Горе го посрещнаха трима мъже, селяни като него.

— Намъчи се днеска — каза единият от тях. — Хайде. Да не изскочи отнекъде полякът.

— Къде? — попита Щъркот. Сега той едвам се държеше на нозете си.

— Ами… дома — каза единият селянин. — Тук ли искаш да стоиш? Капнал си днеска цел ден. Дай, ако искаш, пушката, тежи ти.

— Не, не — притисна Китан пушката си с две ръце.

Тръгнаха в тъмнината и четиримата, полека — Китан едвам влачеше нозе. Минаха по самия край на селото, после отеднаж свиха в една уличка. Влязоха в широк двор — далеко в дъното му светлееше отворена врата. Лавна куче, но после заскимтя радостно. Откъм Дъното на двора се зачу женски глас:

— Ти ли си, Китане?

Щъркот се учуди, но селянинът до него отговори:

— Аз съм, майко?

— И ти ли си Китан? — попита Щъркот.

— И аз ами — усмихна се в тъмнината селянинът. Едва сега забеляза Щъркот, че другите двама селяни бяха изчезнали някъде. Другият Китан го въведе в къщи, посрещнаха го там две жени, настаниха госта край огнището и по-старата от жените приседна да раздуха огъня. Даде сега Щъркот пушката си на другия Китан и той я подпря в ъгъла. Свали Щъркот и четирите си патронташа, помогнаха му да се изуе, донесоха му топла вода да измие нозете си. По-старата жена, майката на другия Китан, каза:

— Още не е студено, ама без огнец нищо не може… Ти ела, синко, по-близу, да си поизсушиш дрехите.

Седнаха да вечерят и четиримата; на една рогозка край стената насреща спяха три дребни деца, покрити с шарена селска черга. Не можеше да се сдържа Щъркот — виждаха домакините как налиташе на яденето. Като че ли да го насърчи още повече, другият Китан каза:

— Видели те наши люде, като си скочил от прозореца в кладенеца. Чакахме да се стъмни. Как си се сетил, а?

— Не знам — отвърна Щъркот с пълна уста. — Рекох си: бегай! И рипнах. Видех само, че нема турци там. Не знаех, че има кладенец.

— Ами другите? Войводата…

— Войводата се уби сам. И Димко. Другите турците ги избиха.

Постлаха му да легне в ъгъла до пушката. Тук прекара Щъркот и на другия ден и когато се стъмни пак, дойдоха ония двама селяни и му казаха да се готви за път. Щъркот послушно обу засъхналите си опинци. Другият Китан каза:

— Така ни е наредено. Не е много сигурно тука, близу до града сега, след сражението.

Китан Щъркот не попита кой бе наредил да напусне Криводол — не му дойде на ум да попита. Откакто бе тръгнал с комитите, учили го бяха да не пита много и да разпитва. Къде би ходил сам сега, а тия люде се грижеха добре за него. Както преди, докато беше с войводата: навсякъде се намираха люде да ги посрещнат и изпратят, да ги приберат, да ги нахранят.

Заведоха го тая нощ в друго село. Два дни след това други люде го заведоха в трето село Той се чувствуваше във властта на незнайна някаква сила, която пращаше тия люде да се грижат за него, да го хранят, да му дават подслон и да го водят от едно село на друго. Предаван от пункт на пункт по организираните села из полето, Китан Щъркот пътуваше към планините на запад, към Железник.

В своя подробен писмен доклад до валията жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди сочеше като свое дело и своя заслуга унищожаването на четата в Криводол. На края на доклада си той самонадеяно твърдеше, че в ръцете му са най-големите комитаджии в Преспа и че предстои пълно разкриване и унищожаване на комитската организация в тая касаба. Той се готвеше да подложи осемнадесетте затворници на разпит в зимника на помещението, в което спяха заптиите. Нареди Юмер Али да се закове на една греда в зимника здрава желязна халка, провряха там и едно дебело въже. Той намигна хитро на башполица Етхем ефенди: — Който не иска да говори, докато е с главата си нагоре, ще проговори, като увисне с главата надолу. Етхем ефенди стисна устни, поклати голямата си глава: ще разбуни цялата касаба тоя човек и каква файда? През време на часовете за свиждане пред оградата на затвора се трупаха все повече люде и носеха цели товари с най-вкусна храна за осемнадесетте затворници. Не бяха само техни роднини, а идваха всякакви люде от целия град. Етхем ефенди всичко виждаше: с тия осемнадесет души бяха всички гяури, цяла Преспа. Той отиде при каймакамина.

Цял един ден се колеба каймакаминът — боеше се от Юмер Али, но най-сетне се реши да изпрати и той доклад до валията в Битоля. „Сега — пишеше той до своя началник, — когато с унищожаването на разбойниците в село Криводол е даден добър урок на всички душмани на дьовлета, няма никаква файда да се раздухва загасналото огнище. В целия преспански каймакамлък е мирно и тихо, поради което тук става излишен жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди, както бе излишен — бе добавил смело и коварно каймакаминът — и при унищожаването на споменатите разбойници, което бе извършено от аскера и башибозука.“

Каймакаминът не искаше да се говори за неговата околия, че е размирна, валията пък не искаше да се говори, че неговият вилает е размирен. Юмер Али ефенди получи нареждане да освободи затворниците и да се върне незабавно в Битоля. Етхем ефенди му помогна да вземе от всеки задържан по две лири, а той, баш полицът, взе само по една лира. Юмер Али си замина, Каймакаминът също взе по две лири и освободи осемнадесетте затворници.

През първите пазарни дни след сражението в Криводол пътищата около Преспа останаха пусти. Разчуло се бе за сражението и селяните се бояха да излизат по пътищата; агите върху тях повече изливаха яда си, на тях отмъщаваха. Но после чаршията на Преспа се изпълни със селяни. Дошли бяха пазарджии и от най-отдалечените места в околията. Есенно време беше, след вършитби и беритби, тъкмо преди Димитровден, имаше какво да се продаде и какво да се купи. Селяните надойдоха в града и от любопитство — да научат нещо повече за сражението в Криводол, да чуят още еднаж това, което бяха чули вече. Комитите са се избили сами, за да не паднат в турски ръце, а турците са дигнали с цял керван своите убити! Голяма битка.

Към пладне тоя ден по улицата, на която живееха Крайчеви, се зададе доста възрастен селянин в тъмна шаячна носия от планинските села. Той се озърташе и се поспираше, спря да попита и една минаваща там жена. После пак тръгна с бавната походка на планинец, с широки стъпки и малко присвити нозе и се спря тъкмо пред портата на Крайчеви. Влезе в двора. Неда Крайчева се показа на вратата и подвикна:

— Кого търсиш, човече?

Селянинът се усмихна приветливо, поклати глава:

— Търся аз нещо, ама не знам дали не съм сбъркал. Ами тука ли живей Спирко Крайчев, терзията?

— Тука. Тука живей.

— Ха… Него търся аз.

Неда посрещна госта в тремчето, подаде му столче, Поогледа се планинецът, побутна един-два пъти с опакото на ръката доста прошарените си рошави мустаки и започна отдалеко:

— Мене тука ме праща целото наше село. Село Рожден, ако си чувала, има шест часа път оттука. Хе там, по Железник.