Само трясъкът на стрелбата пълнеше къщата с тия разтворени врати и голи стени. Кузман се огледа бързо, махна с ръка. Нямаше време за губене. Той слезе бързо долу. Влезе в малката готварница. Намери веднага тенекиения съд с газ. Разплиска всичката газ по дървения под наоколо, плисна вратата, плисна върху един сандък край стената. Хвърли и съда на пода, дръпна се до вратата. Той вдишваше жадно гъстата прохладна миризма на газта. Една клечка кибрит се счупи между треперещите му пръсти, но друга една клечка падна запалена върху лъсналия под. Той видя как бързо пропълзя пламък, погледа го един миг и се обърна. Избяга вън, мина през двора, през малката градинка в дъното. Тук той прескочи невисоката стена и се спря оттатък, на улицата, да види какво ще стане с къщата му. На кръстопътя наблизу бяха залегнали трима от четниците и стреляха по улицата нагоре, срещу казармата. Кузман като че ли не ги забелязваше. През един от прозорците на долния кат пропълзя пушък, все по-гъст, мярна се и пламък. После пак. Къщата гореше. Той се дръпна от стената, премести пушката в лявата си ръка и не сваляше очи от пушъка и пламъците, които излизаха сега на гъсти валма от всички прозорци на долния кат на къщата му. Кузман дръпна калпака от главата си и го удари с все сила в земята. Дигна отново ръка и викна, та запя:

Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдиви! …

Залегналите наблизу четници го поглеждаха след всеки свой изстрел. Чудна им се виждаше неговата песен, а къщата му гореше. Той се наведе, взе калпака и го сложи на главата си, натисна го над очите. Сетне погледна дали имаше патрони в манлихерата му, сложи нова пачка. Промъкна се край стената и залегна при четниците. Няколко стъпки по-нагоре бяха залегнали край стените и други трима четници. Кузман изпразни едно след друго цялата пачка. Аскери се виждаха на горния край на улицата, криеха се и зад ъгъла на стената, която ограждаше неговия двор. Той извика и като че ли самия себе си убеждаваше:

— Я ги, я! Мръсните… Ако не бях я запалил, сега щеха да бъдат вътре. Иди ги гони после. Се от камен са зидовете й…

Едва ли бе минал половин час, откакто бе започнало сражението. Слънцето бе залязло, между стените на селските улици се набираше здрач и се забелязваха все по-ясно святканията на изстрелите. Тук, между стените, пукотът на пушките беше оглушителен, седмината бойци стреляха непрекъснато и турците не смееха да навлязат в улицата. Неочаквано те всички изчезнаха, като че ли ги дърпна някой нататък, зад стените, престанаха да стрелят. Въстаниците видяха още по-нагоре, по неравната поляна пред казармата, как се лутаха турци, пребягваха насам-натам и сякаш не знаеха накъде да насочат пушките си. Някъде оттатък, през пламъците и пушъка, в който изчезваше бялата къща на Кузман, се дигна силен, проточен вик:

— Ура! Ура!

Някой от четниците извика:

— Помощ! Помощ ни иде…

Те и седмината наскачаха, спуснаха се нагоре, към изхода на улицата, ала преди да стигнат дотам, чу се иззад тях гръмогласен вик:

— Уурраа!

Откъм долния край на улицата бяха нахлули голяма група четници и въоръжени селяни, които тичаха нагоре и бяха изпълнили цялата улица. Когато всички излязоха горе, на откритото срещу казармата, видяха как беше обградена цялата поляна от гъсти редици въстаници и турците не знаеха къде да се спрат, дори мнозина от тях не се сещаха да стрелят. Въстаниците се приближаваха от три страни и притискаха аскера към казармата, която гореше цяла, а на горния й край се виждаха да стърчат само опушените й стени.

Въстаниците стреляха прави и настъпваха бързо, те минаваха между турски трупове, с които беше осеяна поляната. Рядко някой от тях изпущаше пушката си, улучен от турски куршум. Тук се бяха събрали сега над четиристотин въстаници и бяха обградили аскера с един жив огнен обръч. Повечето от турците бяха избити, но бяха заловени и двадесетина пленници. Спасиха се по някакво чудо само двама аскери и успяха да избягат към Преспа.

После всичко утихна. Още преди това въстаниците долу бяха превзели мюдюрството и бяха избили всички заптиета. След толкова гръм и трясък сега и тук, на поляната, и долу, из селото, се чуваше само човешки говор и радостен вик. И клепалото не преставаше да бие, все тъй бързо и весело; колкото и да бяха тихи, меки звуците му, те се носеха над селото, многогласно отекваха по околните височини като радостна тържествена песен.

Дебрища празнуваше своето освобождение.

Тая нощ в Дебрища спаха само малките деца. На няколко места по височините около селото и на пътя за града, доста далеко отвъд градската махала, пламтяха през цялата нощ огньове — бдяха там на стража групи въстаници. Най-после небето започна да светлее. Настъпваше първият свободен ден за Дебрища. И още в тъмни зори селските улици и площадът долу започнаха да се пълнят с люде.

Всички се стичаха към площада пред училището, дето се бе настанило Началството. На малката площадка пред училищната врата се бе изправил млад хубав четник, облечен в дебърска носия, препасан с патронташ и с два револвера в пояса. Той държеше в едната си ръка въстаническото знаме, притиснал якия прът към гърдите си. На другия край на площадката стоеше друг четник с пушка при нозе. Тук, в училището, бяха войводите Марко Чендов, Иван Пенев, Велко Скорнев, тук беше Иоле Ядрев и всички други селски войводи, които бяха дошли с милицията от другите железнишки села, тук бяха Никола Нешев и Любен Расков от околийския комитет, Кузман Велянов, Милош Ванков, Борис Глаушев. Премислено бе преди това още как да се нареди отбраната на Дебрища, а с това и на целия Железник, та не се губи много време за съвещания и разговори. Определи се най-напред четирима местни люде да бъдат управници на Дебрищката република. Казаха мнозина тук на Кузмана Велянов:

— Ти ще бъдеш първият. И досега ти беше главатар на селото.

Кузман размаха и глава, и ръка:

— Не! Аз… с пушката. Сега изберете некои по-стари люде за селско управление.

Избраха четирима по-стари люде, излезе вън Йоле Ядрев на площадката и викна към насъбралия се народ:

— Да дойдат тука и да се явят Евтим Търпев, Велян Марков, Тале Мургов и дедо Темелко Петрев. Началството ги избира за управители на селото, чуваш ли, народе!

Дигна се вик по целия площад:

— Ура! Чуваме сички! Ура…

Влязоха в училището и четиримата един след друг, а Евтим Търпев беше въоръжен с мартинка и с патронташ на пояса си. Милош Банков започна най-напред от него:

— Ти, стрико Евтиме, ще дадеш пушката на некой по-млад човек. Ще бъдете вие временни управители на селото. Ще се грижите за…

— Ами турците! — прекъсна го стрико Евтим. — Чакай бре, даскале, да избием първо турците…

— Ние, стрико Евтиме, не сме взели оръжие, за да избиваме турците — дигна вежди Ванков и продължи: — Ние въстанахме, за да сразим турската тирания, а не мирния турски народ.

— Тъй де, тъй — заклати глава стрико Евтим.

— Тъй, ами — повтори Ванков и отново започна: — Ще се грижите вие четиримата за добрия ред в селото, за прехраната. Тия, които имат повече, ще дадат на тия, които немат. Ще се грижите и за прехраната на всички въстаници, за ранените и болните. Ние сега сме свободни, а в свободна Македония требва да има ред и правда за всички.

Усърдно кимаха с глави четиримата нови управители на Дебрища, а дядо Темелко Петрев на два пъти обърса сълзите си, които сами бяха потекли от умиление за това свободно вече Дебрища, за свободна Македония. После той рече загрижен:

— Ами какво ще правим с мюдюрина, даскале… кадъната му, детето му на съд ли ще ги изпратим, що ли… Ами аскера, дето снощи…

Ванков отговори:

— За мюдюрина още снощи си каза думата народът: нема мюдюринът вина пред народа. Никой не се оплака от него. Ще стои у дома си, пък ще видим по-нататък какво ще правим с него. Можем да го изпратим да си върви, където иска, но сега не може. И по-добре е за него сега да стои тук с жена си и детето си. Ще бъдат те под наша закрила. И плененият аскер също. Ще се погрижите и за ранените аскери, те повечето са ранени. Като говореше така Милош Ванков, всички други в широката училищна стая се бяха умълчали, та се чуваше само неговият глас. Тогава откъм дъното на стаята се обади Никола Нешев. Той цял се бе изчервил и гледаше с упорит, твърд поглед, едва сдържан гняв се долавяше в гласа му.