— Какво мислиш, жено? — попита Глаушев учуден.

— Сетих се за Лейла, щерката на Кемал бей. Спомняш ли си — тя идва тук, у нас, с майка си и се срещнаха с Бориса. Нещо ми подсказва, че тя ще ни помогне. Мъжът й бил пръв бей и богаташ в Битоля.

Замисли се Лазар Глаушев и после рече:

— Ще идем заедно в Битоля, Нийо. Ти само виж къде ще оставиш внучето, докато се върнем.

Заминаха и двамата още на другия ден.

Лазар Глаушев сякаш не можеше да познае големия и хубав град. По улиците на Битоля се движеше повече аскер, ходеха насам-натам и въоръжени агалари на цели тайфи. Много дюкяни по големите чаршии бяха затворени, дори и на Широк сокак имаше затворени дюкяни, дето търговците бяха повече евреи и власи или гърци. Старият Глаушев имаше приятели между житарите евреи тук, работил бе с тях преди и те го съветваха:

— Ти не казвай, че си от Преспа. Сега е лошо време за вас, буна голема дигнахте срещу султана, цела Битоля замре, та сички са против вас — и турци, и гърци, та дори и циганите викат по вас.

По същото време из битолските улици беше разлепено едно обявление от името на турското правителство за голямата „милост“ на „свещения господар“ султана към въстаналите, но това обявление завършваше със следната грозна закана: „За последен път се канят българите да се приберат по домовете и селата си, а тези, които не се върнат и (не) прибягнат към милостта на царското правителство, ще се накажат и изтребят по най-жесток начин.“

Пак от своите приятели евреи Лазар Глаушев научи къде бяха сараите на Рашид бей.

Излязоха двамата стари люде на улицата край Драгоар — тук бяха две улици от двете страни на реката, която шумеше между зиданите брегове. Проклеха и двамата дните си тук и не се знаеха ни живи, ни умрели, докато минаха тая дълга улица. На всеки мост на реката имаше бесилки. Висяха там обесени трима селяни и един в комитско облекло — на четирите моста по един. С премалели нозе минаха край тях Глаушеви — да гледат, а можеха ли те да не погледнат кой виси на бесилката? Нали и родният им син беше в ръцете на джелатите!

Най-сетне навлязоха в турските махали. Опасно беше сега тук за люде като тях, но те бяха тръгнали да спасяват чедото си. Намериха скоро бейовия сарай, обграден със стена близу четири аршина висока. Почука на тежките порти Ния Глаушева, а Лазар отиде и седна на един камък отсреща, подпря с две ръце главата си — от мъка, пък и да не се вижда лицето му, да се не познава твърде що е и какъв е.

Поведоха Ния Глаушева през два двора, а третият беше обширна градина с два мраморни водоскоци, с цели лехи всякакви цветя и по-нататък с лози на високи скелета, с плодни дръвчета — висяха тежки гроздове, кехлибарени, червени, та дори черни, а дръвчетата тежаха от всякакви зрели плодове. Сладък, упойващ дъх се носеше във въздуха, шуртеше и се плискаше водата в мраморните водоскоци. Не погледна нищо старата жена, не забеляза нищо от тая хубост търсеше с очи Лейла. Сама Лейла излезе да я посрещне и я въведе в една широка одая с нисък таван и наоколо цялата с ниски меки миндери и възглавници. Някъде навътре из къщата някой свиреше на саз, чу се по едно време и ситен кикот, смееха се весело жени.

А лицето на Лейла като че ли не познаваше вече усмивка. Тя гледаше строго, очите й се бяха поотдръпнали, отслабнала бе, носът и бе станал някак ръбест, около устните й се виждаше бледност. В ъгъла до вратата седеше някаква стара туркиня и пулеше очи, но Лейла каза на Ния Глаушева:

— Ти говори си по вашенски, тя нищо не разбира. Ния й разказа каквото беше нужно за Бориса и добави, чупейки пръсти, разплакана:

— Майка съм, помогни ми, спаси детето ми, немам аз друга рожба…

Младата туркиня мълчеше, но явно беше, че се нажали сърцето й. Спомни си тя за младия хубав момък, когото бе виждала два пъти, оживя с всичката си сила собствената й мъка за погубената младост. Тя каза на старата жена:

— Ти ела пак след два дни.

Едвам дочака Ния Глаушева да минат два дни и пак заедно с Лазара отидоха да тропат на бейовите порти. Тоя път Лейла беше по-весела, но пак беше сдържана в приказките си, пък и езикът й беше беден на преспански. Тя веднага каза на старата майка:

— Моят бей от бесилката свалил сина ти. Това ще ти кажа. И, ишаллах100, той ще си дойде при тебе…

Заплакаха двете жени и по—старата, Ния Глаушева, наведе се бързо и целуна бледата тънка ръка на туркинята. Не се учуди туркинята на тая преголяма благодарност на старата жена.

Борбата още не беше свършена. Крушово беше опожарено, изгоря цяло Смилево, дето беше Главният щаб на въстанието, изгоря и Дебрища, изгорени бяха всички населени места по Битолския вилает, които бяха послужили като опора на въстаниците, опожарени бяха и много други села по цялата въстанала област, по цяла Македония. Ала по македонските планини още ехтяха битки, македонските планини още не бяха покорени.

След пристъпа на многохилядната турска армия, която прегази и заля въстаналата област, мнозина от въстаниците скриха оръжието си по горите и планините и се върнаха по селата си, по пепелищата на своите домове. Но още много чети от предишните четници и от въоръжени селяни, които не можеха или не искаха да се върнат по селата си, ходеха по Железник, по Крушово, по Демирхисар, по Преспанско, по Охридско, по Кичевско, по Костурско, по Леринско и бурята по тия места, които бяха повечето планински, още бушуваше с голяма сила. Планините гъмжаха и от аскер — двата непримирими врагове продължаваха да се дебнат и преследват, сблъсквания ставаха по всяко време на деня и нощта. Даме Груев води битки около Смилево и след изгарянето на това непокорно село. През месец септември стана голяма битка на един фронт от петнадесет километра между демирхисарските села Боища и Слоещица. Тук бе сега Главният щаб на въстанието с около хиляда въстаници. Срещу въстаниците настъпиха от четири страни над десет хиляди аскер и башибозук с дългобойни оръдия и конница.

Разярените турски пълчища вилнееха по селата и доунищожаваха това, което не беше унищожено — и люде, и добитък, — та палеха и горите, за да няма къде да се крият комитите. Но турците започнаха да се уморяват — често подканяха въстаниците да се приберат по селата. Стана още по-трудно и с прехраната на големите чети — селата бяха опустошени, а и нощите по планините ставаха студени, та людете страдаха и от глад, и от студ. Войводите вече разпущаха всички въстаници, които можеха да се върнат по селата си…

Лятото си отиваше. Небето все повече се избистряше от летните пари и прахове. Планината обличаше нова дреха и укротеното слънце из ден в ден я шареше с топли гъсти багри. В гората падаха с глух шум желъди и шишарки, по междите на малките нивици зрееха закъснели диви круши и около тях бръмчаха залутани зли оси.

Рожденци бързаха отново да скътат опустошените си жилища. Най-напред започнаха с къщата на учителката. Събра се едва ли не цялото село да помага. Каменната къща не беше много пострадала от огъня. За ден-два отново бе дигнат хлътналият от едната си страна покрив. Намериха се и две от козите на Дона, та селяните направиха и един малък обор на мястото на изгорелия. Така те си помагаха и помежду си — как иначе — и понеже къщите бяха все каменни, малко от тях бяха сринати до основи. На мястото на разрушените къщи селяните изградиха по една здрава широка колиба — да не останат людете без покрив през зимата, а живот и здраве по-нататък. По-трудно беше с добитъка. Една част аскерът бе изклал за храна, друга част бе отвлякъл и малко нещо от живата стока бе се запазила. А още по-трудно беше с храната. Едно бе разграбено, друго бе изгоряло, нещо пък остана и неприбрано по нивите. Предстоеше тежка, гладна година. Но — нека. Опитахме се да смажем главата на ламята — не успяхме, надви ни. Ех… Дошло е за целия народ и здраве да е само и живот! Няма да се дигнат само тия, които легнаха в гробовете. В гробищата на Рожден имаше нови гробове. Там бяха погребани всички рожденци, избити по време на въстанието. Легнаха там — нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!