Литмир - Электронная Библиотека

— Можеш ли да прескочиш? — попита Велко.

— Мога.

— Чакай, аз пръв.

Той прескочи леко на другата страна и подаде ръка на Дона. Прескочи и тя, като коза. И се спуснаха надолу по стръмнината, ръка за ръка, а оттам до гората беше близу.

В гората беше околийската чета. Имаше там една скрита колиба и деветмината въоръжени мъже се криеха в шубраците около нея през целия ден. Час по час идваха верни люде от селото да ги осведомяват за бея и тайфата му — тук ли са още и какво се канят да правят. Решено беше, че ако тръгнат турците да правят зулуми по селото — четата да ги нападне заедно със селската чета и да ги прогони. Наумов знаеше за лютата закана на бея.

Като видя сега Наумов в гората своята някогашна ученичка, не се учуди много. А когато Дона и Велко му разказаха как се бяха спасили от турците, той каза и като че ли се обръщаше повече към другарите си:

— Ето как ще ни накарат бейовете да прескачаме и пропасти, ето как ще ни направят всички борци, и млади и стари, и мъже и жени.

Дойде пак куриер от селото и каза, че турците наново са се върнали у Добра. Наумов помисли малко и нареди на куриера:

— Сега, като се стъмни, върни се в селото и гледай да се добереш до тая жена, Добра. Нека тя каже на бея, че ако той до утре, до изгрев слънце, не напусне Рожден, ще има работа с нас. Кажи това и на Бабин, селския войвода, а той нека дойде тук утре в зори.

Турците напуснаха селото на другата сутрин, но чак след като изгря слънцето, за да не бъде по волята на комитите. Не дадоха вид, че се боят от комитите, а Добра дълго моли бея с думи, със сълзи:

— Ще ви избият, бей, сто души комити ще ви нападнат. Така ми рекоха. И къщата ми ще изгори, и детето ще ми убият, и мене. Моля те, бей, жално ми е за тебе, млад си още.

Селим бей махна с ръка.

— За твоя хатър ще го направя. Ама аз пак ще дойда в Рожден.

VII

Не знаеше що е почивка Гьоре Павлев. Дори когато малката чета се спираше да хапне по няколко залъка или край някой кладенец за вода, или да преспи, и това ставаше някак на нога. Четата се движеше нощно време, но и когато влезеше в някое село или се спотайваше в някой дол, за да преденува, войводата пак не даваше четниците да се разхвърлят, да разпасват оръжието си. Полето беше още голо и четата денем се криеше повече в селата, но и скрити по къщите, комитите стояха с пушки подръка. А той, Гьоре Павлев, не се знаеше ни кога яде, ни кога спи. Докато четата се движеше или се спираше да събере сили за нов поход, двама или трима селяни също се движеха по някоя посока, но свързани с четата като с невидима нишка — те или се отдалечаваха от мястото, където беше тя, или пък се приближаваха към нея. Това бяха куриери, които Гьоре Павлев изпращаше по разни посоки, за да следят движението на потерите и да му донасят на определено време и място. Чрез тях той винаги знаеше къде са потерите, които го преследваха, и според това определяше движението на четата си. Цял беше вдаден в тази игра. И само тогава се усмихваше или искаше да му дадат да свие една дебела цигара, когато успяваше хитро и ловко да изпревари потерята, да се изплъзне изпод носа й, да я заблуди по някакъв начин. На няколко пъти той изпрати лъжливи шпиони при едната или при другата потеря, за да я заблудят с лъжливи доноси, а на два пъти накара по двама-трима селяни да изстрелят по няколко патрона, скрити някъде из полето, и потерята се връщаше от пътя си, като мислеше, че става престрелка с четата. Той знаеше, че другарите му са капнали от умора, че кой знай откога не бяха изули опинците си, не бяха разпасали коланите си с патрони, та понякога ще викне към всички:

— Какво… нема да се дадем на тия псета да ни избият! — Или: — Е, не виждате ли! Това му е майката: да не дадеш на душманина диря да ти улови.

Четниците изпълняваха послушно всяка негова заповед. Всички селяни, и жените също, му бяха предани. Иначе той не би могъл лесно да води тая опасна и сложна игра с двете потери. И те започнаха да измъчват людете по селата, за да ги принудят да издадат малката чета: биеха ги, дупчеха ги с дългите си касатури, бесеха ги с главата надолу по дървесата. Не се намери ни един предател между селяните. Не издаваха на врага тия бедни люде своя закрилник и спасител. Откакто ходеше Гьоре Павлев из полето и след като изби неколцина от турските зулумджии, не се реши вече ни един поляк или кехая, или някой чифликсайбия да дигне ръка срещу селянин, да закачи жена, да принуди за нещо селяните. И сега Гьоре Павлев, докато се изплъзваше от потерите с непрестанно движение из полето, не пропущаше случай да нанесе удар, дето трябва, да припомни, че е тук, че бди за своите люде по селата. Мнозина от турците поляци и кехаи бяха се присъединили за някое време към башибозушката потеря, а Павлев причака и уби един от тях, после каза на селяните да разгласят, че ще избие всички турци от чифлиците, които влизат в потерята. Като минаха двадесетина дни в безполезно преследване, каймакаминът и миралаят от града изпратиха още едно отделение аскер и потерите станаха три, а Гьоре Павлев стана още по-бърз, по-неуморим. Той получи нареждане от Комитета в града (отделно писмо със същото съдържание получи и Борис Глаушев) да напусне полския район и временно да се прибере в Железник или по другите планини наоколо, а той каза на Бориса:

— Е, харно, харно… Пиши, даскале, на Началството в града, ще се оттеглим, защо не, ама когато стане нужда. Сега още има къде да се провираме.

Чуден човек! Борис Глаушев не беше виждал такава човешка сила.

Борис Глаушев живееше в един нов свят. Нищо не бе знаял той преди за селските люде. Бедни, измъчени, роби на господарите си, покорна рая, която живееше в тъмнина и нечистотия — това знаеше всеки, който ги виждаше пазарен ден из градската чаршия. Сега Борис живееше сред тях, сега виждаше истинския им образ. Гьоре Павлев беше селянин, останалите четници от четата бяха също селяни и всички, които я пазеха и хранеха, които се оставяха да ги бият, да ги дупчат с ножове, да ги бесят по дървесата и не я издаваха, бяха също селяни. Те пазеха малката чета, деляха с нея залъка си, прибираха я по къщите си, сновяха денонощно из полето, за да следят потерите, понасяха зверствата и преследвачите й и все мълчаливо, търпеливо, упорито. Това беше от признателност към своите закрилници, от привързаност към тях, от любов, това беше и от мъка, от спотайван гняв към потисниците, от воля за борба срещу тях и беше човешка душевна сила. Тия, които пазеха и хранеха четата, прибираха я в бедните си жилища, те рискуваха за нея живота си и живота на децата си. Сега Глаушев често си спомняше думите на Делчев: „Поучете се от простите селяни…“ Сега Глаушев виждаше, че народната сила беше тук, запазена през вековете дълбоко в душите на тия бедни, измъчени люде. Тук беше и самият народ. Та и неговият дядо Стоян Глаушев бе дошъл някога от село…

Комитетът от града беше изпратил Бориса Глаушев в четата, за да въздържа войводата й в неговата голяма дързост спрямо турците. Гьоре Павлев се вслушваше в приказките му, дори и сам го разпитваше при сгодно време, ала имаше един кръг на неговите собствени мисли и знания, където не допущаше чужда намеса. Любопитни бяха всички тия люде и жадни да узнаят нещо за небе, за земя, за наука, за далечни страни и народи, за далечно време, питаха и слушаха с охота. Също и Гьоре Павлев като тях, но той каза еднаж на Бориса:

— Ако взема аз да се пазя премного, да бегам се пред агаларите, те по-лесно ще ми видят работата. По-трудно ще им е, като ги карам да се плашат от мене. Виждаш ли го кучето: и на вол се нахвърля, и волът бега от него, а може да го дигне на рогата си. И нашите люде по-иначе ще ни гледат, ако стоим тука само за да ходим нагоре-надолу. Излезли сме с пушки за работа. Като пречуках неколцина турски катили, людете си велят: Гьоре си гледа работата. Е, ще се пазим, както велиш, ще пазим, то се знай, и селата. Ама като се пазим премного, много работа нема да свършим. Ние затова сме излезли — да бием изедници поляци, кехаи, бейове. Иначе — що? Е, може и нашият ред да дойде, но да сме си седели в къщи край огнището.

109
{"b":"284430","o":1}