървя и нема да губя повече време, ни час.

Лазар кимна мълчаливо и без да го погледне. Малко след това Райко Кутрев стана да си върви.

— Да не мислиш, че аз тъй, на своя глава… — започна той колебливо, но бързо продължи: — Ще ти казвам всичко, каквото върша. И ще те слушам. Така ми нареди господин Груев. В нашата работа требва да има ред. Со здраве, чичко Лазаре.

Лазар го проследи с поглед, докато се изгуби младият момък надолу по улицата. Гордо бе изправил той глава, широките му рамена бяха изпънати, стъпките му — бързи и равномерни. Лазар си мислеше: „Ние сме веке в един ярем, като рало волове… Заедно ще орем. Аз ли не знам народната мъка? Има здрава, бърза стъпка, но ние заедно ще вървим, с мене ще върви той. И — неволно се прокраде мисъл в ума му — където аз се позабавям, той ще ме тегли напред. Ех, младо… аз ли не знам народната мъка! И в мене е тя, и в моята кръв е тя…“

Те работеха усърдно, ден след ден. Райко Кутрев издирваше бъдещите работници на народната организация, а името на Лазар Глаушев ги привличаше и привързваше към нея, внушаваше им доверие в нея. За късо време посветиха в народното дело над двеста души в Преспа и по околните села. Подлагаха ги на клетва по един, по двама или трима и все нощем, и все в някогашната стаичка на Райко Вардарски. Тая малка стая, в която сега живееше другият Райко, в съзнанието на Лазар се превърна в някакво свето, тайнствено място, дето влизаше наново във връзка със загиналия учител. И сега още там, на стената, висеше тамбурата на учителя. Митра Кутревица я чистеше редовно от праха и тамбурата изглеждаше като че ли едващо бе я окачил умрелият й стопанин на постоянното и място. Лазар винаги се вълнуваше, когато влизаше в тази стаичка, и с потреперващ глас обясняваше смисъла на клетвата и я произнасяше пред всеки нов съзаклятник. Това негово вълнение се предаваше и на новопосветените. Те повтаряха всяка дума с разтреперани устни, с пребледнели лица, някои от тях се кръстеха набожно, целуваха шумно, страстно студеното смъртоносно оръжие и се чувствуваха изправени пред самия образ на Македония, на която от дълбините на сърцето си посветяваха своите сили, своята кръв, целия си живот. Лазар и Райко Кутрев въвеждаха в малката стая и селяни, а и сами отидоха по някои села; там клетвата често се полагаше по ниските мрачни селски църкви, пред селския свещеник, който стоеше пред олтара с високо дигнат кръст, та прехрипналите селски гласове изричаха клетвените думи като молитва. Еднаж Лазар и Райко завариха в една селска църква към двайсет души селяни, а бе уговорено да се закълнат тоя път петима посветени. Лазар пошушна на свещеника: