— Хайде, момчета.

Чендов тръгна пръв, а след него всички четници, близко един до друг, потупвайки с прикладите на пушките си. Стаите бързо се изпразниха, останаха сами там, до прозорците по двама четници като заковани. Когато Чендов и Кузман излязоха на улицата и свиха накъм поляната срещу казармата, следвани от четниците, надигна се вик, сякаш срещу тях, да ги уплаши, да ги спре:

— Падишахъмъз чок яша!

Бърз пукот и трясък на тридесетина разнокалибрени пушки заглуши гръмкото приветствие на аскера. Пръснати във верига, четниците тичаха към казармата, поспираха се ту един, ту друг и стреляха нататък; стреляха непрекъснато и тия от прозорците на Кузмановата къща. Пред казармата настана бъркотия. Войниците се лутаха насам-натам, блъскаха се един в друг и малцина се сещаха да се скрият в казармата. Неколцина вече лежаха на земята, улучели от куршумите на четниците. През разредената, неравномерна стрелба се дочуваха кресливи команди и много повече разбъркани, уплашени гласове. Ала разбърканата навалица пред казармата бързо се разреди, сега юзбашията размахваше там дългите си ръце и викаше нещо на войниците си, тичаше ту към едната, ту към другата врата на войнишкото помещение. Повечето от войниците бяха влезли в казармата, влизаха някои и сега, но се сблъскваха на двете врати с други, които излизаха отново вън с пушки в ръце. Веригата на четниците едва бе стигнала докъм средата на поляната, когато и отсреща се чуха първите изстрели — изтънко и остро се открояваха гърмежите на турските маузери сред разногласия пукот на четнишките пушки. Четниците залегнаха един през друг кой където свари по неравната поляна или зад ниските скали, които едва се подаваха над земята. От двете страни на въстаническата верига започнаха да прибягват и да залягат на малки групи и други бойци — четници и въоръжени селяни, които идваха на помощ от близките къщи, пък чак и от другите махали на селото. Насреща излизаха все повече войници с пушки, залягаха и те в дълга верига. Като че ли отеднаж се зачу, а бе започнал още след първите изстрели тук, пред казармата, друг пукот на пушки откъм селото: четата на Велко Скорнев нападаше долу мюдюрството и помещението на заптиите. Чу се ехтежът на друг един залп нататък, из планината, по-далеко от селото: даваше знак Иван Пенев, че тръгва с дружината си към Дебрища. Чуваха се редки изстрели и на разни места из селото — дебрищани все повече излизаха от домовете си, за да се притекат на помощ на сражаващите се четници. Отеднаж, сред тая безредна, ту близка, ту далечна стрелба прозвучаха ясно бързи и весели звуци на църковното клепало. И може би защото бяха толкова различни, толкова неочаквани, толкова звънки и весели, бързите удари на двата дървени чука на клепалото се чуваха над цялото село и по-далеч сред пукота на оръжията. Като че ли едва с тия звуци започваше въстанието в Дебрища:

„Танатанатунтунтун, танатун!“ — сякаш изричаше думи, бързо и звънко, старото клепало от яка зеленика, някъде високо горе, над цялото село, над разпокъсания ехтеж на пушки.

Пред казармата бяха излезли всички войници и стреляха срещу четниците на гъсти залпове. Нито един от въстаниците не се решаваше да се приподигне от земята — цели рояци куршуми съскаха застрашително ниско над земята, забиваха се тук тук, ту там, дигаха прашец. Между четниците имаше вече двама убити, лежаха неподвижно върху пушките си. Тъмнеещата се верига на аскера взе да се пораздвижва през редкия дим на стотина маузери, които стреляха непрекъснато. Турците се готвеха за пристъп.

Борис Глаушев припълзя към Чендов.

— Войводо, виж. Готвят се да ни нападнат.

— Виждам.

— Да ги ударим в гърба… Да запалим казармата зад тех.

— Трудна работа. Те са повеке. Докато се съберем сички тук…

— Дай ми двама от хората с неколко бомби… Ще се опитам да запаля казармата… ще ги ударя отстрани.

Чендов гръмна по турците и едва сега обърна глава да погледне Бориса. Приподигна се и огледа полесражението. Притисна се отново към земята и каза:

— Добре, даскале, щом си решил. — Той откачи от патронташа си една бомба и я подаде на Бориса: — Вземи с тебе Щърко и Жадния. И те имат бомби.

Борис се повлече към Щърко, който лежеше малко по-нататък с разкрачени нозе. Подръпна го, направи му знак да го последва. Наблизу беше и Жадният. Те и тримата се отдалечиха пълзешката, на няколко пъти ставаха и прибягваха към горния край на казармата. Турците ги забелязаха, но Борис се бе приближил до стените на казармата и хвърли на покрива й запалена бомба; отсам нямаше никакъв прозорец. Чу се трясък, дигнаха се във въздуха изпочупени керемиди. Щъркот и Жадният също хвърлиха бомби. Едно отделение аскер се извърна насам с усилена стрелба. Тримата другари запълзяха назад, но зад отсамния край на казармата се издигна и се сгъсти бял дим: бомбите бяха запалили напечената от юлското слънце сграда. Скоро се показаха и пламъци, които пропълзяваха по широкия покрив. Това позабави нападението на турците, но не го спря.

Изви и заситни тревожно тръбата на аскера. Свиреше за пристъп — виждаше се тръбачът как се бе подпрял на единия си лакът и бе дигнал високо нагоре кривата къса тръба. Понадигнаха се гърбове и все повече по цялата верига на турците, наскачаха някои по-смели, превити надве, спущаха се на няколко стъпки напред и пак се хвърляха на земята, притиснали маузерите към гърдите си. А тръбата продължаваше да свири.

Чендов обърна глава на едната страна, после на другата: огледа цялата верига на четата си. Не би могла да издържи тя пристъпа на аскера, а другите групи въстаници също не бяха много. Той викна:

— Влачете се назад. Влачете се назад!

Мнозина от четниците като че ли тъкмо това бяха чакали да чуят и запълзяха назад, като не преставаха да стрелят.

— Къде бре, къде се връщате! — викна Кузман и потърси с очи войводата. — Ами те ще заемат къщата ми бре и как ще ги откъртим после!

Две отделения аскер пазеха със стрелбата си двете крила на своята верига, а насреща се надигаха и прибягваха насам все повече турци. Цялата чета се бе дръпнала вече доста назад, лежаха още напред Кузман и близу до него, Борис и Китан Щъркот, които наново се бяха присъединили към другарите си. Лежаха там напред и убитите четници. Най-сетне се оттегли и Кузман, подвикна той на Бориса, последва ги и Щъркот. Турците бързо наближаваха. Зад тях гореше голяма част от казармата. Пламъците по широкия и покрив и през прозорците й се люлееха все по-ярки в сгъстяващия се здрач, подухвани от вечерния ветрец.

Четниците бяха стигнали до стените на Кузмановата къща и се отдръпваха към близките селски улици.

— Ще вземат къщата ми! — викаше Кузман на войводата. — Тук ще се задържат те, казармата гори. А отгоре, от горния кат на къщата ми ще държат целото село…

— Не можем да ги спреме — дигна рамена Чендов. — Ще влезат в къщата. Нели ги виждаш: те са повеке от нас.

— Ще ни дойде помощ.

— Ще дойде. Да се държим, колкото можем. А те ще влезат в къщата ти, ще влезат. Дигнал си я тука, цело кале. Като хванат нея, целото село ще хванат. Да й ударим огъня, че голема пакост ще стане?! А? Кузмане.

Сега само те двамата бяха останали до стената на Кузмановата къща. Кузман мълчеше. Той спря да стреля, отворил широко уста, и дишаше тежко, сякаш не му достигаше въздух; едри капки пот се търкаляха изпод калпака по слепите му очи, по широкото пребледняло лице. Той погледна аскера насреща, обърна се и погледна къщата си. И още еднаж.

— Хайде — дръпна го за дрехата Чендов. — Върви насам. Виждам, не можеш да прежалиш къщата си…

— Ах… — въздъхна шумно, издълбоко Кузман.

Тогава изеднаж се обърна, изтича край стената, която ограждаше двора му, влезе вътре. Той прекоси бързо малкия двор, влезе в къщата. И викна:

— Има ли некой тука бре! — Никой не се обади; двете врати долу зееха разтворени до стените чак. Кузман изтича нагоре по стълбата; и тук вратите бяха широко разтворени, усещаше се, че къщата е празна. Но той пак извика: — Има ли некой, а?