Йоле се обърна и излезе, следван от тримата четници. Като излязоха на улицата, събра четиримата си другари под едно дърво малко по-надолу край отсрещната стена и тихо им пошушна:

— Чакайте да видим сега какво ще стане.

Не мина много време, и от портата си излезе хадджията със запален фенер и тояга в ръце. Йоле направи знак с ръка на другарите си да почакат и тръгна с тихи стъпки след стария ханджия. Бързо го настигна:

— Къде, дедо Анте?

Ханджията удари тоягата в земята:

— При юзбашията, ето къде! Душата ми изеде ти! И сички вие, хаирсъзи, хайдуци! Ще му кажа, че ме обрахте.

— Върни се, дедо Анте — каза му тихо Йоле: — Там аз нема да те пусна, върни се при внучетата си.

— Нема да се върна! — изхриптя ханджията.

Йоле извади бързо камата си и я заби дълбоко в гърдите му. Чу се глух, пресекнал вик, паднаха на земята тоягата и фенерът, който веднага угасна, йоле измъкна камата си и пак я заби в гърдите на ханджията. Сега Анте Богев не издаде никакъв звук и падна с подвити колена. Камата остана в ръката на Йоле. Той се наведе да види лицето на стареца, чернееше се устата му отворена. Йоле обърса камата от дрехите му и я прибра в пояса си. Върна се при четиримата четници и само това каза:

— Очисти се най-сетне селото от него… Проточиха се петимата надолу по улицата и скоро изчезнаха в тъмнината.

Рано на другата сутрин дойде чаушинът Хасан с двама заптии да пита и разпитва двете жени за убийството на ханджията. Не казаха нищо ни старата ханджийка, ни снахата. Само дигаха рамена:

— Не знайме кой го уби… Излезе и не се върна. Нищо не знайме ние.

Така бе подучила снахата свекървата си. Същия ден Милош Банков замина за България.

Турците не предприеха нищо около това убийство. Чаушинът искаше да задържи Кузмана Велянов, Йолета Ядрев и още неколцина други селяни, но мюдюринът махна с ръка:

— Остави… Какви доказателства имаш срещу тях? Нищо няма да ти признаят. Комити били… те всички са комити сега.

И той излезе да се разхожда по селския площад тъжен и отегчен. Чаушинът ръмжеше и след него, но сам нищо не можеше да стори, псуваше и се заканваше на всички гяури.

Всеки ден, когато аскерът беше в селото, и точно на залез слънце, горе, на височината при казармата, започваше да свири войнишка тръба. Самотен и строг се носеше над селото проточеният зов на тръбата — аскерът се събираше на вечерна молитва. Скоро след това в околните височини отекваше вик от стотина гърла.

— Падишахъмъз чок яша!93

Властно и враждебно ехтяха тия звуци, тоя вик във вечерния час и до неотдавна селото се спотайваше под тях със страх. Ала сега отдолу, откъм селото, им отвръщаше гневен ропот. Мъжете поглеждаха нагоре изпод вежди, стискаха юмруци и псуваха султана и аскера му, жените кълняха гласно, та се чуваха! клетвите им по дворовете и през кривите селски улички:

— Куршум да запуши гърлото ви, пусти да опустейте и вие, и султанът ви!

Още от началото на лятото над цялата страна се носеха тревожни мълви и всякакви думи, страшни и радостни в същото време — правеха се всякакви догадки за предстоящите събития, определяше се денят на въстанието, прославяха се бъдещи герои и непостигнати още победи, предричаше се неминуема гибел на вековния тиранин и край на черното робство. Поробеният народ се готвеше открито за борба и чакаше нетърпеливо съдбоносния час. Най-голямата грижа беше за оръжието. Купуваше се в големи количества брашно и сол, също и всякаква друга храна, която можеше да се пази за по-дълго време. Пазарите по градовете никога не са били така многолюдни, пътищата по цялата страна така оживени. Плодородието тая година беше голямо, бързаше се и с жетвата — да се прибере по-скоро хлябът, докато людете са още по домовете си. Оживяха и нощите и сън не ги ловеше людете в тая обща възбуда. Планините бяха пълни с мъже, въоръжени с всякакво оръжие, дори и само с по една тояга, а всеки ден и всяка нощ прииждаха нови борци от градовете и селата. През редица нощи от Преспа излизаха големи групи младежи, пък и по-стари мъже на път към Железник и към други планини наоколо.

Напущаха града шумно, с викове и песни, излизаха с тях да ги изпращат близките им — и те с радостни викове и песни и благословии за победи, за щастливо завръщане.

Мнозина преспанци минаха през Дебрища. Като знаеха, че тук беше Борис Глаушев, те го търсеха да ги препраща по четите. Сега той отсъствуваше от къщи по цели нощи и докато скиташе една нощ из планината, за да търси някоя от четите, Ружа роди първия му син.

Той се върна малко преди зори и на къщната врата срещна баба Пауна. Тя отвори срещу него беззъбата си хлътнала уста за усмивка:

— Да ти е жив синът! Ама ти къде ходиш цела нощ, какво ви е прихванало сички мъже, место не можете да си найдете! И моят внук тъй. Какво време дойде… Султана ще биете, а? Голема е силата му, ама дано е дошъл краят му най-сетне…

Борис влезе в къщи. Кузман го гледаше свенливо усмихнат и някак чудно прозвуча гласът му:

— Хайде да ни е живо и здраво малкото!

То лежеше повито до майка си, чуваше се слабият му треперлив гласец. Борис не го и погледна, не знаеше какво трябваше да стори сега. Той застана до леглото на Ружа, искаше да й каже нещо, но не знаеше какво би било най-подходящо, чувствуваше и сам, че й се усмихва с празна, глупава усмивка. Тя се загледа в него, погледът й беше някак потъмнял, много топъл и дълбок, сетне отеднаж изви очи към стената. Борис сложи ръката си на челото й, да я погали, а тя мръдна с глава и бързо му пошушна:

— Немой… да не влезе татко!

Той дръпна ръката си. Спокойно биеше сърцето в гърдите му. Слабият, треперлив гласец, който идваше изпод пъстрата покривка върху новороденото, не можеше да пробуди в него бащинско чувство. Да, станало бе нещо важно в тая къща, в неговия собствен живот, но всичко беше далечно и чуждо за него. Дори Ружа с тоя свой нов поглед и с това бледо влажно лице, изеднаж толкова променено, след като бе свикнал да го вижда месеци наред погрозняло и потъмняло поради бременността — и тя дори му изглеждаше чужда и далечна. Ала не защото раждането беше непознато събитие в живота му, а защото сега той беше в едно непрестанно вълнение в тоя нов живот за целия народ, за всеки отделен човек, живот напрегнат и тревожен, във всякакви страхове, но и в буйна радост! Новороденото, а също и младата му майка стояха някак извън тоя живот, заповед от Главния щаб за обявяване на въстанието и възвание към народа. Такава заповед бяха получили всички горски началства в Битолския революционен окръг, а горско началство бяха войводите във всяка околия. Това беше десетина дни преди Илинден.

Всеки ден се случваше по нещо значително, важно, необикновено. Нахлуваше аскер в селото или се втурваше из планината; почти всяка нощ минаваха групи от граждани и селяни, които търсеха четите; през ден, през два планината ехтеше от гърмежи — някъде наблизу или по-далеч се водеха сражения; всеки ден трябваше да се праща храна за четите и разни други потреби, идваха в село ранени четници, които трябваше да се приберат и лекуват тайно.

В началото на месец юли се завърна от България Милош Банков. Доведе той в Железник една добре въоръжена чета от четиридесет души преспанци и гурбетчии от тия места в България, но имаше между четниците и тамошни люде, дошли да помагат на македонските си братя. Войводата, подпоручик Иван Пенев — не много висок, но плещест момък, беше родом някъде от Сливенско. Тръгнали са от България петдесет и двама, но дванадесет души са загинали в сражения, докато стигнат до Железник. Доведе Банков и цял керван, натоварен с оръжие — пушки, патрони, бомби. Оръжието скриха в една пещера наблизу, а и четата остана в околностите на Дебрища.

Няколко дни по-късно в Дебрища пристигнаха Никола Нешев и Любен Расков, и двамата в градското си облекло, като обикновени пътници, а бяха дошли и те, за да влязат в четите. Донесоха в Дебрища и знаме от червена коприна с надпис: „Свобода или смърт“. Градът там, сред полето, нямаше да въстава. Преспа не можеше да въстане — нямаше оръжие, при толкова турци в града — и башибозук, и аскер, но мнозина преспанци влязоха в четите. На другия ден след като пристигнаха Нешев и Расков в Дебрища, селяни пазарджии донесоха скришом пушките им. Същия ден Кузман Велянов получи вест от войводата на околийската чета да побърза да се яви в гората Летница заедно с целия селски комитет и селския войвода. Чендов бе получил [?]