Турците отдолу наново се раздвижиха. Те бяха твърде много и тридесетте въстанически пушки не можеха да ги задържат дълго на едно място. Като се прикриваха зад пръснатите по нанадолнището камъни, те запълзяха нагоре. Стрелбата на въстаниците се засили. Изтрещя и търкулната надолу бомба. Настъплението на аскера се поколеба за няколко мига, сетне пак продължи. Между скалите и камънаците изоставаха улучени войници, ала много и много повече бяха тия, които продължаваха да пълзят, да се катерят нагоре. Велко сложи последната пачка в манлихерата си; имаше седем патрона и в нагана си.

Не, той няма да се помръдне оттук! Няма да пусне турците…

Той стреляше бавно и мисълта му беше насочена там — да не изпусне напразно нито един куршум.

А турците бяха вече съвсем близу — на няколко стъпки и току се дигнаха насреща като стена. Велко се изправи на колене, изстреля в гъстата турска маса седемте патрона на револвера си и го захвърли. Сетне скочи и се втурна срещу аскера с натъкнат нож на пушката си. Насочиха се към него от всички страни турски щикове. Така загина Велко Скорнев.

Аскерът прегази и тая въстаническа позиция. След късата битка бяха се спасили само петима от въстаниците и сега бягаха пръснати по широкия гръб на Дълги рид. Аскерът ги сподири с изстрели и те падаха един след друг. Падна край пътя за Рожден и Китан Щъркот. Повлякъл бе той със себе си и пръта на знамето, но го изпусна там, върху сухата земя. Успя да се отдалечи само Софрони Шибаков, ала и той беше ранен, та побърза да се скрие в едно долище встрани от пътя, боеше се да не го настигнат турците накъм Рожден.

След сражението на Дълги рид настъпващите турци се насочиха по пътя за Рожден. Те се спуснаха по Три буки в безредие, надигнали пушките си кому както бе по-сгодно. Вървяха на гъста тълпа, та преливаха от двете страни на пътя и бързо изпълниха долината при селските воденици. Бяха уморени след днешните сражения и вървяха мълчаливо, рядко ще се чуе глас сред глухия тропот на стъпките им и подрънкването на оръжието.

Като видя Бабин турците в долината, поведе и той другарите си към селската гора. Тръгна да търси разпилелите се въстаници, но другарите му, щом навлязоха в гората, започнаха да изостават и един по един се прибираха при семействата, като скриваха преди това оръжието. Бабин остана сам, но и той скри най-сетне оръжието си в една хралупа и се прибра при своето семейство.

Селото беше изоставено в ръцете на аскера. Още докато се стичаше в долината, отделения от аскера запъплиха нагоре към изоставените къщи, а два взвода се отправиха по стръмната пътека към високата площадка. Турците бяха забелязали селската чета, преди да се оттегли, и очакваха горе някакъв отпор. На площадката ги посрещнаха с яростен лай само двете кучета, които Дона бе отвързала, преди да тръгне за гората. Запукаха пушки и едното от кучетата веднага бе убито, а другото се повлече с пречупен гръбнак, с жален вой — скри се някъде и замлъкна. Мнозина от турците навлязоха в къщата на Даме Скорнев, разтършуваха по всички ъгли, задигнаха кой каквото можа от покъщнината, подгониха кокошките, отвориха обора и подкараха козите, мулето и двете кончета, сетне запалиха и къщата, и обора. В същото време други турци бяха навлезли в църквата, чупеха иконите, грабеха каквото им се виждаше ценно, след това навлязоха в училището. Запалиха също и църквата, и училището, но огънят скоро загасна — нямаше какво да гори в двете каменни сгради. Като напуснаха турците площадката, загасна огънят и в къщата на Скорневци, но оборът изгоря до основи.

Аскерът разграби и опожари и другите къщи из селото, водениците в долината, останаха незасегнати само някои от по-отдалечените дворища и кошари. Високи стълбове чад се издигаха из планината, забулваха за минутка пламтящото лятно слънце, сякаш да го загасят, но бързо се разнасяха по избелялото небе. По кривите селски улички и пътеки ходеха натоварени с покъщнина аскерлии, час по час ще се чуе изстрел по някое подплашено добиче, по някоя кокошка или по селските кучета, които лаеха прегракнало и отдалеч по нашествениците. Докато аскерът ограбваше и палеше селото, група офицери бяха насядали на една поляна под гъста сянка и със свойствената турска почтителност се съвещаваха как да обградят и претърсят гората.

Турците, които навлязоха в Рожден, макар да бяха към хиляда души, не се решаваха да прегазят старата рожденска гора. Те останаха тук през деня, останаха и да нощуват в Рожден. Очакваха да пристигне и друг аскер откъм Дебрища, та с още по-големи сили да минат през гората, която криеше може би големи опасности.

А в гората бяха избягалите от селото рожденци, също и ония дебрищани, които бяха избягали в Рожден; доколкото имаше тук въстаници, прибрали се при семействата си, те бяха изпокрили оръжието си и сега стояха в гората без оръжие. Довела бе Дона всички тия бежанци на поляната около извора, дето предната година Велко бичи трупи, та и сега се виждаха наоколо следи от неговата работа тогава. Здрава беше още и колибата и всички очакваха, че там ще се настани Дона с детето си, но тя нареди да се настанят вътре най-напред две бременни невести, които очакваха да дойде часът им, а тя се прибра до входа. Някои от мъжете приправиха набързо тук-там и други колибки и навеси, прибраха там своите си люде. Имаше и двама болни старци — направиха и за тях навес, постлаха им мека трева и шума. Само огън никой не смееше да запали, за да не издаде скривалището в гората.

Като се понастаниха така рожденци и дебрищани и всяка челяд си намери сгодно място, поуталожи се и страхът им, макар да знаеха, че турци ходеха по селото и край гората.

— Да си жива, учителке, че ни доведе тука — повториха мнозина тая благословия и си приказваха жените помежду си с плаха надежда: — Нема да влезат поганците в гората. Нема да се решат. Нема да ни усетят, нема да ни намерят. Дано господ да ни запази под своя покров…

И поглеждаха те към небето през вършините на дървесата, оглеждаха дебелите дънери наоколо, гъстите сенки на гората.

— Добре, че е лето…

— Ами нели затова се почна посред лето, да може човек и под открито небе и секак…

— По-тихо, люде! Не говорете с висок глас, ще ни чуят…

Най-голяма оставаше грижата за младите невести и моми. Някои от тях се бяха забулили като кадъни, за да не се познават, че са млади, други бяха облекли съвсем износени руби и бяха зацапали лицата си — да се загрозят…

— Учителке… и ти, щерко, позакрий се — загрижиха се някои от старите жени.

Седнала на тревата пред колибата, Дона леко полюляваше на колена заспалото си дете. В пазвата й натежаваше револверът и тя не се боеше за себе си, намерила успокоение в решението си да умре, ако стане нужда, колкото и да беше трудно за нейната слаба женска ръка да дигне оръжие.

Поуталожи се страхът, но не беше изчезнал от сърцата на тия люде — нали бяха повечето жени, разяждаше ги мрачна тревога и какви ли не черни грижи и мисли. Час по час над целия стан преминаваше като вихрушка внезапно избухнала уплаха, скачаха тук и там люде да бягат, където им видят очите, чуваха се стонове, неудържим плач, молби, проклятия. Сетне пак всички се успокояваха и се питаха с думи, с погледи откъде бе дошла тая внезапна уплаха. Страшно беше, но защо тъй отеднаж, човек сякаш обезумяваше…

— Да става каквото ще най-сетне!

— Запази ни, господи, помилуй ни, Богородичке, майчице…

— Не нас, не нас… запази, боже, най-напред тия, що са в огъня. Живи ли са милите, къде ли ги гони сега турски куршум!…

И пак ще проплаче тук или по-нататък майка, жена, сестра за мъжете, които бяха в четите — от тях нямаше вече никаква вест.

Някои по-смели и по-любопитни между мъжете и децата се промъкваха предпазливо към края на гората и скрити в шубраците, наблюдаваха какво става по селото. Турците оттук се виждаха ясно как се бяха разположили на стан по дворищата и поляните. Те все още тършуваха по къщите и пренасяха покъщнина долу, на пътя в долината, дето стояха коли, които бяха измъкнали от селото, и там грабителите отнасяха своята плячка. На една поляна се виждаше и част от селския добитък, който стопаните му не бяха успели да прогонят из гората. По селото все още пушеха някои от запалените къщи и недалеко се усещаше тежкият и тревожен някак мирис на изгоряло. Като виждаха любопитните от шубраците край гората толкова близу аскера, дочуваха турския му говор, виждаха опожарените къщи, мнозина от тях не устояваха дълго и се връщаха бързо при своите, объркани, ужасени: